Том Фокс
Dominus (40)

40

11:38 часът

Редакцията на вестник „Ла Република“

Александър пристъпваше към кабинните на четвъртия етаж на „Ла Република“, където се намираха главните офиси, с такова безпокойство, каквото не беше изпитвал никога през годините, в които работеше във вестника. Знаеше, че сега е много по-нежелан да бъде тук, откогато и да било преди. Латерца щеше да стои и да чака своята възможност да се нахвърли на най-омразния си репортер. Бивш репортер, тъй като редакторът го беше уволнил предната вечер — нещо, което Трекио все още не беше споделил с Габриела, която вървеше по петите му. Беше го направил дистанционно. Копеле. Тъй като все още не се бяха видели лице в лице, бившият му началник щеше да очаква срещата им с нетърпение, така че Александър се надяваше да успее да я избегне. Мъжът огледа кабинките внимателно, преди да поведе инспекторката вътре и да се насочи към далечния ъгъл.

— Това място с истинска лудница — отбеляза Габриела, докато вървяха. Помещението беше претъпкано. Всяко бюро беше заето, а въздухът беше наелектризиран. — Винаги ли е така наоколо?

— Не.

— Какво правят всички?

— Ти какво мислиш? Работят над същата история, над която и ние, макар да се съмнявам да е от същия ъгъл.

— На всички им е позволено просто да се намесят в твоята територия?

— Вече не е моя. Редакторът ми ме уволни вчера, по Туитър — обясни Алекс и се промъкна между кабинките. Опита се да избегне погледа на Габриела, чувстваше се засрамен, че трябва да й признае, че е бил изритан. — Явно съм бил прекалено зает да стрелят по мен, за да си върша работата, така че ме разкара.

— Сигурна съм, че ще преосмисли решението си, когато разбере какво имаме.

Трекио поклати глава, влезе в своята кабинка и направи знак на Фиеро да го последва. Точно сега бъдещите му работни планове бяха най-малкият му проблем. Искаше да влезе в мрежата на вестника и да получи достъп до базата с данни, преди този достъп да му бъде отказан. Едно нещо знаеше за администрацията на „Ла Република“: може и да се справяше с историите бързо, но вътрешните работи бяха непредвидими. Можеше да има достъп седмици наред, можеше и да няма. Но сега имаше нужда от информация.

— Не се показвай много — инструктира Габриела Александър. Показа й един малък стол, а той се приведе над бюрото си. — Не искам да ни виждат.

— Толкова нежелан ли си тук?

— Не бях точно любимецът на редактора си, преди всичко това да започне. Не искам някой, който може да му каже, че съм тук, да ме види.

— Сигурна съм, че ще си промени мнението за теб веднага след като му покажеш снимката на тялото от реката. Все още се пази в тайна, а ако ме питаш мен, това е материал за първа страница. Ще се превърнеш от парий в любимия син за секунда.

Александър се завъртя към нея, изведнъж лицето му беше станало много сериозно.

— Габриела, тази снимка… Мисля, че за момента трябва да я запазим само за себе си.

Инспекторката се изненада.

— Но тя може да разкрие цялата измама за секунда. Мислех, че ще искаш да я предадеш в ръцете на колегите си колкото се може по-скоро.

Трекио поклати глава.

— Определено ще предизвика въпроси относно мъжа във Ватикана, но ми е пределно ясно как работи пресата. Това ще стане главният фокус на новините и всичко останало ще бъде изритано настрани. По-добре да го запазим в тайна, докато не намерим явна връзка между странника и онова, което се случва между ИОР и медицинските фирми. Материал като този е много по-въздействащ, когато се разобличи в пълния си блясък.

Габриела помисли върху становището му за момент.

— Добре. Както кажеш. Разбира се, това е в случай че никой не знае за тялото, освен полицията.

— Ще продължа да смятам, че е така, докато не осъзная, че греша. За следващите няколко минути единственият ни интерес са финансовите въпроси.

Жената кимна в знак на съгласие. След няколко секунди Александър извади лаптопа от раницата си и го свърза с вътрешната мрежа на вестника.

— Разследвали сме доста Ватиканската банка тук, преди и след като започнах работа. Би трябвало да имам достъп до всички архивирани статии, както и до бележките по тях. Бизнес отделът ни би трябвало да е писал поне за една от тези компании.

— Можем да потърсим точно с какво се занимават те — предложи Габриела.

Александър вече въвеждаше имена в полето за търсене на каквито и да било факти за мистериозните партньори на Ватиканската банка.

На базата данни й отне няколко минути, за да съпостави търсеното с архивите. След като изведе всичката свързана информация, Трекио започна да разпечатва по-важните файлове.

Сред институциите в списъка на ИОР имаше такива, които инвестираха в медицински проучвания и бяха на върха на съвременните разработки. Това криеше някои особени фактори. Обща черта на повечето изследователски групи беше потайността: те криеха същността на своята работа, за да не могат конкурентите им да се доберат до нея, докато не направеха своите открития публични, но също така патентовани и подсигурени. Но онова, което Александър откри, беше достатъчно, за да съживи подозренията му.

Проектите, описани в публичното пространство, включваха проучванията на „Сигнаджен“ върху генетичната слепота и разработките на „Алвентикс“ върху фармацевтични продукти, които да помагат за редица ракови заболявания в терминален стадий на развитие.

Слепота и рак.

За съжаление обаче, нямаше нищо, което да е свързано с първото чудо: изцеряването на папата.

— Опитвам се да намеря някаква връзка между проучванията на фирмите в нашия списък и… — Александър се подвоуми. — Нарича се агресивна спинална стеноза, нали?

Габриела кимна. Тя, заедно с останалата част от Римокатолическия свят, знаеше наименованието на състоянието на папата в дните, последвали неговото избиране. Всяка новинарска програма в света беше включила малко медицински моменти относно „инвалидното заболяване“ на понтифика — стеснение на спиналния канал, което може да предизвика от незначителни болежки у болния до изкривявания в гръбнака и изключително силна и постоянна болка.

Според материалите в базата данни на вестника нямаше никаква връзка между Ватиканската банка и някоя компания, която се занимаваше със състояния, подобни на това на папата. Даже нямаше фирми, свързани с ИОР, които да се занимават с ортопедични дейности.

— Няма нищо тук — обясни Александър, — но онова, с което разполагаме за другите, е напълно достатъчно. Две от компаниите, които имат финансови връзки с Ватиканската банка, осъществяват проучвания, които са пряко свързани с изцеряванията, протекли от появата на странника в базиликата „Сан Пиетро“.

— Разбирам това, но не си прави предварителни заключения. Става въпрос за широкообхватни проучвания. Дори ти знаеш това. Коя огромна компания не прави подобни изследвания за създаването на потенциален лек против рака? Или пък да излекува слепотата?

Трекио поклати глава. Габриела имаше прекалено много вяра. Не виждаше очевидното.

— Тези доказателства са косвени, Алекс — добави жената, — макар че трябва да призная, че не изглеждат добре. Но се налага да намерим нещо много по-солидно.

Александър се изправи в мястото си.

— Това е всичко, с което разполагаме тук. Имаш ли някакви предложения?

Габриела вече беше предприела действия — бръкна в джоба си и извади от там мобилния си телефон.

— Стигнахме до тук, като следвахме парите — отбеляза инспекторката. — Продължим ли да го правим, ще стигнем и до подробностите.

— На кого предлагаш да се обадим?

— На моя почитател в централното управление. Офицер Тито Тонти, човекът-който-е-загрижен-за-мен-и-ми-изпраща-снимки. Може би той ще успее да ни снабди с по-детайлна финансова информация относно тези три фирми. — Фиеро направи пауза, след което продължи, ухилена: — Сигурна съм, че ще отвърне на един малък… женски флирт.

Александър се намръщи, докато Габриела набираше номера. Забеляза блясък в очите й. Тя имаше чудесно чувство за хумор, беше добър полицай и вярваща. По дяволите, колко ми липсва.

Само след секунда вниманието му беше отвлечено. Един негов колега надникна над стената на кабинката, на лицето му беше изписана усмивка. Трекио беше разкрит.

— Александър, не очаквах да те видя тук! Чух, че са те уволнили.

— Не съм сигурен дали е официално, докато не го видя написано черно на бяло — отвърна репортерът и се усмихна.

Винаги беше харесвал Доналд Брансън, изключително кадърен деветнайсетгодишен англичанин, който караше стажа си във вестника.

— С какво се занимаваш? — попита Брансън и погледна към лаптопа на Трекио. — Опитваш се да си свалиш файловете, преди да са ти отрязали достъпа ли?

Дяволито намигане изкриви лявото око на младежа. С неговата безцеремонност и всякаква липса на задръжки, хлапето щеше да изкара поне петдесет години в тази индустрия, налагаше се единствено да завърши стажа си преди това.

— Просто търся малко информация. Уволнен или не, опитвам се да проуча някои следи от медицинските чудеса от вчера, онези, които бяха свързани с появата на мъжа във Ватикана.

— Медицинските чудеса? Имаш предвид слепите деца и болните от рак? Мамка му, Алекс, това са стари новини!

Трекио смръщи вежди.

— Стари новини?

— По дяволите, да! Не си ли държиш ушите отворени? Нашият странник е направил нещо много повече от излекуването на болните.

Александър не знаеше какво да каже.

— Стига бе, Алекс, наистина ли не си чул нищо? — Брансън поклати глава, рошавата му глава се клатеше насам-натам, изражението на лицето му беше толкова радостно, все едно привилегията да споделя големите новини беше само негова. — Дъщерята на Дзола, многообещаващата тийнзвезда, онази, която беше премазана, докато караше сърф… — Хлапето изчака Трекио да се сети, но когато репортерът не успя, продължи: — Абигайл Дзола. Беше в кома от инцидента насам, обявиха я за мъртва снощи вечерта. Сериозно ли нищо не си чул, новината беше голяма.

Лицето на Александър започна да пребледнява. Спомни си, че попадна на материали за смъртта на девойката, които се бяха появили най-отгоре в търсачката му, когато започна своето разследване. Знаменитостите винаги бяха с приоритет. Но тогава не им обърна внимание, защото беше зает с настоящата си работа. Нямаше очи за нищо друго.

Най-накрая Брансън просто се приближи до него и каза:

— Алекс, тя е жива. Момичето просто… не знам как да го кажа, просто се изправило в ковчега си. Баща му излязъл на балкона на къщата им след минута и обявил на хилядите фенове, които се събрали, за да тъжат, че чудото се е случило, точно в момента, в който папата изрекъл по телевизора, че мъртвите ще се завърнат към живот.

Брансън като че ли се замисли над цялата тази странна история и накрая се разсмя.

— Излекуването на болните е дребна работа — продължи младежът. — Нашият странник се издигна до възкресител на мъртвите.