Том Фокс
Dominus (24)

24

22:41 часът

Централен Рим

Малкият червен фиат 500 хечбек пореше улицата със скорост, която всичките му 101 конски сили можеха да осигурят. Двигателят виеше от натоварването, а купето скърцаше от внезапното ускорение. Александър настъпи до долу педала на газта, докато пускаше съединителя, гумите изпищяха върху асфалта и уведомиха доста повече хора от двамата им преследвачи, че напускат мястото.

— Накъде да карам? — попита той, звукът на двигателя се беше увеличил заради липсата на задния прозорец.

— Завий по първата улица, която видиш, след което карай направо, за да ни разкараш от тук.

Габриела едва се беше доизказала, когато нов куршум изсвистя и се заби в задната броня на автомобила. Само на няколко сантиметра от гумата.

— Ето там, Алекс. — Инспекторката посочи към една странична улица.

Александър завъртя волана наляво и отново стовари крака си върху педала на газта. Бяха се насочили към „Виале Кастро Преторио“, което означаваше, че след няколко секунди щяха да излязат на главен път с голямо движение, където щяха да имат шанс да увеличат дистанцията между себе си и преследвачите им.

— Добре ли си? — попита Трекио, без да сваля поглед от пътя, зави зад следващия ъгъл и се насочи към оживената улица.

Когато вече бяха вън от опасност, Габриела се обърна напред и се намести в седалката.

— Аз съм добре. Ти как си?

Александър я стрелна с бърз поглед.

— Супер съм. — Противно на отговора му, лицето му беше плувнало в пот, а изражението му беше измъчено.

— Кои бяха тези? — попита Фиеро, но бързо отговори на собствения си въпрос: — По начина им на действие и точния им мерник бих предположила, че са професионалисти. — Инспекторката се обърна назад, за да провери дали не са преследвани, но не успя да види никакви фарове или друго движение.

Трекио кимна.

— Подозирам, че са отговорни за смъртта на Крослър.

— Няма да споря — отвърна Габриела. — Връзката им със смъртта на професора е сигурна. Но това не ни помага да разберем кои са и какъв е интересът им в цялата работа. — Жената въздъхна дълбоко. Бързината, с която успя да се успокои и съвземе, беше в резултат на обучението и опита й, на лицето й бързо се изписа непоклатима решителност.

Александър караше колата към „Сотовия Игнацио Гуиди“ с максималната възможна за тези градски условия скорост и сравнително бързо увеличаваше дистанцията между тях и апартамента му.

Габриела рязко бръкна в дамската си чанта.

— Телефоните ни — каза тя. — Трябва да се отървем от тях.

— Моля?

— Начинът, по който звъняха… сам го каза — отвърна инспекторката. — Така са ни проследили до апартамента ти. Навярно са провели кратко проучване, намерили са телефонните ни номера и са ги хакнали, за да ни открият. Или просто са следвали добре познатия път на логиката. И в двата случая говорим за професионалисти, така че да задържим апаратите си не е особено добра идея. — Фиеро свали прозореца от нейната страна и секунда по-късно запрати мобилния си телефон през него. — Дай ми и твоя. Веднага.

Александър знаеше, че няма смисъл да се възпротивява, и бръкна в джоба си. Подаде апарата на Габриела, която веднага го изхвърли на улицата.

— Със сигурност са видели и колата ми — добави инспекторката, докато затваряше прозореца — и тъй като са достатъчно добри, за да проследят мобилните ни телефони до апартамента ти, няма да им представлява проблем да проследят и номерата. Трябва да изоставим Емилия, колкото се може по-бързо.

— Емилия?

Габриела го дари със свенлива усмивка, след което потупа пластмасовото табло с ръка.

— Емилия.

— Кръстила си си колата?

Инспекторката го стрелна със сериозен поглед.

— Тя е готина, тя е надеждна и допреди тази вечер беше в тип-топ форма. Заслужава име.

Изражението на Габриела беше напълно сериозно за няколко секунди, преди двамата с Александър да избухнат в смях. Напрежението от цялото преследване, от близката среща със смъртта най-накрая беше изпуснато в порой от усмивки. За един кратък момент облекчението, което Трекио изпита, беше нещо повече от успокоение, че са избегнали куршумите. Изпита облекчение, че отново е заедно с Габриела — старата Габриела, с нейните странности и нелеп енергичен смях. Чувстваше се облекчен, дори тази близост да продължеше само миг.

— Добре — най-накрая Александър се съгласи, — ще зарежем Емилия. В такъв случай не просто няма да знаем къде да отидем, но няма да имаме и с какво да отидем.

— Карай към изхода за „Реджина Елена“, намира се няколко пресечки надолу. Близо сме до метростанция „Поликлинико“. — Габриела погледна напред, към заобикалящия ги трафик. — Знам къде да отидем.