Том Фокс
Dominus (19)

19

21:49 часът

— Какво правиш тук? — попита Александър, беше изненадан от неочакваната поява на Габриела. — Не очаквах да те чуя преди сутринта.

Ако трябваше да бъде честен, въобще не очакваше да я чуе, когато и да било. Мъжът прокара преднамерено пръсти през късите си, добре оформени чупливи кичури светлокестенява коса върху главата си и се зачуди дали изглеждаше толкова раздърпан и чорлав, колкото се чувстваше.

— Графикът ни се промени малко. — Габриела влезе в дневната на апартамента му. Беше идвала тук няколко пъти, макар и преди почти четири години, и оглеждаше наоколо като че ли можеше да разкрие подробностите около живота на Александър през този период от самата обстановка. Носът й се сбърчи едва. Не понасяше миризмата на застоял цигарен дим.

— Статията ти — започна бързо инспекторката, като затвори вратата и включи още лампи от осветлението — вече създава проблеми.

— Не е зле, при положение че не съм написал и дума от нея — отвърна Трекио, като се опита да разведри обстановката.

— Понякога задаването на въпроси е достатъчно. — Габриела имаше намерение да седне на синьото двуместно канапе с автоматична фамилиарност, но бързо се осъзна и отново се изправи. Посочи към диванчето. — Може ли да седна?

— Чувствай се като у дома си. — Александър махна с ръка към него. — Да ти предложа нещо за пиене?

— Без питиета, господин Трекио. — Тонът й отново стана изключително професионален. — Обстоятелствата може и да са се променили, но срещата ни е по работа.

— Разбирам. — Все пак разговорът им нямаше да протече особено гладко. Но нямаше нужда да се чувстват неудобно. Не сме направили нищо лошо, напомни си Александър. Няма от какво да се срамувам, освен от начина, по който приключих всичко.

— Е, аз съм на средата на бирата си — заяви той и тръгна към кухнята, — така че ако нямаш нищо против…

Последва кратка пауза, след която от дневната се разнесе:

— Добре тогава, донеси една и на мен.

Александър се усмихна, носът му беше наврян в хладилника.

— Не си ли на смяна?

— Приключи преди двайсет минути.

Трекио й подаде бирата и се стовари върху износен кафяв фотьойл, който се намираше точно срещу канапето в стаята. Отпи голяма глътка от наполовина празната си бутилка. Остави зъбите си да се ударят в гърлото на стъклото, стар навик.

— Какво те води тук в този късен нощен час?

Габриела се замисли за момент, което даде шанс на Александър да се възползва от възможността и да я огледа за първи път от, както му се струваше, прекалено дълго време. Светлата й коса и порцелановата й кожа бяха точно такива, каквито ги помнеше, фигурата й беше слаба и стройна, с добри пропорции, които дори и костюмът й, който винаги носеше, не можеше да прикрие. Но сега имаше нещо различно в нея. Беше изпълнена с увереност, която струеше от всяка нейна пора. Гърбът й беше малко по-изправен, раменете й — изпънати по по-авторитетен начин. Тя беше жена, която знаеше какво иска. Нещо в тази промяна накара Александър да изпита задоволство. Или поне да му олекне на съвестта. Радваше се, че нещата бяха потръгнали за Габриела Фиеро.

Запознанството им преди четири години беше донякъде професионално. Трекио все още беше свещеник, на пост във ватиканската курия. Имаше поредица от кражби на църковна собственост от местните енории на Рим и той беше помолен да сътрудничи на полицията в нейното разследване. Тогава я срещна, тя беше младши офицер в градската полиция, но нещо в нея веднага запали пламък в него. Не беше сласт, не беше плътско желание. Александър срещна тази жена — разхождаше се с нея, разговаряше с нея и работеше с нея — и тогава изпита смазващото го желание за близост.

Габриела определено не можеше да бъде обвинена, че го е откъснала от духовенството. Трекио беше тръгнал по този страничен път много преди да я срещне. Загубата на вярата му беше нещо съкровено, лично — нещо, което той беше споделил единствено с вуйчо си, чието призвание като кардинал на Църквата никога не попречи на близостта с племенника му. Александър се отклоняваше, защото биваше премазан от тежестта на корупцията, с която се сблъскваше в институцията, която беше научен да обича. В края на краищата не се оказа толкова силен, че да се пребори с тази мъка.

Но дори Габриела да не беше причината да се откъсне от Църквата, имаше нещо в нея, което го плени още от първата им среща. Тя беше красива, с тази нейна сламенозлатиста коса, която се спускаше по раменете й. С очи, които като че ли винаги излъчваха топлина. Но онова, което наистина го трогна, се намираше доста по-надълбоко. За разлика от много други хора, които познаваше, Габриела беше грижовна. Вярваща. Вдъхваше доверие и стабилност още преди да е отворила устата си.

Александър беше запленен от нея. Той несръчно се опитваше да удължи срещите им колкото се можеше повече и изразяваше интереса си към нея с грацията и такта на непохватен тийнейджър. Тогава дойде онзи първи телефонен разговор, който не беше свързан с работата, и следващият, и следващият. Започнаха да прекарват повече време заедно и да се сближават. Отидоха на кафе, на ресторант, на разходки в парка или пикници извън града.

И един ден се озоваха в апартамента на Александър. Габриела беше толкова красива в нейната небесносиня рокля от коприна, която полепваше по формите й, косата й беше завързана, а вратът й жаднееше за целувки. Трекио беше сготвил паста, единственото ястие, което знаеше как се прави. Поднесе я заедно с бутилка от най-доброто кианти, което можеше да си позволи. За първи път и той се беше облякъл в дрехи, различни от расото и якичката.

На сутринта се събуди до нея на тясното си единично легло. Бяха се спрели. Или по-правилно беше да се каже, че Габриела ги възпря. Александър нямаше представа докъде щеше да стигне, ако тя не беше попречила на това негово ново и поразително желание. Прекараха нощта в прегръдките един на друг, докато не се унесоха в блаженството на съня. Но Трекио беше взел своето решение. Животът му като свещеник беше приключил. Уведоми вуйчо си на следващия ден. Якичката, която махна заради тази вечеря, никога повече не се върна на мястото си.

Връзката им продължи два месеца, макар да не се доближи до никоя нормална такава. Решението му, че напуска духовенството, не беше изненада за Габриела, но то не беше достатъчно, за да премахне бариерата, издигната от миналото му. Романсът им не достигна по-надалеч от онази нощ, в която имаха някакъв, колкото и минимален да беше, физически контакт. Александър не отричаше, че изпитва нещо истинско и реално към Габриела, но постепенно започна да се опасява, че действията му са просто отклик. Реакция от края на един живот, който беше приключил поради други причини. Не можеше да продължи напред с нея. Така че прекрати връзката им, внезапно и драматично. Отговорът на Габриела беше остър, двамата си размениха думи, за които Александър съжаляваше през всичките тези четири години. Той я обвини, че тя е неговата Ева, повела го към изкушението — по това време жената вече беше почервеняла от гняв и напусна демонстративно стаята. Коментарът му беше глупав, но тогава Трекио беше толкова неспособен да приключи една връзка, колкото способен беше да я започне.

Следващата им среща от онзи следобед беше преди две години, когато работата им ги отведе на същото място, по същата причина, по същото време. Случаят в Сан Себастиано беше драматичен и за двама им. Габриела беше в началото на така желаната от нея кариера в редиците на полицията. Александър отново се беше сблъскал с корупцията в светите храмове, но този път можеше да пише за нея и по този начин да постигне успех, който да му осигури място във вестника за следващите няколко години. Напрежението от тази среща не позволяваше на раните им да зараснат. Габриела го дръпна настрана в последния ден, през който разговаряха, и си изля душата.

— Познавам те, Алекс — каза тя тогава. — Прекалено добре. Все още го виждам в очите ти.

Нямаше нужда да я пита какво точно вижда, но все пак го стори.

— Незадоволеност. Същата, която имаше, когато бяхме заедно. — Тя се пресегна и докосна китката му. — Тогава не знаеше в какво се превръщаш. Кой беше. Затова не се получи между нас. Няма да се получи и сега.

Това беше всичко. Тя му се усмихна любезно, дори нежно. Изглежда, му беше простила, макар все още да беше наранена. Тогава просто си отиде.

Сега обаче изглеждаше обезпокоена. Вдигна глава и пресуши повече от половината си бира на един път, пресегна се и остави бутилката на малката реплика на антична маса, разположена между двама им.

— Искам да ми кажеш всичко за Маркъс Крослър, Алекс. Всичко.

— Вече ти разказах онова, което знам — отвърна честно мъжът.

— Което е почти нищо.

— Самият аз не знам почти нищо. Не съм го срещал никога преди тази вечер, ако въобще мога да кажа, че това беше среща. — Трекио се поколеба, побиха го тръпки при спомена. — Всичко, което знам за него, го научих от интернет — от биографията му на сайта на университет „Сапиенца“, от коментарите му в социалните мрежи и няколкото онлайн статии тук и там, в които го споменаваха.

— Никога не сте разговаряли?

— Само веднъж, този следобед, за да си уредим срещата.

— Каза ли на някого за това обаждане?

— Не, но той го направи. От Туитър акаунта си. Не споменава, че съм аз, но обяви, че си е уредил среща с някого от пресата.

Габриела поклати глава, очевидно не беше доволна от оскъдната информация, която получи.

— Това ли е всичко, Алекс? Не можеш ли да се сетиш за нещо друго?

— Ако можех, щях да ти го кажа.

— В такъв случай ми разкажи всичко, което знаеш за другия мъж, който спомена — Салваторе Този.

Александър въздъхна.

— За него знам дори и по-малко. Първата ми среща с името му беше този следобед, онлайн, когато забелязах комуникацията му с Крослър. В профила му пише „Професор, Папски григориански университет“. Това е всичко, което знам.

— Та ти си репортер. Не се ли обади тук-там?

— По времето, когато Този изникна, беше станало вечер. Обадих се в университета и помолих да ме свържат с офиса му, но се включи гласова поща.

— Остави ли съобщение?

Трекио поклати глава. Фиеро не продължи по темата.

Беше ред на Александър да я притисне за информация.

— Какво откри в управлението? Нещо те е накарало да дойдеш тук. Можеше да ми зададеш тези въпроси и по телефона. Като се замисля, вече го направи.

Точно така, Александър, бъди саркастичен. Това е правилният начин, подигра се сам наум.

Габриела се пресегна, взе си бирата и я пресуши.

— Разгледах случая, Алекс, точно както ти обещах. Затова съм тук. — Погледът й се срещна с неговия и се задържа няколко секунди повече от нормално, преди да се стрелне около стаята. — Отидох право при шефа ми, заместник-комисар Д’Антонио. Същият, с когото си разговарял. Казах му всичко, което научих от теб: връзката с твоята статия, онлайн изчезването на другия източник по-рано през деня.

Александър си припомни как се държа Д’Антонио с него на местопрестъплението.

— Надявам се шефът ти да те е послушал. Не мога да кажа, че този човек ми направи добро впечатление.

Габриела завъртя очи.

— На теб и на целия свят.

За частица от секундата Фиеро се усмихна. Общата им неприязън към началника й ги свърза отново за миг.

— Какво каза той? — попита Трекио.

Лицето на инспекторката почервеня. Усмивката й се изпари и тя погледна гневно към него.

— Каза ми да не се паля толкова от истории, разказани ми от бившия ми любовник.

— Габриела, миналото ни…

— Недей — прекъсна го тя и вдигна ръка във въздуха, — миналото не е важно. Ако Д’Антонио просто се бъркаше в личния ми живот, това нямаше да е проблем. Но държанието му… Става въпрос за нещо друго.

Александър се заслуша внимателно в тази нова за него информация.

— Даде ми да разбера — продължи Фиеро, — че тези следи не са следи и че ще е професионално самоубийство от моя страна, ако продължавам да се ровя в тях.

— Съжалявам, че те въвлякох в това. — Трекио се наведе леко напред във фотьойла си. — Не трябваше да ти се обаждам.

Искаше му се да се пресегне през масичката за кафе и да постави ръката си върху нейната. Но знаеше, че не бива.

— Копелето едва не ме заплаши — изсъска Габриела, очите й пламтяха от гняв. Изведнъж осъзна обидната дума, която е изрекла пред друг човек, и се засрами, прекръсти се и въпреки този жест на благочестие, продължи да се чувства неловко. Александър знаеше, че това е навик, който тя е придобила в своето детство: всеки път когато някоя ругатня излезеше от устата й, дясната й ръка веднага започваше да се кръсти. Бързо пречистване за неуместното изказване. Трекио винаги беше смятал този й навик за сладък, както и вярата й, че това физическо действие би повлияло на лошия й език.

— Бившата монахиня се засрами в присъствието на бившия свещеник? — попита репортерът и се ухили насреща й.

— Алекс, знаеш, че никога не съм била монахиня. — Габриела се опита да смени темата.

— Добре де, била си послушница. Не е толкова различно.

— Беше преди много време. Тогава бях момиче. — Фиеро придоби такъв вид, все едно ще изрецитира добре оттренираното оправдание за хиляден път в своя живот, но прехапа устната си, издиша през носа си и погледна Александър право в очите.

— Не съм съгласна моят шеф да ми се кара за това, че си върша работата. Не съм съгласна също така заместник-комисарят на градската полиция да се отнася несериозно към това разследване.

Трекио усети напрежението във въздуха.

— Какво смяташ да сториш по въпроса?

Габриела го изгледа сериозно.

Александър се усмихна.

— Добре, какво смяташ ние да направим по въпроса?

Напрежението стана още по-осезаемо.

— Ще открием всичко, което трябва да знаем за другия ти човек, Салваторе Този. Трябва да…

Жената млъкна, когато звънецът на Трекио иззвъня.

В следващия момент стационарният му телефон също започна да звъни.

След това и мобилният му.

И този на Габриела.

И тогава всички заедно престанаха да звънят.