Том Фокс
Dominus (36)

36

10:24 часът

Централен Рим

Когато откровенията идваха, те идваха бързо. Габриела почувства силата на тази максима, точно когато мобилният й телефон иззвъня минути след като Александър беше направил връзката между записите на ИОР, медицинските проучвания и чудесата, погълнали публичния интерес.

— Твоят ли е? — попита репортерът, не можеше да различи мелодията в колата.

Габриела вече посягаше към джоба си.

— Не съм давала този номер на никого. — На лицето й беше изписано безпокойство. — Ще говоря, докато караш. Нека пропуснем кафето. Заведи ни в офиса ти. Можем да продължим с ровенето там.

Александър кимна и направи бърз, незаконен обратен завой, след което се насочи към центъра на града.

Габриела отвори апарата и го сложи на ухото си. По навик за малко щеше да каже името си, но успя да се въздържи и зададе предпазлив въпрос:

— Кой се обажда?

— С инспектор Фиеро ли разговарям? — отвърна с въпрос мъжки глас.

Млад. Не звучеше заплашително, но това не означаваше нищо.

— Кой сте вие? — попита отново Габриела, като пропусна да отговори на въпроса.

— Инспекторе, аз съм асистент Тито Тонти. От централното управление.

Фиеро се опита да си спомни това абсурдно име. Имаше нещо в него, което й беше бегло познато, но не успяваше да прикачи и лице към него.

— Сбъркали сте номера — отвърна жената. — Съжалявам, но…

— Не съм сбъркал нищо, инспектор Фиеро — прекъсна я мъжът. — Прекарах последния половин час в размисли как да се свържа с вас. Мобилният ви телефон е включен на гласова поща.

Габриела остана мълчалива.

— Аз съм приятел — продължи човекът, на име Тонти. Изглежда, силно желаеше да спечели доверието й. — Както и колега. Запознахме се преди няколко месеца на банкета на офицерите в Тре Скалими.

— А, Тито — сети се Габриела, спомените я заляха. Лизач на задници, който явно беше завършил Академията още преди да е влязъл в пубертета. Мисълта й беше последвана от добре познатото кръстене. Ругатнята си беше ругатня, дори и неизречена на глас.

— Откъде намери този номер?

Може и да се сещаше за мъжа, но това все още не обясняваше как той беше успял да й се обади на телефон, който имаше само от няколко часа и който беше регистрирала на фалшиво име.

— Може и да съм млад, но съм добър в това, което правя — отвърна Тито. — Може да се наречете Анабел Крос, щом това име ви харесва, но сте платили с карта, инспектор Фиеро. Аматьорско от ваша страна. Не ми отне много време, за да ви намеря.

Габриела поклати глава, беше бясна на собствената си глупост. Все пак тя представляваше закона, не беше свикнала да живее против неговите правила.

— Добре — най-накрая си призна жената, — откри ме. Какво е толкова важно за теб, че да се постараеш толкова много?

— Мисля, че има нещо, което мога да направя за вас. — Момчето съживяваше своята репутация на лизач на задници, която си спомняше от предишната им среща. — Нещо пристигна тук, което смятам, че ще ви бъде интересно.

— Има ли някаква причина, поради която си мислиш, че нещо може да ми е интересно? Не знаех, че сме станали толкова близки на онзи банкет.

Александър й хвърли кос поглед от шофьорското си място. Жената погледна към него в отговор и се запита как ли е прозвучала тази фраза. Изражението на репортера за миг изрази частичка ревност, която зарадва Габриела.

Но асистент Тонти беше решен да отговори на въпроса й.

— Предполагам, че ще представлява интерес за вас заради случай, върху който работите. Или по-скоро, по който не работите.

Изведнъж Фиеро застана нащрек. Откъде един младши офицер можеше да знае, че й е било наредено да не участва в случая?

— Имаш нещо свързано със смъртта на Крослър?

— Нещо по-голямо. Много по-голямо. Нещо свързано с историята, заради която ви пратиха в черния списък.

— Черен списък? — излая Габриела. — За какво говориш?

— Не сте ли чули? Заместник-комисар Д’Антонио разпрати новината тази сутрин. Отстранена сте от длъжност заради неподчинение. На целия участък му беше наредено да не говори с вас, освен ако не е чрез него.

— Мамка му, не мога да повярвам — отвърна жената. Кръстенето отново влезе в сила, днес му беше пълен работен ден. — Дори не ме е уведомил!

— Каквото и да сте сторили, инспекторе, определено не сте му от любимите хора.

Подозренията на Габриела се изпариха.

— Ако това, което казваш, е истина, сам си слагаш главата в торбата, като си проследил номера ми и си ми се обадил.

— Д’Антонио се държи отвратително с мен от момента, в който съм пристигнал — отвърна Тонти. — Наречете го услуга.

— Услуга да е тогава.

Габриела изпита силна симпатия към хлапето.

— Новият ви телефон може ли да получава снимки? — попита Тонти.

— Не, но съм с някого, чийто апарат може. Да ти дам ли номера му?

Секунда по-късно инспекторката цитираше номера на Александър по памет. Чак когато приключи, се сети, че стария телефон го нямаше, самата тя го беше хвърлила през прозореца, заедно със своя. Жената се изчерви, когато погледна спътника си — изражението на лицето му подсказваше, че съвсем не е недоволен, че тя все още помни личния му номер.

— Задраскай тези цифри — изрече жената и поклати глава, беше се изчервила още повече. — Дай ми секунда.

Фиеро направи знак на Александър да й подаде новия си телефон и след миг вече четеше номера, изписан на дисплея, след което го върна на притежателя му.

— Чудесно — отвърна Тито. — Ще изпратя снимката веднага. Тя е на тяло, намерено в реката по-рано днес.

— Какво общо има това с мен?

— Инспектор Фиеро, просто погледнете снимката. — Младият Тито Тонти млъкна. — Не казвайте, че никога не съм правил нищо за вас.

Преди Габриела да успее да му благодари, мъжът заговори отново:

— Инспекторе, поради каквато и причина да се опитвате да бъдете неоткриваема, просто помнете… че щом аз ви открих, значи и други могат.

Жената тъкмо щеше да отговори, но преди да успее да изрече и дума, Тито беше затворил.

* * *

Няколко секунди по-късно новият телефон на Александър изпиука с мелодията за съобщения и мъжът подаде апарата на Габриела.

— Искаш ли да ми кажеш за какво е всичко това?

— Нямам представа. Младши сержант от централното управление на Рим каза, че ще ми изпрати снимка на тяло, намерено в реката. Тонът му подсказваше, че ще разбера връзката, когато видя фотографията.

— Странен начин да впечатлиш красивия си началник — подигра й се Александър.

Габриела само завъртя очи в отговор, плъзна пръст по екрана, за да отключи телефона, и отвори приложението за съобщенията. Имаше едно ново, изпратено от номер, който се намираше в центъра на Рим. Трябва да беше от Тито.

Секунда по-късно инспекторката го отвори. В него нямаше текст, само снимка, която се сваляше изключително бавно. Отне й няколко секунди, за да го стори, след което жената натисна иконката, за да я отвори.

— О, мамка му.

Думите излязоха от устата й импулсивно, без да помисли върху тях.

— Какво има?

Фиеро вдигна телефона така, че да може Александър да го види. Той се опита да го стори, но движението на колата му пречеше да се съсредоточи върху изображението. Мъжът грабна апарата от ръката й и го сложи точно пред себе си.

— Какво е това?

На малкия екран беше изобразено мъжко лице, пребледняло и посиняло от липсата на живот. Кожата беше подпухнала от дългия престой на тялото под вода, но чертите все още бяха разпознаваеми.

Това беше физиономията, която Александър беше наблюдавал на видеоклиповете, заради които започна разследването му. Образът, с който милиони по целия свят се бяха запознали през последните двайсет и четири часа.

Това беше лицето на странника.