Том Фокс
Dominus (20)

20

22:22 часът

— Двамата са заедно в апартамента. — Гласът на по-малкия брат на Умберто беше изпълнен с ентусиазъм, който му идваше единствено в тези моменти, преди убийствата, когато онова, което той смяташе за свята работа, беше на път да бъде изпълнено. Тогава, когато можеше да навлажни ръцете си с неправедна кръв. Мъжът се чувстваше страхотно.

— Сигурен ли си? Че са вътре?

— Устройството показва, че и двата мобилни сигнала са на едно и също място. Намират се на няколко сантиметра един от друг.

Братята бяха открили името на Александър Трекио от интернет дискусията, която ги отведе до другите им жертви от по-рано днес. Той със сигурност беше човек, който разполагаше с информация, който знаеше прекалено много. А и жената, която душеше наоколо, откакто Трекио й се обади, я поставяше в същата категория. Като че ли фактът, че е полицейски служител, не беше достатъчен.

Още две цели, които трябваше да бъдат елиминирани. Както им бяха заповядали.

— Сигурен ли си, че това е неговият апартамент?

Думите все още не бяха изречени от Умберто, когато домофонната уредба изпука през прорезите в металния й панел.

— Здравейте? — Гласът беше слаб и едва се чуваше заради градския шум, който ги заобикаляше. Принадлежеше на мъж и се разнесе веднага след като Мазо натисна бутона, до който пишеше „А. Трекио“.

— Вече съм сигурен — отговори братът и се ухили. Жълтите краища на зъбите му правеха усмивката му толкова заплашителна, колкото му се искаше да бъде.

На Умберто му трябваше само миг, за да прецени ситуацията. Имаха логистично предимство — целите им се намираха заедно, в затворено пространство, без никаква представа, че са преследвани. Нямаше причина да не продължат с плана си.

Умберто не обърна внимание на гласа на Трекио по домофонната уредба и кимна към Мазо, който извади тежък метален лост от раницата си. Без да се замисли, мъжът стовари острия му край в ключалката на двойната врата, огромните му раменни мускули се напрегнаха. Той съпроводи действието си с доволно изръмжаване като дете, което си играе на някаква игра. Един миг по-късно братята се намираха в жилищната сграда. Мазо върна лоста в раницата си и извади от нея дълга около метър тежка верига, на чийто край имаше железен катинар. Той я уви около ръкохватките на двете врати, така че между тях не останаха повече от два сантиметра луфт, и заключи кофара.

Жълтите му зъби лъснаха в широка щастлива усмивка. Коефициентът на интелигентност на Мазо не го поставяше сред най-умните злодеи в Рим, но не можеше да му се отрече, че беше добър в онова, което правеше.

Никой нямаше да напусне тази сграда, преди той и Умберто да приключеха с работата си.

* * *

Габриела вдигна поглед от мобилния си телефон, където „Пропуснато обаждане: Непознат номер“ продължаваше да е изписано на светещия дисплей. Александър стоеше близо до входната врата, пластмасовата слушалка на жилищната домофонна уредба все още беше в ръката му.

— Очакваш ли някого толкова късно през нощта?

— Никого. — Трекио преглътна, ослушваше се за гласове от улицата, но сигналът беше прекъснал.

Обърна се към Габриела. За един кратък момент се изкуши да се направи на мъжага и да покаже, че не се страхува, но този момент бързо отмина в полза на истинските му чувства.

— Имам лошо предчувствие относно това — отсечено каза Александър.

Фиеро вече се изправяше на крака.

— Неочакваните посетители не са ли нещо обичайно за теб? — Тонът й беше странен, все едно изпитваше едновременно професионален и личен интерес към отговора.

Трекио извади мобилния си телефон и поклати глава. Не че не искаше да изясни въпроса с нея, но ситуацията беше необичайна. Дори нечувана. Като се изключеше посещението на Габриела тази нощ, последният посетител, който имаше, беше… Габриела — преди четири години.

Александър отново погледна телефона си. Екранът му показваше, че има едно пропуснато обаждане от някого, чийто номер не беше видим. Напрежението в раменете на мъжа стана още по-осезаемо. Неговият телефон и този на Габриела, по едно и също време…

— Нека позная — започна той и погледна към жената. — Обаждането, което получи, е от непознат номер, нали? — Трекио показа дисплея на Фиеро, за да може да го прочете. Тя кимна. — Две повиквания, до двама ни, по едно и също време. — Александър тръгна инстинктивно към кухнята, докато говореше. — Както и стационарният ми и звънецът ми.

— Алекс, какво те при…

— Някой знае, че сме тук, Габриела. — Погледът му попадна на нейния. — Ти и аз, в моя апартамент, точно сега.

— За кого говориш, Алекс? — Инспекторката изглеждаше изненадана от начина му на действие, но нарастващото безпокойство на домакина й започваше да притеснява и нея.

— Не знам кой — отговори той и поклати глава. Вече се намираше до масата, затвори лаптопа и го сложи под мишницата си. След което, като се замисли, реши, че така няма да е особено удачно, и се насочи към спалнята, където държеше раница в килера. — Но след онова, което видях този следобед, нямам намерение да разбера.

Стигна до вратата на другата стая, отвори я и се насочи право към дрешника. Габриела застана зад него, докато той отместваше настрани дрехите си — сини и бежови, както и няколко останали му черни — и отвори едно чекмедже отзад. В него беше натъпкана стара тъмносиня раница.

— Алекс, преиграваш. — Фиеро протегна ръка и го хвана за рамото, докато той вкарваше лаптопа си. Този допир му се стори успокоителен… — Успокой се. Дишай.

Александър се обърна и я погледна. Можеше само да си представи как ли изглежда физиономията му в този момент: беше изморен и отегчен още преди това внезапно стечение на обстоятелствата, лицето му беше изрисувано в мрачните тонове на наболата му брада и сивите кръгове под очите му. И това беше преди. Ако чертите му показваха дори и половината от безпокойството в гърдите му, то тогава изражението му щеше да е грозна картинка. Но не и по-неприятна от обезобразения Крослър, който изникваше пред очите му всеки път когато ги затвореше.

— Габриела, видях някои неща днес… — Усети как собственото му гърло се схвана.

— Разбирам те, но действаш ирационално…

Трекио я прекъсна, думите му пресякоха нейните. В стомаха му имаше възел, който се стягаше все повече с всяка изминала минута, ставаше по-здрав, а той трябваше да обясни на Фиеро как точките от изминалия ден се свързваха и образуваха тази обезпокоителна картина.

— Салваторе Този задаваше въпроси и изчезна — бързо обясни репортерът.

— Знам, Алекс…

Вдигна ръката си и изпъна един пръст. Първо. След миг вдигна и втори пръст.

— Маркъс Крослър казва, че ще говори, и след няколко часа е убит в дома си. — Трети пръст. — Аз задавам въпроси и съм отрязан от разследващия офицер. Твоят шеф. — Още един пръст. — Ти задаваш въпроси и си заплашена от същия мъж. — Пети пръст. — Сега двамата сме тук, а някой използва телефоните ни, за да се увери, че сме заедно.

Очите на Александър се разшириха. Безпокойството му набираше сила от надвисналата заплаха.

Габриела се беше опулила насреща му през цялото време. Изражението й беше започнало да се променя.

— Когато се съберат частите, пъзелът не ми харесва — призна си инспекторката. — Но параноята е често срещано явление, след като човек е станал свидетел на подобна трагедия. Трябва да се успокоиш.

Александър отвори уста, за да й отговори, но преди да успее да го стори, някой заудря с юмрук по вратата на апартамента му.

* * *

Навън, пред дървената врата на апартамент 34А, двамата убийци стояха с извадени оръжия. Те бяха „Глок 19“, и двата със заглушители и заредени с патрони с кухи върхове; в раницата на Мазо се намираше „Хеклер и Кох МР7“ с 30-милиметрови муниции, които можеха да минават през бетона също толкова лесно, колкото и през дървото. Ако се наложеше, можеха да накарат апартамента на Александър Трекио и двамата му обитатели да се изпарят. Но Умберто желаеше да вършат работата си по-фино и внимателно, когато това беше възможно.

— Господин Трекио, бихте ли отворили вратата. Искаме да говорим с вас.

Не му се занимаваше с измислянето на фалшиви самоличности и причина да почукат на вратата. Малкото проучване за репортера, което направи в движение, предполагаше, че той е умен мъж, а инспекторката, с която беше вътре — една интелигентна жена, чийто ум отговаряше на красотата й. По това време вече и двамата бяха наясно, че срещата, която им предстои, не беше… каква бе любимата дума на шефката му? Законна.

Молбата на Умберто беше посрещната от тишина. Не че не очакваше подобен отговор, но въпреки това се разочарова.

— Господин Трекио, инспектор Фиеро, трябва да разговаряме с вас, спешно. — Позволи си кратка пауза. — Ние ще говорим с вас.

Минаха десет секунди. Двайсет. Мъжът погледна към часовника си.

Беше прекалено късно. Нямаше причина да отлагат.

Обърна се към Томазо.

— Отвори вратата.

* * *

Съмненията на Габриела относно подозренията на Александър се изпариха в мига, в който дойде първото почукване на вратата. Като се движеше по инстинкт, тя бръкна под сакото си, откопча кобура, който беше скрит под него, и извади „Берета 92FS“ — стандартното оръжие за Полиция ди Стато. Секунда по-късно предпазителят беше вдигнат и дулото насочено към входа.

— Алекс, остани в спалнята — заповяда тихо тя и направи крачка напред. Обучението й си казваше думата, инспекторката се движеше с добре отработени и уверени движения. — Нека аз се оправя с това.

Трекио се изненада, когато видя пистолета. Започна да се отдръпва назад, когато Фиеро му нареди така — все пак беше човек, научен на религиозно смирение, и действието му беше инстинктивно. Но бързо се осъзна, спря и се изправи.

— Няма да се разделяме. Няма да стоя настрана, докато ти сама се оправяш с всичко.

Габриела завъртя глава към него. Точно сега ли трябваше да се правиш на мачо… Но не беше време за спорове.

— Ти си репортер, аз съм полицайка. Ще правиш каквото ти кажа. — Жената обърна погледа си към вратата. — Стой зад мен, не бъди на линията на куршумите. Затвори вратата.

Вместо това Александър се раздвижи, мина покрай Фиеро и застана пред нея. Високата фигура и атлетичната му структура приличаха на стена.

— Слушай, Габриела, не се правя на много праведен. Този мъж не говореше в единствено число. Това означава, че са поне двама навън.

Инспекторката се подразни от това вмъкване, но осъзна, че репортерът е прав.

— Какво предлагаш да направим? Да стоим тук и да се молим, че ще си отидат?

Александър поклати глава.

— Гласувам да се чупим от тук.

— Знаеш ли друг изход от апартамента си, все пак сме на третия етаж?

Трекио посочи към един голям прозорец, който разкриваше града отвъд него.

— В интерес на истината, знам.

Трийсет секунди по-късно прозорецът беше отворен и Александър стоеше на металното аварийно стълбище, опитваше се да свали сгъваемата стълба на платформата към втория етаж. Габриела му предложи да мине през прозореца първи, за да може да го прикрива. Едва когато стълбата изщрака и Трекио стъпи на първото й стъпало, инспекторката седна на перваза и преметна единия си крак към хладния въздух навън.

Докато излизаше, вратата на апартамента избухна във фонтани от дървени стърготини и прах.