Том Фокс
Dominus (48)

48

12:59 часът

„Кафе Барберини“

Кардинал Трекио отвори очи и отново се вторачи в снимката на смартфона на Александър.

— Кажете ми най-накрая какво е това — настоя Риналдо, в гласа му се усещаше отчаяние. — Какво ми показвате?

— Тялото на мъж, което нашата полиция откри тази сутрин — отвърна Габриела. — Намерен е от двама офицери в Тибър, след като местна жителка е докладвала за него.

— Но той изглежда точно като… като нашия…

Кардиналът млъкна.

— Като вашия посетител във Ватикана. — Александър завърши изречението вместо вуйчо си. — Забелязахме вече. Което означава, че и други ще видят приликата, макар че по някакво чудо, все още нищо не е изтекло в пресата.

— Кой е той? — Риналдо остави телефона на масата и го бутна към племенника си с отвращение. Държеше погледа си настрани, все едно по този начин фотографията щеше да престане да съществува благодарение на силата на волята. — И защо не съм чул нищо за това? То трябва да е… в новините.

— Не знаем кой е — отвърна Габриела, — но съм сигурна, че нашите лаборанти и криминалисти му снемат отпечатъци и проверяват зъбната му картина. Що се отнася до въпроса ви защо не сте чули нищо, явно централното управление държи в тайна това откритие. Никой не е уведомен. Не знам защо, но дори аз научих чрез вътрешен източник.

Челюстта на кардинала се помръдна, думите бяха на върха на езика му. Но така и не се преобразуваха в звук.

— Вуйчо, време е да ни споделиш какво знаеш — притисна го Александър. — Ние ти казахме каквото знаем. Защо ми се обади? Какво искаше да ни кажеш?

— Не знам нищо за това — отвърна Риналдо. Гневът го принуди да върне вниманието си на устройството, което толкова усърдно се опитваше да игнорира, снимката светеше на екрана му.

— Вашето обаждане и предупреждението ви дойдоха преди това да се случи — намеси се Габриела. — Защо бяхте толкова притеснен?

Кардиналът поклати глава, след което погледна към племенника си.

— От момента, в който странникът пристигна и светият отец беше излекуван, подозирах, че нещо не е наред. Подозирах, че ситуацията ще бъде, как да го нарека, използвана за користни цели.

— Какво имате предвид? — попита Габриела.

Риналдо се огледа наоколо, изглеждаше много по-нервен, отколкото допреди малко.

— Двамата трябва да осъзнаете, че във Ватикана има повече играчи от курията и нейните официални служби. За да разберете кои са тези хора, трябва да осъзнаете, че… — Мъжът замлъкна. След миг подхвана отново: — Вярвам, че сте наясно, че папа Григорий си създаде врагове, откакто се възкачи на трона на Свети Петър?

— Мислех, че е обичан човек — отбеляза Габриела. — Уважаван почти от всички. Даже Алекс го харесва.

При всеки друг случай Александър би изкривил ъгълчетата на устните си заради нейната комбинация от истина и сарказъм. Може би дори щеше да й отвърне нещо. В този случай единственото, от което се интересуваше, беше отговорът на вуйчо му.

— Права си — отвърна кардинал Риналдо, — но за съжаление, нещата не са точно така. Папа Григорий е човек с мисия. Тази мисия има една основна задача: да прочисти Църквата и всичко, върху което Църквата има влияние.

— Благородна цел — промърмори Габриела.

— Ти и аз сме на едно мнение, млада госпожице. Но не всички споделят възгледите ни. Благородните цели будят възхищение, ако нямаш тайни в килера си или нещо за губене при промяна на статуквото.

— Искаш да кажеш, че във Ватикана има клики, които се страхуват? — попита Александър.

— Разбира се, че има, Алекс. Не бъди наивен. Ватиканът е съществувал в свой собствен свят от векове насам. Има мъже, които не отговарят пред никого, не държат сметка пред никой друг, освен пред Бога. Някои се привързват доста към подобна свобода.

— Кой стои срещу реформите на папата?

— Не мога да ти кажа имена, защото самият аз не ги знам. Но от дълго време се счита, че между стените на града съществува братство, съставено от високопоставени ватикански служители, които работят в полза на запазването на старите привички пред алтернативата от промени и реформи.

— Старите привички? — почуди се Габриела.

— Тези, при които не се задават въпроси и на хората не им се държи сметка за действията им. Тези, които позволяват нещата да се случват под масата, както се правят от много, много дълго време.

— И тази група е заплаха за всеки, който заплашва да промени нравите им? Дори този някой да е папа?

— Особено ако е папа — потвърди Риналдо. — Понтификът може да няма абсолютната власт вътре в Църквата, която светът смята, че притежава, но определено стои на най-високото място и гласът му се чува надалече. Следователно той представлява най-голяма заплаха.

— Това братство… Никакви имена ли не знаеш? — попита Александър, като по този начин се опитваше да притисне вуйчо си да му сподели повече подробности.

Кардиналът само поклати глава.

— Познавам Григорий от прекалено дълго време и съм доста близък с него. Бих бил последният човек, когото тази група ще допусне сред тях. — Риналдо се наведе над масата. — Тези мъже са изключително опасни. И ако слуховете са верни, те са се съюзили с външни сили. Говори се, че работят с групи извън Църквата. Групи, които, нека просто кажем, че правят каквото си пожелаят, за да изпълнят целите си.

Александър обмисли тази нова за него информация.

— От този тип групи, които пращат убийци по петите ни?

— Както срещу двама професори, които заплашват да ги разкрият — потвърди кардиналът. — Това братство не би си цапало ръцете директно с подобни действия. Все пак имат някакъв морален кодекс, макар и не особено съществен. Но други не биха имали проблеми да проливат кръв.

— Защо тогава се разтревожи толкова много, че сме отишли в ИОР? — попита племенникът му.

— Защото, Алекс, старата поговорка още е в сила: парите пораждат корупция. Както и да е организирана тази група, тя е свързана с банката по някакъв начин. Като се разхождате в нея, рискувате да настъпите някого по мазола.

Преди кардиналът да успее да продължи, от джоба му се разнесе електронно писукане. Той бръкна в него и извади пейджър от там. Устройството приличаше на дошло направо от 1980 година. Старецът погледна към тесния му дисплей и чертите на лицето му се промениха веднага.

— Призовани сме на среща на Колежа на кардиналите^[1]. След двайсет минути.

— Не можеш ли да го пропуснеш и да останеш с нас малко по-дълго? — попита Александър. — Има толкова много въпроси, които искаме да ти зададем.

— Трябва да вървя — отвърна Риналдо. Вече се плъзгаше към края на пейката. — Ние сме изолирани, нали помниш? Трябваше да се измъкна, за да дойда при вас. Ако не се появя за срещата, ще разберат, че ме няма. Дори по-лошо, ще изпратят някого да ме търси.

Кардиналът се изправи и се огледа наоколо в кафенето, притеснението му се беше завърнало. Само след миг погледна отново към племенника си.

— Моля те, бъди внимателен, Алекс. Това не са хора, които си поплюват, вече си наясно с това. Като знаем какво е заложено на карта, ще бъдат по-агресивни от всякога.

— Какво смятате да правите, като се върнете в Апостолския дворец? — попита Габриела.

— Ще се опитам да ви снабдя с информация отвътре относно този… този измамник. — Кардиналът видимо изпитваше болка да си признае, че странникът не е светецът, за когото го смяташе доскоро. — Ще се моля за вас. — Мъжът погледна отново Александър. — Ще се моля за всички ни.

* * *

13:11 часът

Централен Рим

Катерина Амато затвори вратата на офиса си зад Умберто и Мазо. Двамата мъже бяха пристигнали няколко минути след като тя проведе десетсекунден разговор с тях, в който им нареди да се появят веднага. Умберто изглеждаше раздразнен — не беше нещо необичайно за него, а Мазо изнервен — често беше такъв.

— Не съм религиозна жена — обяви Катерина, — но нямам нищо против да играя ролята на Бог. И според моето ограничено разбиране по темата заповедите на Бог трябва да се следват. Не е ли така?

Двамата мъже стояха мълчаливи, тонът на срещата бързо беше определен. Раздразнението на Умберто отстъпи място на тревогата. Мазо изглеждаше така, все едно краката му щяха да поддадат всеки момент. Бръчките под формата на гарванови крачета в ъгълчетата на очите на Амато се бяха задълбочили.

— Провалите ви да елиминирате двете цели снощи, както и преди по-малко от час днес разтвориха вратата на най-големия риск за цялата ни операция — равнодушно отбеляза тя. — Вие трябваше да сте най-добрите. Има ли някаква причина да идвате при мен и да ми носите новини, които бих очаквала от двойка аматьори?

— Ние…

— Това не беше въпрос, който изисква отговор — изсъска Катерина и махна пренебрежително с ръка. — Няма никакво извинение за провала. — Дишането й беше станало учестено и гневно, но от време на време жената изправяше гърба си и заговаряше по-бавно. — За ваше щастие, ви се откри възможност да изкупите грешките си. Смятам да ви дам шанс да поправите разбитата си на пух и прах репутация.

Умберто изглеждаше бесен, но задържа езика зад зъбите си.

— Получих обаждане от кардинал Донато Витери от Ватикана. Приятелите ни там са имали пробив. Пробив, който трябва да бъде запушен. — Амато се приближи до стъкленото си бюро, постави длани върху него и се наведе. — Името на мъжа е Риналдо Трекио. Той носи червена шапка.

Физиономията на Умберто започна да се променя, когато осъзна каква точно е задачата им.

— Той е вуйчо на копелето, което не можете да убиете. На човека, който работи, ако мога да ви напомня, с полицейски офицер. — Последна дълга, зловеща и обвинителна пауза. — Трябва да отстраните племенника и спътницата му веднага. След това ви искам вътре във Ватикана, без значение какво ще ви коства това. Искам да елиминирате кардинала.

Катерина млъкна и изгледа с каменен поглед двамата мъже. След миг бръкна в едно чекмедже и извади от него странно изглеждащ пистолет, който Умберто не можеше да разпознае какъв модел е. Но нямаше как да не забележи, че когато жената го остави на бюрото си, дулото му беше насочено право към него.

— Този път — каза Амато — няма да приема никакви извинения.