Том Фокс
Dominus (33)

33

9:51 часът

Централен Рим

— За какво беше всичко това? — попита Габриела нетърпеливо.

Александър остана мълчалив за известно време, когато разговорът с вуйчо му приключи. Нещо очевидно не беше наред.

Изведнъж мъжът се пресегна и включи радиото на колата. Започна да преминава през станциите без никакъв интерес и се спря на първата, чийто сигнал беше добър, все едно се нуждаеше от някакъв шумов фон, който да го разсее от мислите му.

— Алекс — настоя Габриела, — отговори ми. — Жената положи нежните си пръсти върху неговите. Неочакваният контакт с друго човешко същество като че ли успокои репортера.

— Наясно си, че вуйчо ми е кардинал — най-накрая заговори Трекио, — така че знаеш къде се намира и с какво се занимава в момента.

— Срещнал ли е странника? Сподели ли ти нещо за него?

— Не. Едва го спомена. Предупреди ме за нашето разследване.

Габриела застина.

— Откъде вуйчо ти знае какво разследваме?

Александър поклати глава.

— Нямам никаква представа, а той не ми каза. Предупреди ме, че навън има хора, които знаят какво търсим. Хора, с които не искаме да се замесваме.

— Малко е късно за това. Бих приела престрелката от предната вечер като доста солиден знак, че вече сме се замесили с тях.

Александър потръпна от казаното от Габриела. Както много често се беше уверявал в миналото, инспекторката можеше да разчита израженията на лицето му толкова добре, все едно бяха думи, изписани на лист хартия. Очевидно някой ни преследва, но откъде вуйчо ми може да знае това? Дали предупреждението му не беше просто предчувствие — гласът на загрижеността, който се обажда точно в този момент, в който преживявам най-травмиращите събития в живота си? Но Габриела знаеше, че Александър не вярва в съвпадения. Не и на подобно равнище. Откъде може да знае какво разследваме? Откъде може да знае кой е след нас? И в крайна сметка, защо въобще някой ни преследва?

Инспекторката наруши мислите му:

— Вуйчо ти спомена ли кои са тези хора?

— Не мисля, че можеше да го стори. Звучеше така, все едно е поел огромен риск, за да ми се обади. Искаше разговорът да е кратък.

Габриела погледна към листовете в скута си.

— В такъв случай предупреждението му не ни е от особена полза. — Жената вдигна отново поглед и забеляза смутеното изражение на Александър. Изведнъж й се прииска да го отклони от смазващите го и тревожни мисли, които нямаше да го доведат доникъде. Смяната на темата изглеждаше най-приемливият вариант. — Защо не тръгваме, Алекс? Разгледах списъка, който ИОР ни дадоха. Ако в него има ценна за нас информация, аз не я виждам.

Александър даде на първа скорост и потегли, но главата му се тресеше.

— Трябва да има нещо.

— Тъй като не знам какво точно търсим, ми е трудно да го намеря. Просто са изброени всички клиенти и сътруднически корпорации. Бих очаквала същия списък от която и да е банка.

— Маркъс Крослър не е разполагал с повече вътрешна информация от нас — настоя Александър, — но някак си е успял да стигне до извода, че има нещо престъпно в цялата тази работа. Нещо, което е свързал със странника.

— Той е имал повече време и повече подробности, с които ние не разполагаме — отговори Габриела. — На първо четене, единственото общо нещо между тези компании е, че са големи имена.

— Частните клиенти не са в портфолиото на ИОР. Единствените такива, които могат да си открият сметки във Ватиканската банка, са членове на курията и високопоставени църковни представители. В противен случай тя се занимава само с държавните финансови дела.

— Хм, като заговори за тези дела, списъкът с инвестиционните партньори на Ватикана изглежда така, както човек би очаквал. Само големи корпорации. „Юробанк“, Международният валутен фонд, „Селентис“, „Алвентикс“, „Сигнаджен“, „Финанца Италия“ и така нататък в същия ред на мисли.

Габриела не продължи да изброява имената на компаниите в списъка. Когато вдигна поглед от листовете, Александър се беше вторачил в нея. В очите му се четеше някаква странна напрегнатост, преди да се обърне отново към пътя. Инспекторката се запита дали допирът й отпреди няколко минути не беше събудил спомени у него, с които не биваше да си играе. Но само след миг мъжът зави рязко и спря.

На лицето му не беше изписан копнеж.

— Прочети ми отново тези имена, които току-що изброи. — На лицето му беше изписано любопитство, така че Габриела се върна към разпечатката, без да задава допълнителни въпроси.

— „Юробанк“, Международният валутен фонд, „Селентис“, „Алвентикс“, „Сигнаджен“, „Финан…“

— Спри — прекъсна я Александър. Предпазният колан му пречеше, но въпреки това успя да се извърне към жената. — В този списък упоменава ли се типът на взаимоотношения, които Ватиканската банка има с всяка от тези компании?

— Никъде не са отбелязани символите за евро или долар. Само фактът за някаква институционална връзка. — Инспекторката го изгледа учудена. — Алекс, какво мислиш?

— Има нещо общо между поне три от тези компании, като се изключи, че са огромни и богати. — Пръстите му барабаняха върху сивата пластмаса на волана и изведнъж застинаха. — Да започнем от „Селентис“. Чувала ли си ги?

— Разбира се — отвърна Габриела. — Произвеждат витамините, които се продават във всеки супермаркет. — Виждаш и купуваш.

Фиеро беше истински лапнишаран, що се отнасяше до подобни хранителни добавки, та чак сама се срамуваше да говори по темата.

— Витамини, както и много други неща — съгласи се Александър. — Коя беше следващата… „Алвентикс“?

— Не знам нищо за тях.

— Разбира се, че знаеш. Това е компанията на руския магнат. Онзи, когото протестиращите винаги са готови да разпънат на кръст и който им отвръща по телевизията при всяка удобна възможност.

— Копулов — спомни си инспекторката. — Не бях чувала за компанията, но знам човека.

— Коя беше следващата?

— „Сигнаджен“. От името й си правя извода, че се занимава с генетични изследвания.

— Никога преди не съм ги чувал — призна си Александър, — но съм съгласен с теб. Което означава, че имаме поне три компании, които се занимават с медицински изследвания и производство на фармацевтични продукти.

Габриела осмисли тази връзка.

— Има ли други? — попита Трекио.

Фиеро прокара пръст надолу по имената на компаниите.

— „Юропа Медитек“… „Дженкор“…

Главата на Александър кимаше, все едно репортерът беше предвидил отговора. Над белия шум от радиото, Габриела забеляза промяната в изражението на Александър. Допреди малко на лицето на мъжа беше изписано любопитство, а сега решителност, която се примесваше с безпокойството му. Очите му се стрелкаха напред-назад към някакви невидими цели някъде между коленете му. Инспекторката помнеше добре това изражение. Нещо го глождеше.

— Алекс, в един момент трябва да ми кажеш какво си мислиш.

Репортерът не вдигна поглед.

— Не мисля, слушам.

Мъжът посочи към малкото радио в колата. Габриела нямаше как да скрие объркването си. Държанието на Трекио беше станало нетърпимо.

— Алекс, сега не е време да…

— Какво научихме току-що? — прекъсна я той. Когато Фиеро му отвърна само с ококорен поглед и поклащане на главата, той си отговори сам: — Научихме, че ИОР поддържа постоянни финансови връзки с цяла купчина фирми за медицински изследвания. Научихме, че този списък с връзки е бил поне отчасти в основата на убеждението на Крослър, че събитията от вчера са измамни и престъпни.

— И?

— Слушай — нареди Александър и посочи към говорителите на колата.

Гласът на някакъв новинар си проправяше път през нискокачествената уредба.

— … внезапното излекуване на шейсет и трима пациенти в терминален стадий на рак, които участваха в изследванията на доктор Тедеско, отбелязват второто масово изцеряване, както стана известно това събитие, за последните двайсет и четири часа, следвайки преглеждането на над сто перманентно слепи деца в болницата в Пескара, за чието генетично състояние до момента не е открит лек.

Габриела осъзна, че по ръцете й се разхождат студени тръпки.

Гласът на новинаря се завърна с пълна сила.

— Тези събития следват все още мистериозната случка в базиликата „Сан Пиетро“ от вчера сутринта, по време на която сакатият папа се изправи на крака, а дългогодишното му състояние очевидно беше излекувано. Не е нужно да се споменава, че в една страна на католици думата „чудо“ се употребява в езика на хората много по-често от обикновено.

Габриела погледна към Александър. Изведнъж лицето й беше пребледняло също като неговото.