Том Фокс
Dominus (46)

46

12:46 часът

„Кафе Барберини“

Кардинал Риналдо Трекио се разположи в средата на пейката срещу Александър и Габриела и докато го правеше, се оглеждаше във всички посоки, все едно се страхуваше някой да не го следи. Човекът въобще не приличаше на принц на Църквата. Със своите сив панталон, риза на сини квадрати и елек без ръкави върху нея изглеждаше по-скоро като изгубения дядо на някой турист. Незабележим, невдъхващ доверие, незапомнящ се.

— Радвам се да те видя, вуйчо.

Александър се пресегна през масата, обгърна китката на човека и я стисна здраво. Мъжете си размениха топли усмивки, които поуспокоиха малко нервите им. Чертите на лицето на Риналдо се отпуснаха, но очите му бяха нащрек.

— Аз също се радвам да те видя, Алекс. — Кардиналът погледна към Габриела. — Ти трябва да си инспектор Фиеро. Удоволствие е за мен да се запознаем. Ще ми се да беше при други обстоятелства.

Инспекторката забеляза, че има нещо странно в държанието на духовника. Та това беше великият кардинал Риналдо Трекио. Знаеше за него, че е бастион на вярата, но зад насилената си усмивка човекът изглеждаше обезпокоен. Не, беше нещо повече от безпокойство. Беше страх.

Кардиналът вдигна малката си чашка и пресуши двойното си еспресо наведнъж. Каймакът му още стоеше върху устните му, когато мъжът се обърна към племенника си.

— Мога само да предположа, доколкото те познавам, Алекс, че си продължил с разследването, въпреки моето предупреждение.

Александър изкриви вежда в знак на съгласие.

— Не можехме да спрем, особено след като онова, което открихме, беше толкова сериозно. А твоето предупреждение не беше конкретно.

Кардинал Риналдо кимна в потвърждение, че това е отговорът, който е очаквал, но не и онзи, на който се е надявал.

— Какво откри?

Александър се облегна в мястото си, гърбът му се отпусна върху зелената изкуствена кожа на пейката.

— Мисля, че е по-добре да караме нещата поред. Все още имам въпроси към теб. Откъде знаеше какво правя? И какви бяха опасенията ти? Защото, ако трябва да бъда честен, адски много лоши неща се случиха.

Да предложи отговори на въпросите, не беше от първостепенна важност за кардинала. Кроткият му нрав и мекото му изражение светкавично се промениха.

— Не, не смятам, че трябва да започнем от тук. Ще стигнем и до това, Алекс, когато му дойде времето. Точно сега искам да ми се довериш. Сега ми кажи какво открихте.

За репортера беше странно да види вуйчо си, чиито черти на лицето му бяха изключително мили — отпусната брадичка и бръчки като на кожена ръкавица — толкова строг. Габриела също забеляза изненадата му и се намеси в разговора.

— Алекс и аз бяхме въвлечени в този случай без право на избор, кардинал Трекио. Двама мъже с оръжия дойдоха в апартамента му, докато бях там. Едва се измъкнахме живи.

Жената набързо припомни събитията от предната вечер.

Кардинал Риналдо повдигна едната си вежда, но Фиеро осъзна, че това не е израз на изненада. Духовникът просто изпитваше съжаление, че това се е случило с племенника му. Мъжът въобще не изглеждаше шокиран от историята й за екзекуции и предумишлени убийства, което накара стомаха й да се свие на топка.

— Какво се случи, след като избягахте? — попита Риналдо, гласът му не потрепваше.

— Мобилизирахме се и се опитахме да намерим връзка между двамата професори и Ватикана. Тъй като те бяха писали статии за корупцията във Ватиканската банка, отидохме първо там.

— В нея ли бяхте, когато ви се обадих първия път? След като ми изпрати съобщението?

— Точно напускахме сградата — обясни Александър.

Риналдо бавно поклати глава.

— Поставили сте се в голяма опасност, като сте решили да отидете там.

— Президентът на ИОР беше много прям с нас — намеси се Габриела, — дори ни беше от голяма помощ.

— Сигурен съм, че е бил. Но не е той човекът, който дърпа конците.

— Какво трябва да означава това? — попита Александър, но вуйчо му вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

Старецът се обърна към инспекторката:

— Това ли е всичко, което сте направили досега?

— Като изключим, че на път за срещата ни отново се опитаха да ни убият — отвърна жената, в гласа й се усещаше надигащ се гняв, — това е всичко. Двамата мъже от снощи се завърнаха. Този път сложиха бомба в колата ни. Ако трябва да съм честна, Ваше Преосвещенство, мисля, че успяхме да постигнем доста.

Александър хвана Габриела за ръката в опит да я успокои, но инспекторката беше набрала скорост.

— Холцман ни даде списък с всички партньори на банката. Чрез него успяхме да направим първата директна връзка. Нещо, което все още не можем да осъзнаем напълно.

— От ИОР са били насочвани пари към медицински фирми и корпорации — намеси се младият Трекио, — а най-сериозните трансфери са направени точно когато… — Репортерът се подвоуми. — Точно когато чудесата започнаха да се случват след появата на странника, когото в момента пазите в Апостолския дворец.

Кардинал Риналдо изглеждаше объркан за първи път от началото на техния разговор. Изведнъж погледът му стана въпросителен.

— Каква е връзката?

Габриела отново пое юздите в свои ръце и му обясни до какви изводи бяха достигнали. Постепенно духовникът започна да разбира.

— Смятате, че…

— Нямаме достатъчно конкретна информация, за да можем да потвърдим на този етап — бързо добави Александър, — но на нас ни се струва, че Ватиканът, или някой вътре в него, поставя на сцената едно много впечатляващо шоу, целящо да нанесе сериозни щети върху папата. И някак си всичко се върти около посетителя.

Риналдо поклати глава.

— Медицинските въпроси, тези фирми, за които говорите… Не знам нищо за тях. Но този човек… Алекс, аз бях с него. Той е… той не е това, което предполагате. Уверявам ви, че странникът не е част от никакъв ватикански заговор.

— Вие сте се срещнали лице в лице? — попита Габриела и се наведе над масата. Очите й се бяха ококорили, както се бяха ококорили и очите на кардинала само преди миг. Разкажете ми — казваха те, — разкажете ми всичко.

— Съвсем за кратко — отвърна на въпроса Риналдо. — Откакто бяхме изолирани, почти през цялото време са двамата с Григорий. Но някои от нас бяха поканени в кабинета на папата, за да се срещнем с него за няколко минути, точно преди да ви се обадя и да организирам тази среща. — Мъжът се обърна към племенника си: — Александър, трябва да ми повярваш. Времето, прекарано със странника, беше едно невероятно преживяване. Той не е обикновен човек.

Държанието на кардинал Риналдо се промени при завръщането на спомените му. Той си пое дълбоко въздух. Тялото му като че ли беше станало по-високо с няколко сантиметра. Очите му заискряха — топли и изпълнени с възхищение.

— Да бъда заедно с него, как въобще да го обясня? Никога не съм изпитвал подобно спокойствие или смирение. Такава увереност в доброто. Можеш да подправиш много неща, Алекс, но тук говорим за нещо различно. Това е нещо, което не може да бъде нагласено.

Кардиналът погледна с възхитен поглед към племенника си. След малко го премести и върху Габриела. Аз вярвам — крещяха очите му, — искам и вие да повярвате.

За момент като че ли силата на самоубеждението му щеше да ги спечели. Но този момент отмина. Александър и Габриела разполагаха с един факт, за който духовникът не подозираше. Нещо, което щеше да разбие на пух и прах и смирението, и добротата, и възвишеното спокойствие.

— Вуйчо — започна Трекио, — страхувам се, че има още. Има нещо, което открихме днес. Нещо, което ще те накара да преосмислиш… чувствата си.

— За какво говориш?

Александър извади телефона от джоба си и възпроизведе на екрана му снимката, която знаеше, че ще разтърси увереността на кардинала.

— Днес са открили тяло в реката. Мъртво отскоро.

— В Тибър постоянно откриват трупове — отвърна Риналдо. Изглеждаше подозрителен.

Племенникът му поклати глава, дори и очите на Габриела бяха изпълнени със съчувствие. Онова, което следваше, нямаше да бъде прието леко от стария Трекио.

— Не и такива — отбеляза Александър. — Но няма смисъл да обяснявам. По-добре да видиш сам.

Мъжът подаде телефона на вуйчо си. Старецът се вторачи в малкия екран и лицето му веднага беше изпълнено от неверие. Цялото му смирение и спокойствието се изгубиха. Беше останал само отказът да повярва на очите си. Както и най-лошото за един човек на вярата: съмнението.

Риналдо Трекио не вдигна поглед. Бавно затвори очи. Думите му излязоха от устата му под формата на състрадателен шепот:

— О, боже мой!