Том Фокс
Dominus (41)

41

11:45 часът

Седалището на „Алвентикс“ ЕООД, Рим

Оберст Рабер беше изпълнен със смесени чувства, когато влезе в офиса на Арсений Копулов, мъжа, който обичаше публичността и ръководеше една от най-големите фирми за медицински проучвания — „Алвентикс“. Главнокомандващият на Швейцарската гвардия не беше човек, свикнал да бъде измъчван от вътрешни терзания. Той беше мъж на дълга, честта и високия морал. В неговия свят параметрите на тези добродетели бяха ясни. Но през последните двайсет и четири часа, той беше изпитал присъствието на това ново чувство, което беше нежелано и неудобно.

Цената за изказването на папата щеше да е сурова. Още преди речта на първосвещеника публичният интерес и медийната обсесия бяха минали нормалните граници. Сега нещата щяха да се превърнат в истински цирк, особено след като пристигнаха новините, че така нареченото „пророчество“ на светия отец се е превърнало в истина в Пиомбино. Това щеше да доведе до нови проблеми за хората на Рабер.

За щастие, Гвардията беше обучена да се справя с подобни ситуации. Нуждата от по-затегнати мерки не тревожеше коменданта. По-скоро полковникът се тревожеше какво точно се случва зад папските стени. Първата стъпка от разкриването на отговора на този въпрос се състоеше в настоящата среща: с мъжа, когото беше забелязал на записа от литургията от вчера.

— Бих казал „Добре дошъл в моя офис!“ — започна огромният руснак, изражението на лицето му беше смесица от усмивка и озъбване, — но и двамата знаем, че това не е така.

Копулов беше висок около метър и деветдесет и пет, което го правеше доста внушителен, дори и когато беше седнал. Точната му възраст беше трудна за определяне заради боядисаната му коса и поддържаната му кожа, но Рабер знаеше, че е на петдесет и осем, което го правеше с почти осем години по-стар от оберста, макар да изглеждаше колкото него.

— Благодарен съм, че се съгласихте да се срещнете с мен.

— Щом Църквата настоява — отвърна Копулов, думите му бяха полети с ирония. Той посочи към един стол и направи знак на гвардееца да седне в него. — Пък и не всеки ден се срещам с хора, които са начело на цяла армия.

Руснакът произнесе последното изречение под съпровода на въздушни кавички и тон, който подсказваше, че за него Швейцарската гвардия е толкова военна организация, колкото група деца, биещи се със снежни топки.

Рабер седна, погледна домакина си право в очите и реши да бъде прям.

— Какво търсехте в „Сан Пиетро“ вчера сутринта? — Комендантът позволи на тона си да бъде обвинителен, каквито бяха и думите му.

Това ненавременно предизвикателство като че ли хвана Копулов със свален гард. Перфектната двойка прави вежди се надигнаха, превръщайки широката стена на челото му в поредица от бразди. Руснакът загуби хладнокръвието си само за секунда. Веждите близнаци заеха отново нормалната си позиция, изражението на лицето на мъжа се втвърди.

— Решили сте да я карате направо, а, комендант Рабер?

— Ще се радвам на прям отговор.

Кристоф не отместваше погледа си от руснака.

— Мога да ходя където си пожелая, да правя каквото си искам, когато си искам, мамка му! — Копулов излая думите си с гняв. — И със сигурност не се налага да се обяснявам на вас.

— Били сте в църква. В моята църква, по време на папската литургия. Да предполагам ли, че великият атеист и критик е открил вярата? — попита Рабер, без да обръща внимание на емоционалното изригване на домакина си.

Копулов го погледна косо, но Кристоф не беше приключил.

— Вашата омраза към Църквата е явна, господин Копулов. Едва ли сте си мислели, че няма да ви забележа седнал на една от нашите пейки, със сплетени ръце и устни, произнасящи молитва.

Руснакът се почувства неудобно.

— Опознай врага си — промърмори той, макар в думите му да нямаше толкова жлъч, колкото преди малко. Подигравателната му усмивка обаче бързо се завърна. — Явно вие опознавате вашия чрез тази надлежна проверка.

Рабер остана мълчалив за няколко мига. Копулов със сигурност нямаше да разтвори душата си и да сподели причината, подтикнала го да отиде на църква. Беше настъпил моментът, в който да го притисне с другото парче информация, с което се беше сдобил по време на своето нощно проучване. Неговото скрито оръжие.

— Добре — започна той. — Щом не искате да сте прям относно посещението ви в „Сан Пиетро“, то тогава защо не ми кажете за двайсетте милиона евро, които изведнъж се появиха в личната ви банкова сметка.

Оръжието изстреля своя куршум.

За първи път от началото на срещата им руснакът изглеждаше наистина объркан. Лицето му почервеня, гневът му се надигна — добре позната и автоматична реакция. Но Рабер забеляза под яростния поглед на агресията, че чертите на Копулов съдържаха и нещо друго. Объркване.

— Защо, по дяволите, се ровите в личната ми сметка? — най-накрая изригна домакинът и размаха огромен обвинителен пръст към главнокомандващия на Швейцарската гвардия.

— Както казахте, надлежна проверка — отвърна спокойно комендантът.

— Глупости! Това е шпиониране. И е напълно неоправдано. Можете да бъдете сигурен, че ще отнеса това до властите.

— Правете каквото си искате. — Рабер размаха пренебрежително ръка. — Но ще трябва да обясните същото нещо и на тях. Двайсет милиона са значителна сума, дори и за личност като вас.

— Аз съм богат човек — отвърна Копулов — и личните ми финанси са си моя работа.

— Може и така да се каже — съгласи се комендантът, — но искам да си помислите как точно изглеждат нещата в този момент. Двайсет милиона евро са прехвърлени във вашата сметка. Все още не знам от кого, но можете да бъдете сигурен, че съвсем скоро ще разбера. Двайсет милиона, два дни преди странникът да се появи по време на ватиканска служба. Служба, на която вие, отявлен противник на Църквата, спонтанно решавате да присъствате. И след това целият свят става свидетел как група терминално болни от рак, намиращи се на няколко километра от тук, внезапно и мистериозно се излекуват.

Руснакът го гледаше гневно, физиономията му беше придобила цвета на зрял домат.

— Светът започва да крещи „Чудо!“ — продължи Рабер. — Но аз просто не мога да спра да мисля за двайсетте милиона и вашето лице на видеозаписите. Огромна сума, платена на човек, чиято компания е направила забележителни открития в… — мъжът се наведе към Копулов — … в сферата на фармацевтичното лечение на точно този вид рак.

Кристоф усещаше пулса си да тупти в ребрата му. Въпреки своя ранг и богат опит, да предизвиква открито човек с такава сила, не беше едно от обичайните неща, които правеше комендантът на Швейцарската гвардия. Но Рабер запази обвинителния си поглед.

— Кажете ми, Копулов — добави той, — как си мислите, че ми изглежда всичко това на мен.

Руснакът беше напълно погълнат от яростта, за която Кристоф знаеше, че избухне ли, ще е унищожителна. Вратът му се издуваше от този изпълващ го гняв и заплашваше да скъса най-горното копче на ризата му.

Вместо да се развихри, Копулов си пое дълбоко въздух, отпусна се в стола си и бавно вдигна ръка към другия край на помещението.

— Изчезвай от офиса ми.

* * *

Пет минути по-късно Кристоф Рабер се обади по телефона на най-доверения си офицер. Докато връзката минаваше през обичайните защити, мъжът се замисли за онова, което не разкри пред Арсений Копулов.

А именно че Рабер знаеше много добре откъде бяха дошли двайсетте милиона.

Не беше разкрил информацията си пред руснака, защото все още не можеше да я разбере.

Източникът на парите беше Институто пер ле Опере ди Релиджионе. Собствената банка на Ватикана. Църквата беше платила на Копулов, но в това нямаше никакъв смисъл.

Връзката се установи.

— Клефт, сър — чу се строгият глас на подчинения му от другата страна.

— Искам да проследиш всички финансови потоци на компанията на Арсений Копулов, „Алвентикс“ ЕООД. Искам всяка трансакции към външни корпорации през последните шест месеца.

Задачата беше изключително трудна, но Рабер знаеше, че неговите хора могат да се справят.

Дали обаче можеха да се справят и със следващата, не беше особено ясно.

— Също така искам пълен отчет на всички външни трансакции на ИОР. Без да разберат, че ги проверяваме.

* * *

Копулов стоеше в офиса си, цялото му тяло беше изпълнено с ярост. Посещението на това просто ченге от Ватикана го беше обидило по всеки възможен начин. Искаше му се да удари мъжа. По дяволите, щеше му се да го убие, да откъсне превзетата му глава от сухия му като вейка врат и да я запрати с пълна сила към стената. За кои се смятат тези хора? Не знаят ли кой съм аз? Цялото му същество искаше да покаже на тези копелета срещу кого се бяха изправили.

Не можеше да отрече обаче нещо.

Арсений беше на литургията. Тогава не знаеше и все още нямаше представа какво го беше подтикнало да отиде. Не беше ходил на църква, откакто беше ученик. Но онази сутрин той стана от сън, сигурен до мозъка на костите си точно къде трябва да отиде. Това беше чувство, което не беше изпитвал от времената на своите младини, а дори не знаеше дали и тогава го беше изпитвал. Притеглящо, убедително и могъщо. Облече се с най-хубавите си дрехи. Тръгна към „Сан Пиетро“, без да знае защо чувства този странен и непознат призив. Седна на една от пейките и всъщност започна да се моли на Бог. Чувстваше се така, все едно е бил привлечен към този омразен му акт от силен магнит. Затвори очи, сплете пръсти и някакво измерение в него, за чието съществуване не беше подозирал, се отвори. Почувства, за първи път в живота си, че има душа. Прииска му се да я пречисти. Зажадня за изкупление.

Напусна „Сан Пиетро“ на бегом, потеше се и беше ужасен от странния копнеж, който го беше обладал. Но не можеше да го отрече. Той беше реален и Арсений нямаше представа как да го обясни.

А сега — мистериите като че ли се трупаха една върху друга — получи още смущаващи новини. Руснакът се наведе напред и натисна един малък бутон на телефона си. След малко личният му счетоводител влезе в офиса му — дългунест мъж, който пребледня, когато видя побеснелия си шеф.

— Искам разпечатки на всичките ми лични сметки — заповяда Копулов. — Искам да са на бюрото ми след десет минути.

— Ще ми трябва малко време…

— Донеси ми шибаните сметки, дурак! — изригна Арсений и стовари огромния си юмрук върху бюрото си. — И след това ми обясни как двайсет милиона евро са се озовали там, двайсет милиона, за които не знам нищо!