Том Фокс
Dominus (18)

18

21:17 часът

XVI полицейски участък, Монтеверде

— Не знаех, че работите по случая, инспектор Фиеро.

Габриела ненавиждаше да се изправя пред началника си, особено на негова територия. Заместник-комисар Енцо д’Антонио беше неприятен мъж, на когото не можеше да се разчита, той стоеше изпъчен на своя пиедестал на властта благодарение на дългите си години служба и приспособимостта си към изкуството на политическото подлизурство. Мъжът беше начело на участъка на Фиеро, откакто тя започна работа в Полиция ди Стато, и като че ли през цялото това време беше покрит с тънък слой противна пот. Имаше от онзи тип коса, която изглеждаше жалка и разчорлена дори и в дните, когато се постараеше да вчеше малкото останало от нея, и реално погледнато, разполагаше с външност на изключително противна личност. Той надничаше иззад бюрото си с едно от неговите неясни, но винаги недоволни изражения.

— Не работя по случая — отвърна инспекторката.

— Точно така, не работите. Причината, поради която съм наясно с това, е — продължи заместник-комисар Д’Антонио, — че всъщност аз работя по него. Не просто работя, аз го ръководя.

— Вие? — Изненадата на Габриела беше осезаема. Не беше нещо обичайно заместник-комисар да поема ръководството върху началните етапи от едно разследване. Но от друга страна, обясняваше защо Александър го беше срещнал на местопрестъплението.

— Бях тук, когато получихме обаждането, и се присъединих към екипа ни по убийствата по-рано тази вечер — продължи Д’Антонио, изпреварвайки очевидния й въпрос. Мъжът затвори една червена папка на бюрото си и я потупа с дебелия си палец. — Бях там през целия процес на откриване и каталогизиране на уликите.

— Също така сте обсъждали убийството с човека, открил тялото?

— Да, включително и… него. — Комисарят се опули подозрително срещу Габриела. — Предполагам вече сте разбрали за неговата самоличност.

Фиеро се опита да накара бузите си да не почервеняват.

— Да. — Жената кимна отсечено. — Репортерът.

Д’Антонио се изхили.

— Репортерът. По дяволите, казвате го така, все едно е някой непознат. — Погледът на комисаря беше обвинителен. — Не си мислете, че не съм запознат с миналото ви.

Габриела преглътна надигащите се в нея срам и гняв и погледна право в очите на мъжа. Това не беше първият случай в нейната професионална кариера, в който усещаше в тялото й да се надига непреодолимото желание да пребие с колан своя началник и да избие от тялото му самодоволството и арогантността му. За щастие, беше стигнала до това стъпало от кариерата си благодарение на факта, че винаги беше успявала да потиска това желание.

Макар и едва.

— Нашето минало няма нищо общо с всичко това. — Фиеро се опита думите й да прозвучат като предупреждение. Тази територия беше място, на което комисарят нямаше никаква работа, и той го знаеше. — Разпитахте ли Трекио? Научихте ли нещо полезно?

— Работи върху някаква статия и имал намерение да се срещне с жертвата, да я използва като източник. — Тонът на мъжа загуби своята пламенност и спадна до добре познатата му незаинтересуваност. — Вместо това се натъкнал на сцената на престъплението.

— Сигурен ли сте, че е било натъкване?

— Няма никакви доказателства, че той е убиецът, ако ме питате това.

Габриела поклати глава.

— Не, не исках да кажа това. Сигурен ли сте, че убийството не е свързано с разследването му?

Изражението на Д’Антонио изведнъж придоби учуден вид.

— Разследване? Доколкото знам той просто работи над някаква статия. За религиозната колонка. — Комисарят натърти последните думи, все едно те разясняваха, че всичко, което се публикуваше в религиозната секция, беше достойно само за детските книжки.

Габриела настоя:

— Любопитна съм дали срещата между репортера и този човек не е повлияла на решението вторият да бъде убит. Няма да е първият път, в който източници са били накарани да замлъкнат завинаги, преди да успеят да говорят с пресата.

Последва мълчание, след което тонът на Д’Антонио стана много груб:

— Мамка му, говорили сте с него, нали! — изсъска той. — Звучите като запис на глупостите, които онзи изприказва на местопрестъплението.

Желанието да се наведе и да удари с юмрук челюстта на старшия си офицер беше повече от неудържимо. Вместо това Габриела си пое дълбоко въздух и стисна здраво лилавата пластмасова броеница, която винаги държеше в левия си джоб. Тя й беше подарък от баба й, направен преди повече години, отколкото тя можеше да си спомни: едно „малко нищо“, закупено от разпродажба, но изключително ценно за Фиеро. Присъствието на броеницата в джоба й обикновено я успокояваше.

В този случай инспекторката се зачуди дали е достатъчно здрава, за да удари шефа си с нея.

— Александър Трекио се свърза с мен — най-накрая каза тя. — Просто искаше да се увери, че връзката между работата му и убийството ще бъде проверена.

— А аз му обясних, че винаги проучваме всяка една следа.

— Значи разследвате и второто изчезване? Другият професор, който Трекио е следил онлайн?

За момент Д’Антонио изглеждаше изненадан, като че ли съществуването на втори професор беше нещо ново за него. Но раздразнението му бързо надви всякакви въпроси, които изникнаха в ума му.

— Не съм вчерашен, инспектор Фиеро. — Мъжът се наведе напред и стресна Габриела. — Няма нищо особено в този случай. Ако Александър Трекио беше водещ репортер, а нашата жертва имаше намерение да му разкрие подробности около дейността на мафията или някой терористичен план, може би причината за убийството й щеше да е била да я накарат да млъкне. Крослър е университетски професор от най-ниско ниво, който е искал да говори с незначителен журналист дали някакъв селяк с дънки, който е влязъл в църквата тази сутрин, реално е ангел, или не. Мамка му, Фиеро, на кой би му пукало за това, че чак да убие човек?

Габриела не беше готова да остави заместник-комисаря на мира. Самодоволното отричане на Д’Антонио я настървяваше още повече.

— Няма как да сте толкова сигурен. Не и толкова рано.

Думите й прозвучаха като гневно обвинение. Въобще не се беше вързала на подозренията на Александър Трекио, преди да проведе този разговор — беше се съгласила да погледне случая по-скоро за да го разкара от телефона, отколкото от вяра в теорията му. Но изведнъж интересът й се беше пробудил, може би поради факта че Д’Антонио третираше случая с очевидно презрение и непрофесионализъм. А и защото беше пълен задник.

— Оплачете се на „Вътрешни афери“, ако искате — отвърна пренебрежително мъжът, докато размахваше тлъстия си палец срещу нея. — Тук аз сам вземам решенията си и със сигурност не се съобразявам с вас, когато го правя.

— Трябва да обърнем повече внимание на тази следа — настоя Габриела. — Мога да ви помогна.

Ако не друго, поне можеше да се включи в разследването.

— Ще стоите далеч от случая. — Изведнъж Д’Антонио се наведе напред в стола и опря длани в бюрото. — Не сте назначена да работите по него, нито сега, нито когато и да било в бъдещето. Това ясно ли ви е?

Фиеро кимна, защото знаеше, че ако заговори, ще разкрие лъжата в отговора си. В този момент тя взе своето решение. Щеше да се заеме със случая, независимо от заповедите на командващия й офицер.

Д’Антонио вдигна пръст и го насочи в лицето на инспекторката. Когато заговори, думите му бяха изненадващо тихи и студени.

— Имам намерение да ви предупредя само веднъж, инспектор Фиеро. Стойте далеч от този случай.

* * *

21:41 часът

Апартаментът на Александър

Александър все още се намираше в кухнята си, в едната си ръка държеше полуизпитата бира, а пред него, върху жълтата повърхност на пластмасовата му маса стоеше изпъчената форма на отворения му лаптоп. Нямаше намерение да се задълбочава в проучването си до толкова късно през нощта, но нещо в нещата, които откри, беше привлякло вниманието му и не искаше да го остави на мира. Кухнята беше изпълнена от лека мъгла, която се образуваше от непрестанния дим от цигарите, които пушеше вече часове наред. Спря само за един момент — когато пакетът свърши.

Звънецът позвъни и той се изненада. Живееше в този апартамент от четири години, но беше чувал звука само два пъти, най-много три. Почти беше забравил, че има такъв.

Александър запристъпва тежко към дневната, до дъбовата врата, която водеше до главния коридор на третия етаж на жилищната сграда. Отвори я и се изненада да види неочакваната си посетителка — инспектор Габриела Фиеро. Дългата до раменете й коса, която имаше същия цвят на слама, който помнеше добре, беше леко разчорлена от вятъра навън, а челюстта й — нежна и с гладки очертания — беше изкривена.

— Господин Трекио, извинявам се, че ви безпокоя у дома. — Върху лицето й беше изписано смущение, но то почти не се забелязваше от напрежението, което блестеше в лешниковите й очи.

Говореше строго професионално. Александър направи несполучлив опит да отвърне по същия начин:

— Инспекторе, това е… изненада.

Трекио изведнъж се притесни, защото осъзна, че не е виждал Габриела от почти две години, че брадата му беше набола през дългия работен ден и че костюмът, който носеше от сутринта, отчаяно се нуждаеше от химическо.

Фиеро не обърна внимание на неудобството му. Вместо това се намъкна покрай него, мина през вратата и се озова в приятно обзаведената дневна на апартамента.

Професионалният й тон се изпари.

— Александър, трябва да поговорим.