Том Фокс
Dominus (38)

38

10:42 часът

Централен Рим

Мъртвият мъж на екрана на мобилния на Александър беше същият, който се появи във Ватикана вчера сутринта. Имаше същите пленителни очи, същата чуплива коса — макар на този на дисплея да беше сплъстена и мокра от престоя на тялото в река Тибър. Кожата му имаше сребърен оттенък, запазен за покосените от смъртта, но приликата беше повече от очевидна.

Не, това не беше прилика — помисли си Александър, — това си беше пълна еднаквост. Доколкото можеше да прецени от малкия екран, трупът изглеждаше точно като странника.

— Не разбирам. Човекът, който се появи във Ватикана, е мъртъв? Нямаше такава новина по радиото, а сензация от подобен мащаб щеше да е на първо място във всички предавания.

Габриела взе обратно телефона и се загледа отново в снимката.

— Тялото с било намерено в реката тази сутрин. Изглежда, всичко се пази в тайна засега — знаят само органите на реда. Нямам представа защо, но Тонти звучеше така, все едно поема риск, като ми изпрати снимката. — Жената прочете няколкото бележки, които младшият офицер й изпрати след фотографията. — Точната причина за смъртта още не е известна, но работната теория е убийство. Имало е вериги около глезените му. Изглежда някой не е искал да бъде намерен, но извършителите са били аматьори.

Александър обмисли вероятностите.

— Не е известно странникът да е напускал Ватикана. — Спомни си по-ранния разговор с кардинал Риналдо. — Говорих с вуйчо ми само преди час. Предполагам, че щеше да спомене, ако непознатият беше напуснал.

— Значи, това не може да е той. Всички входове и изходи на Ватикана са завардени от репортери от вчера сутринта. Също така няма достъп до реката от вътрешността му.

— Но това… това е той — настоя Трекио.

Габриела се зае с телефона му, скролна снимката нагоре и написа отговор до изпращача й: Обясни. Това ли е човекът от „Сан Пиетро“?

Жената натисна бутона „изпрати“ и се вторачи в екрана в очакване на отговор. За нейно облекчение, балонът, който показваше, че събеседникът й пише в момента, изникна на екрана, и след няколко секунди телефонът изпиука, че е получил отговор.

— Не — прочете на глас тя. — Обадихме се в Апостолския дворец и от там потвърдиха, че още е при тях.

Тогава кой е това? — попита отново Габриела.

Последва пауза, след което: Самоличността неизвестна.

Фиеро погледна към Александър.

— Ако не е той — започна репортерът, — това оставя само една възможност. — Изчака Габриела да кимне в съгласие. Когато тя не го стори, той продължи: — Тези прилики във външния вид не може да са случайни. Не и на такова ниво. Не и до тази степен на еднаквост.

Инспекторката погледна отново към снимката. Лицето на странника беше на нея. Бавно изражението й се промени, когато и тя стигна до извода на Александър.

— Това е близнак — прошепна тя.

— Трябва да е такъв. Това е единственото обяснение. Идентични близнаци — потвърди Трекио.

Пребледнялото лице на Габриела стана още по-бледо. Изведнъж непознатият, който се беше появил във Ватикана, който толкова много наричаха божи пратеник, заприлича на обикновен човек. Ангелите нямаха близнаци, а всяко католическо дете знаеше, че Бог няма брат.

— Ако това е братът на странника — добави Александър, — то това означава, че никой не е трябвало да научава за неговото съществуване. Убий целта и се отърви от тялото й… Доста добър начин да прикриеш нечия самоличност.

Габриела пак пребледня.

— Но защо? — Тя се замисли в тишината, която последва въпроса й. — Дали това е диверсия? Капан, който да ни отдалечи от истината?

— Мислиш ли, че това е целта на твоя млад обожател? — попита я в отговор Александър. — Прилича ли ти тази снимка на фалшива?

Фиеро поклати глава. Не познаваше Тонти толкова добре, че да отговори на първия въпрос, но фотографията изглеждаше истинска.

— Все още не мога да разбера защо някой би направил това. Ако е истина. Ако това е брат му.

— Защото Крослър е бил прав — отвърна Александър, — както и Този. Онова, което се случи във Ватикана, е измама. Някой отчаяно се опитва да скрие от света самоличността на човека, който си заслужи да шепне в ухото на папата. И са готови да направят и невъзможното, за да я запазят в тайна.

* * *

10:45 часът

Апостолският дворец

Точно в 10:45 часа папа Григорий XVII влезе в Зала ди Константино, вървеше сам, без чужда помощ, облечен в обичайните си бели одежди. Разговорите между репортерите и операторите секнаха веднага щом понтификът се озова в помещението заедно със своя държавен секретар и двама свещеници от курията.

Зала ди Константино — една от четирите зали на Рафаело^[1], наречени така заради фреските, създадени от великия майстор и неговите ученици — беше помещение, което често се използваше за публични приеми в папските покои. Тази сутрин беше превърната в стая за пресконференции, оборудвана с традиционното осветление и озвучително оборудване. Бяха допуснати две телевизионни камери — и двете бяха поставени много внимателно. Местата за дванайсетте поканени репортери бяха отделени с червено памучно въже. По традиция папата нямаше да говори от подиум, а от мястото си, ex cathedra, където беше инсталиран микрофон.

След няколко секунди понтификът зае позиция. Кардинал Витери стоеше от дясната му страна, целият в пурпурно, а двамата свещеници в черни раса, бяха от лявата му страна. Зад него се намираше монументално изображение на видението на кръста в небесата над Милвийския мост на Свети Константин^[2], изрисувано от ръката на самия Рафаело. Това беше произведение на изкуството, което можеше да се съревновава с творенията на Микеланджело в близката Сикстинска капела.

— Благодаря ви, че дойдохте — обърна се папата към репортерите, след което погледна към камерите, — приветствам и вас, които гледате това пряко предаване, и ви предавам Божията милост и любов.

Първосвещеникът направи пауза, която като че ли продължи цяла вечност, очите му бяха затворени, докато най-накрая не се отвориха срещу камерите.

— През изминалите часове и дни, възлюбени братя и сестри, нашият свят беше дарен с нови знаци на надежда. Ние, мъжете и жените на вярата, ги наричаме чудеса. Други може да ги определят просто като необяснени феномени. Но каквито и епитети да им сложи човек, тези дни ние ставаме свидетели на събития, които разбуждат всички ни.

Светът научи за скъпите ни деца, родени без взор, също като слепеца от Евангелието, които вчера са се събудили с нещо, което медицината смята за невъзможно: със зрение. Днес разговарях по телефона с доктора, който отговаря за тях, и дори с едно от момичетата, което, за първи път в живота си, може да вижда със собствените си очи. Когато чух изумлението в гласа му, сърцето ми се възрадва.

Светът научи и за мъжете и жените тук, в Рим, покосени от ужасен рак, които днес откриха, че са освободени от тази чума. Отново разговарях с техния наблюдаващ медик и с някои от пациентите му. Не знам как да ви опиша благоговеенето, което изпитах, когато чух надеждата в гласа на жена, която е приела за абсолютен факт, че смъртта е само на седмици от нея, и която изведнъж осъзнава, че здравето й е възстановено.

Папата млъкна. Всеки един от репортерите забеляза влагата в очите му. Никой не се съмняваше в искреността на думите му.

— И стигаме до мен — продължи първосвещеникът секунди по-късно. — Всички добре знаете за състоянието, в което се намирах през целия ми живот, за детското ми заболяване, продължило до сега. То ме беше направило сакат и ми носеше постоянна болка. Много от вас ми писаха през годините, а думите ви бяха окуражителни, усещах молитвите, които отправяхте за мен, особено когато пръстенът на Рибаря ми беше връчен.

Внезапно папата се изправи.

— Днес стоя пред вас. Изправям се пред вас. Аз съм доказателството за чудо, което може да бъде извършено единствено от Бог. — Мъжът позволи на камерите да го хванат в цял ръст, преди да се върне на червеното кресло.

— Бяхме посетени — започна папата и ушите на всички репортери се отвориха широко.

Това ли беше? Това ли беше моментът, в който щеше да спомене странника?

— Бяхме посетени — продължи първосвещеникът — от неочакваната милост и благоволението на Господ. В това не може да има съмнение. В това посещение ние виждаме знаците на надеждата, от които светът ни се нуждае толкова отчаяно. Призовавам ви, мои мили правоверни, които таите в себе си толкова много объркване и страх: не се страхувайте. Не губете вярата си и не забравяйте, че Бог е сред нас. Позволете чудесата му да изпълнят сърцата ви с неговия плам и правете добрини.

Понтификът се вторачи в безжизнените очи на камерите, все едно искаше да предаде смирението и утехата си през тях, чрез своето изображение.

— За финал — продължи той — ще се разделя с вас тази сутрин, като ви оставя още една тема за размисъл. Едно изречение, което достигна до мен по-рано днес и което искам да споделя с вас.

Папата бръкна в един от джобовете на премяната си и извади от него малко листче хартия, прегънато през средата. Той го разтвори, усмихна се нежно и зачете силно на глас:

— Изгубеното дете се завръща, а смъртта се обръща в живот.

Григорий погледна отново към камерите.

— Не е ли подобно определение добра метафора за духовното състояние на пропадналия ни свят, дете, което е изгубено? Това безценно дете, нашата надежда за добро, се завръща при нас; и смирението, което е мъртво у нас, по Божията воля се връща към живот. Нека това обещание за възкресение изпълни сърцата ви със същата надежда, с каквато изпълни моето. Нека Бог ви благослови.

Папата придружи апостолската благословия с кръстене, след което се изправи на крака и напусна помещението.

* * *

10:59 часът

Пиомбино, Италия

Двеста и петдесет километра северно от Рим, вкопчено в хълма извън Пиомбино, се намираше огромното луксозно имение на един от най-известните италиански режисьори Джани Дзола. Във вътрешността на сградата беше толкова тихо и печално, колкото красива беше външността й. За прочутата знаменитост думите на папата, които той изрече в живото предаване върху свръхголемия плазмен телевизор, звучаха плоски и безсмислени. Беше му писнало да чува обещания, които знаеше, че няма да се изпълнят.

Махагоновият ковчег в центъра на дневната му беше доказателство — крайно и ужасно — за това.

— Възкресение. — Мъжът изрече думата с отвращение, все едно беше отровна и горчива. — Съмнявам се, скъпи ми свети отче.

Пред него ковчегът на дъщеря му беше отворен върху портативната погребална поставка. Около него бяха поставени лилии и жълти орхидеи. Любимите й цветя. Най-накрая беше обявена за мъртва предната вечер, осем минути след полунощ. Моментът, в който надеждата беше умряла заедно с безценното момиче на Джани.

Прокара през пръстите си няколко мъниста на броеницата. Както беше обичаят, съвсем скоро около мъртвата щяха да се съберат роднини и приятели в дома й. Но засега искаше да остане сам с… с онова, което беше останало от Абигайл.

Джани не се опитваше да потиска сълзите си. Дъщеря му беше неговата най-голяма, най-чиста радост. Тя беше красива, талантлива и изпълнена с живот. Беше участвала в два от филмите му и бързо се беше превърнала в звезда. Все още не бе достигнала до неговото равнище, разбира се, но все пак беше само на деветнайсет. Току-що изгряваше.

Деветнайсетгодишна.

Мъжът отпи голяма глътка от препълнената с уиски чаша, която стоеше до него на канапето. Дървените мъниста на броеницата му се удряха в кристала. Пиеше напитката, за да притъпи болката си, макар да знаеше, че тя няма да му помогне.

Абигайл караше сърф с приятелите си на един малък бряг близо до Локалита Фалконе допреди осем дни, както правеше почти всеки уикенд, откакто порасна достатъчно, за да си носи дъската. Познаваше брега от край до край. Познаваше водата на темпераментното Лигурско море. Познаваше скалите.

Но точно те му я отнеха. Тя беше яхнала вълна с „неочаквана траектория“, както я описаха следователите. Тази вълна я беше отвела до някакви подводни скали и беше смазала тялото й с неописуема сила.

Откараха я в болница веднага след като приятелите й я извадиха от водата, но момичето беше в безсъзнание в линейката и скоро след пристигането му в лечебното заведение беше обявено, че е в кома. Оттогава Дзола я посещаваше всеки ден. Всъщност мъжът прекарваше почти цялото си време през изминалата седмица до леглото й. Пред болницата се беше събрала огромна тълпа; феновете изпаднаха в шок, изразяваха мъката си, споделяха любовта си. Организираха се бдения със свещи всяка вечер. Стените на болничното заведение бяха покрити с цветя. Произнасяха се литургии в църквите, а отвън стояха почитатели, които се надяваха за положителна развръзка. Но нищо от това не помогна.

Дзола отпи нова голяма глътка от питието си. То запали гърлото му и някак си тази болка му подейства успокояващо. Той хвърли настрани броеницата си. В този момент не намираше никаква утеха в нея.

Случи се миналата вечер, в тъмните часове, когато измореното му тяло го накара да напусне болницата и да се прибере за кратка почивка… И тогава тя умря. Сама.

Преди десет часа. Всичко приключи. Неговият свят свърши.

Болницата и погребалните агенти работеха внимателно и ефикасно, за да преместят тялото на Абигайл в имението на Дзола за традиционните молитви преди погребението. Тълпата от фенове също се премести: от болницата към покрайнините на собствеността му — този път организираха бдения от различен тип.

Дзола надникна в ковчега. Изглеждаше толкова студен и краен. Отпи нова глътка, очите му бяха пълни със сълзи. Внезапно се изправи и тръгна към отворения дървен сандък. Очите на дъщеря му бяха затворени, лицето й беше леко ожулено при инцидента, който й беше коствал живота. По негово нареждане я докараха направо в къщата. Никакво балсамиране, никакъв грим или други украси. Все още не. Щеше да има достатъчно време за това преди погребението. В този момент имаше нужда да остане сам с нея, както си беше. Недокосната. Неговото малко момиченце.

Обръщението на папата продължаваше да върви по телевизора в другата част на стаята. Беше го оставил включен, за да гледа отразяването на смъртта на дъщеря му по медиите. Караше го да се чувства добре това, колко много беше повлияла тя на тези около нея, дори и през краткия си живот. Преди няколко минути репортажите за нея бяха прекъснати заради папата — заради специалното му изявление пряко от Ватикана. Вероятно това щеше да му подейства успокояващо. Абигайл не беше особено религиозна, но семейство Дзола винаги се бяха славели като добри католици.

Джани затвори очи. Изведнъж всичко му дойде в повече. Усещаше сърцето си, надеждите си как се сгромолясват. Всичко, всичко беше изгубил. Емоциите се надигнаха в пулсиращи, болезнени спазми в стомаха му. Не беше сигурен дали може да продължи да стои на краката си.

И тогава, точно в този момент, го чу.

Заради агонията, която притъпяваше сетивата му, не повярва на ушите си. Спря да плаче и се ослуша.

Появи се отново. Чуваше го ясно сега: скърцане на дърво. Странен звук за това място.

Дзола отвори очи, за да разбере откъде идва този шум. Огледа се наоколо в търсене на източника, но такъв нямаше — беше сам в стаята. Вдигна ръкав към очите си, за да избърше сълзите, за да проясни зрението си — но пак нямаше никого.

Мъжът въздъхна и се наруга. Надеждата: можеше да превърне дори и сетивата в лъжци.

Но звукът се появи отново и този път нямаше никакво съмнение дали е истински, или не. Изскърца дърво. Търкане в плат. Тези шумове долитаха от една и съща посока.

Джани се извъртя към ковчега на дъщеря си и стана свидетел на невъзможното. Гърдите на Абигайл Дзола се размърдаха. Мускулите й се стегнаха, а очите й се отвориха.

Само след няколко секунди дъщерята на Джани Дзола се изправи до седнало положение.

Светът спря да се върти. Джани се опита да си поеме дъх, изведнъж се обезпокои, че и той е мъртъв или заспал, а това е просто сън. Но Абигайл се обърна и погледна баща си. Очите й премигнаха. Изражението на лицето й беше объркано и напълно детинско. Дзола не можеше да се въздържа повече: той се спусна към нея и я обгърна с ръце. Това не беше сън. Не беше видение. Абигайл беше красива, лъчезарна, жива, а той я стисна в обятията си колкото се може по-силно.

От телевизора се разнесоха думите на папата, които отекнаха в помещението:

— Изгубеното дете се завръща, а смъртта се обръща в живот.