Том Фокс
Dominus (25)

25

На следващата сутрин

Понеделник, 6:44 часът

Щабът на Швейцарската гвардия

Сутринта настъпи много по-бавно, отколкото му се искаше на оберст Кристоф Рабер. Работата можеше да се върши и през нощта, разбира се, но разпитите, които бяха наложителни, изискваха светлината на деня.

Нямаше никакво съмнение относно самоличността на мъжа, който комендантът на Швейцарската гвардия забеляза на видеото от вчерашната литургия. Тази сигурност обаче провокираше почти безкрайна поредица от нови неизвестни.

Мъжът на записите беше Арсений Копулов, бизнесмен, роден в Русия, който беше превърнал Италия в свой дом, след като избяга от съветското налагане на „неблагоприятни условия за привържениците на капиталистическата идея“, както ги беше нарекъл в едно от скандалните телевизионни интервюта преди години. Този човек беше станал един от най-големите и най-добри производители на лекарства в Италия. През последните години той оглавяваше „Алвентикс“ ЕООД, една от двете най-големи фармацевтични компании в страната и една от водещите десет в Европа.

Кристоф Рабер беше добре запознат с историята на Копулов, тъй като той беше пословично известен със своите антицърковни и в частност антикатолически възгледи. Работата на Рабер беше да проучва абсолютно всичко за хора с подобно обществено положение и с подобни убеждения. Всеки, който можеше да представлява заплаха за Ватикана, независимо къде се намираше по света.

Арсений Копулов обожаваше пресата. Макар неговата компания да харчеше милиони евра в рекламни кампании, които имаха за цел да повишат търсенето на лекарствата, които произвеждаше, и да привлекат нови инвеститори за разработките, върху които постоянно работеше, ръководителят на „Алвентикс“ като че ли най-много обичаше свободната преса, която пораждаше полемики. Винаги приемаше с охота поканите да участва в радиопредавания или да се появява в шоута, които бяха окупирали вечерната италианска телевизия. Те бяха сцената, от която да проповядва своята произследователска позиция на висок глас срещу проактивните „етични протестиращи“ във всякаква форма — независимо дали бяха защитници на животни, които лобираха срещу доказаните изследователски методи на компанията му, или активисти в борбата срещу бедността, които твърдяха, че няма право да продава едно хапче за дванайсет евро, дори създаването му да е коствало 350 милиона.

Много често възраженията идваха от страна на Църквата. Копулов не криеше презрението си към религията. Рабер беше гледал поне две дузини интервюта, в които човекът яростно нападаше Римокатолическата църква — омразата му към религиозните органи беше пословична — заради позицията й срещу контрацептивите, правото на живота, евтаназията, въобще за всичко, по което тя имаше някакво становище. Ако Църквата държеше на нещо, Копулов беше против него.

Дори когато „темата“ имаше бегла връзка или въобще нямаше такава с медицината или науката като цяло. Един особено агресивен запис го беше запечатал как ругае, в напълно традиционния смисъл на думата, църковната литургия като „ритуал на невежеството, който въодушевява невежите“. Словата, които използва по адрес на папата, бяха малко по-малко обидни, макар че оприличаването на понтифика като „водещата звезда в глутница от слепи и озлобени вълци“ си спечели невероятен медиен интерес.

Всичко това доведе отново Рабер до основния въпрос, който му тежеше на ума. Какво всъщност правеше Арсений Копулов на папската литургия в базиликата „Сан Пиетро“ вчера сутринта?

Човекът не само присъстваше на нея. Видеозаписът показваше нещо повече от това: поведението му беше… по дяволите, единственото определение, което можеше да използва, беше праведно. Мъжът се беше прекръстил на няколко пъти по време на службата. Беше скръстил ръце, навел глава и затворил очи, все едно се намираше по средата на пламенна молитва.

Защо един заклет атеист и открит враг на Църквата щеше да коленичи в най-свещения храм на вярата и щеше да се моли на Бога, който сам наричаше „най-голямата лъжа от всички“, точно в момента, в който „Сан Пиетро“ беше посетена от мъж, чието присъствие никой не можеше да обясни?

Почукване на вратата извади оберст Рабер от мислите му. Една глава вече надничаше, докато вдигна поглед и извика обичайното си Ja, bitte.

Лицето на хауптман^[1] Хайнрих Клефт беше пребледняло.

— Какво има, капитане?

Младият офицер носеше обичайната си служебна премяна, която се състоеше от обикновена синя униформа, гарнирана с кафяв кожен колан и широка бяла яка, разстлана върху раменете му. Черната барета, която обикновено носеше килната на главата си, сега беше затъкната под мишницата му.

— Не отговаряхте на телефона си, сър — отвърна мъжът и дръпна вратата след себе си. — Помислих, че ще е добре да ви донеса новините лично.

Рабер погледна надолу към апарата на бюрото си. Малкият LCD дисплей показваше четири пропуснати повиквания, всичките отпреди няколко минути. Даже не съм ги чул.

— Какви новини? — попита Рабер и върна вниманието си на капитана.

— Светият отец — отвърна подчиненият му, гърлото му като че ли се стегна около думите, тялото му се изпъна официално. — Заповяда да съберем медиите в Зала ди Константино.

— Медиите?

— Отбрана група, позволени са камери — отговори на въпроса младият офицер. — Папата желае да направи обръщение към света.

* * *

7:02 часът

Редакцията на вестник „Ла Република“

В своя офис в редакцията на „Ла Република“ Антонио Латерца се взираше разгневен в двойката телевизори, поставени на една маса точно срещу бюрото му. Проклетите новинари от телевизионните медии бяха като лешояди. Обикаляха града с бюджети, които надхвърляха осезаемо онова, което един вестник можеше да си позволи, и в момента, в който някоя история се появеше на хоризонта, те се вкопчваха в нея и я обявяваха за своя, независимо кой беше свършил цялата работа в действителност. Медиите се бяха заели с новината около появата на странника във Ватикана и изцеряването на папата веднага след като тя се беше превърнала в интересна за обществеността, и оттогава не спираха да я въртят. Шейсет минути на час, всеки час от деня. Бяха насочили камери към всяка порта, стена и прозорец, които водеха до Ватикана. Разполагаха с цяла армия от репортери, които стояха зад обективите и съобщаваха до втръсване, че няма нищо ново за съобщаване, но въпреки това оставаха на мястото си, докато не изникнеше нещо.

Къде, по дяволите, беше Александър Трекио — главният репортер, занимаващ се с църковните въпроси? Латерца му беше дал задача — една от малкото истински истории, които се бяха изпречвали на пътя на Александър, човекът беше направил фарсова журналистическа кариера благодарение на една-единствена, случайна история, преди около две години — и оттогава просто беше залинял. Изчезнал. Латерца се опита да се свърже с него на всеки номер, с който разполагаше. Прати му имейли. По дяволите, даже влезе в Туитър и му изпрати съобщение там, тъй като беше изпаднал в пълно отчаяние. Резултатът беше нулев. Александър Трекио беше потънал вдън земя.

Bastardo.

Въпреки всичко… Латерца се усмихна. Разбира се, вече беше прехвърлил случая на друг. Онова, което започна като новина от страница единайсет, бързо се превърна във водеща сензация за първа страница, а Трекио не беше в тази лига дори и в най-добрите си дни. Историята беше на вестника, независимо от опитите телевизията да си припише заслугите.

Това, което накара Латерца да се усмихне, беше фактът, че Александър прекали. Без значение какви бяха отношенията му с Николо Маре, даже собственикът на изданието нямаше да го задържи на работа след провал като този. Съвсем скоро щеше да е на улицата. Латерца щеше да получи удоволствието да го уволни лично. Може би щеше да го направи по Туитър, за да бъде още по-оскърбително за репортера. Все пак нямаше значение по какъв начин щеше да му съобщи, важното бе, че Трекио беше пътник.

Точно това, повече от всичко останало, караше Антонио Латерца да вярва в чудеса.