Том Фокс
Dominus (22)

22

22:34 часът

Умберто изчака няколко секунди, след като звукът от последния изстрел беше отшумял, и рискува да погледне навън. Жената я нямаше, както и очакваше, но поне сега можеше да се спусне по стълбите.

Инспектор Габриела Фиеро очевидно беше добре тренирана. Не успя да го уцели по време на престрелката им, но съвсем не се целеше напосоки като някой аматьор. Ако между тях не стояха металните решетки на аварийното стълбище, Умберто нямаше да е сред живите.

Силите на злото са лукави, напомни си той и се размърда, квазисветият подход към работата му често се появяваше на повърхността на мислите му. Враговете ни са ловки. Това беше добър урок, който трябваше да запомни.

След по-малко от минута двамата убийци се намираха на улицата. Нямаха намерение да губят и секунда.

— Заобиколи сградата от онази страна — провикна се Умберто към Мазо. Брат му зави наляво, а той продължи напред, следвайки пътя, по който тръгнаха жертвите им.

* * *

Когато нощният въздух, богат и натежал от дизелови изпарения, характерни за тази част на Рим, започна да щипе раната на Александър, той осъзна, че е одрал кожата на дясната си ръка, когато слизаше по аварийното стълбище. Болката се стрелна от китката към рамото му — внезапно напомняне, че ситуацията се беше променила драматично.

Вече нямаше никакво съмнение, че смъртта на Крослър и статията на Трекио са свързани: професорът беше забелязал някаква измама в цялата работа и беше екзекутиран за това. Хората, които го бяха убили, се намираха на няколкостотин метра зад него.

Габриела заобиколи ъгъла няколко секунди по-късно от Александър, престрелката все още ехтеше между каменните и тухлените сгради. Жената скъси разстоянието между нея и спътника си на няколко крачки.

— Имаш ли кола? — Въпросът й беше зададен между тежките й опити да диша и няколко светкавични погледа назад. Инспекторката очакваше нападателите им да се появят всеки момент.

— В гаража, под сградата. — Александър си пое набързо въздух и продължи да бяга. — Входът е от другата страна. По пътя, от който дойдохме.

Габриела поклати глава.

— Не е добре това. Ще вземем моята. Паркирах я четири улици надолу от тази.

Липса на паркоместа — помисли си Трекио и погледна зад рамото си. В неговия квартал беше почти невъзможно човек да си намери място за паркиране, което принуждаваше хората да паркират на други улици, дори в други квартали. — Тази нощ това може да ни спаси.

Фиеро се пресегна, хвана Александър за ръката и го дръпна вдясно. Погледна назад, за да се увери, че нападателите им не са се появили иззад ъгъла на сградата, и двамата тръгнаха по улицата.

* * *

Умберто се придвижваше близо до стената на жилищната сграда, лявото му рамо се търкаше в тухлите, когато се прилепи до ъгъла. Пое си дълбоко въздух, преброи до три и погледна зад него с високо вдигнат пистолет.

Нищо. Погледна бързо към съседната улица, но мракът смесваше формите и сенките и беше изключително трудно да разбере какво точно вижда. Кола. Ниски дървета. Пожарен кран. Стоеше напълно неподвижно, чакаше някакво раздвижване, но нищо не се изпречи пред погледа му.

— Мамка му — промърмори и тръгна по улицата. Да не би да ги изгуби толкова бързо? Фиеро и Трекио навярно се намираха някъде зад сградата и се опитваха да се слеят с квартала. Умен ход: малко улични лампи, повече отделни сгради.

Преследването съвсем не беше приключило. Мазо щеше да заобиколи сградата от другата страна и щяха да заклещят двойката. Онези щяха да побягат малко, но нямаше да им се изплъзнат.

Тогава, от нищото, забеляза движение.

Около шестстотин метра по-надолу две фигури се появиха отляво, зад една масивна сянка в мрака, която вероятно представляваше паркиран ван. Движеха се бързо надясно — двама души, които притичаха от едната страна на улицата до другата.

Сега вече Умберто ги пипна.

Без да се замисля, той насочи оръжието си към двете фигури и натисна спусъка.

* * *

Куршумите започнаха да свистят покрай тях, павираната настилка експлодира под краката на Габриела. Тя не се обърна, за да проследи източника на изстрелите, тъй като беше наясно, че в тъмното човек не можеше да се прицели точно. Въпреки силното си желание да отвърне на огъня, тя успя да му устои. Намираха се в центъра на жилищен район. Възможно беше наоколо да има хора. Дори деца.

— Алекс, влизай в колата! — провикна се тя.

— Коя от всички? — попита той, надвиквайки поредната експлозия в паветата.

— Червеният фиат. Ето там. — Инспекторката посочи към миниатюрния си автомобил, паркиран три коли по-надолу на улицата.

— Фиат! Господи, вътре в него е също толкова опасно, колкото и навън! — Саркастичната забележка беше автоматична реакция, до крака на Алекс се заби нов куршум.

Миг по-късно задният фар на колата, спряна пред тази на Габриела, се пръсна и Трекио веднага изгуби желанието си да се шегува. Инспекторката натисна бутона на дистанционното, централното отключване на фиата се задейства и двамата се насочиха към вратите. Александър беше по-близо до шофьорското място и без да се замисля, се намести в него.

— Дай ми ключовете!

Ръката на Габриела вече беше протегната. Мъжът пое ключа и го постави в стартера, а жената се обърна и насочи пистолета си към посоката, от която дойдоха, в случай че нападателят им се появеше.

Задното им стъкло избухна. Инспекторката изпищя.

— Карай!