Том Фокс
Dominus (17)

17

20:53 часът

Централен Рим

Няма лек за клетъчния лимфом на мантията^[1].

Доктор Марчело Тедеско не беше сигурен за много неща в живота и кариерата си, но това не беше едно от тях. Това беше факт, точно онзи, който го накара да се насочи в тази област. Беше наблюдавал как сестра му, когато и двамата бяха още младежи, започва да вехне, как животът я напускаше, сякаш изтичаше от някакво неизвестно, скрито кранче. Лиза беше диагностицирана, когато беше едва на единайсет — изключителен феномен, като се имаше предвид фактът, че ракът обикновено засягаше хората на петдесет и шейсет. Той, петнайсетгодишният по-голям брат, наблюдаваше как духът й просто чезне. Първо игрите й, а после и пеенето й станаха все по-малко енергични. Съвсем скоро тя се затвори в дома им, а след това легна и на легло. Най-накрая я заведоха в болницата.

Последните спомени, които доктор Тедеско пазеше от обичната си сестра, бяха покрити в антисептични цветове от болничните завивки и гладко боядисаните стени, с пронизващата миризма от препарат за подове и бледото изпито лице на малкото момиченце, с което някога се беше катерил по дървета, с което щастливо беше нареждал възглавниците на спалнята на родителите си в дворцова крепост. Заболяването й беше откраднало всичката радост и енергичност от нея. Накрая очите й едва помръдваха. Изглеждаше замръзнала като някаква порцеланова кукла.

Направиха всичко за нея — докторите, родителите й. Лиза беше подложена на всяко възможно лечение, на всяка възможна терапия. Но нямаше лек за клетъчния лимфом на мантията.

Това становище, към което можеше да се добави и смъртта на сестра му, бяха променили живота на Марчело. Стремежът му към медицината се беше появил още преди да завърши средното училище, той трупаше степени от един университет, а после и от друг, след което специализира онкология и изследвания по MCL. Отдаде целия си живот на работата си — цялото си обучение, емоциите си, сърцето си, загубата си. Намери финансиране за изследванията си и след шестнайсет години начело на онова, което наричаше „MCL научно звено «Лиза Тедеско»“, той стана един от най-уважаваните авторитети в тази област в Европа. Той и екипът му създадоха нов вид химиотерапия, която беше с шейсет процента по-ефективна от предшестващата я и наполовина толкова разрушителна за останалите органи на тялото. Работеха над прецизирането на роботизирани радио-имунотерапевтични тела, които да действат много по-агресивно срещу някои видове тумори. Разработваха едни от най-съвременните биологични агенти и терапии.

Но нямаше лек — Тедеско разполагаше с шейсет и три пациенти в основната си тестова група и още над двеста във второстепенната, които можеха да го докажат. Всички те живееха малко по-добре, но не се бяха отклонили от пътя, който щеше да ги отведе до сигурната смърт.

Точно това правеше резултатите от рентгена в ръцете му напълно невероятни.

Това беше третата картина, която получаваше, откакто го повикаха в центъра за образна диагностика — всяка от тях беше също толкова неразбираема, колкото и предходната й. Всяка от тях показваше лимфен възел в увеличен мащаб, върху който бяха отбелязани традиционните места, където се появяваше ракът. Всяка картина носеше името на един от пациентите му. Пациенти, които бяха в напреднал стадий на MCL.

Всичките томографии бяха чисти.

Следите от агресивното системно заболяване, което ги беше споходило в предходните месеци, бяха изчезнали напълно. Нямаше нищо… никъде.

— Обадих ви се веднага щом пуснах първата снимка — нетърпеливо каза асистентът на доктор Тедеско, — не можех да чакам. Повиках и другите двама пациенти за образна диагностика. Живеят наблизо и нямаха нищо против да бъдат обезпокоени в неделя.

— Добре си направил — отвърна Марчело. Асистентът му, както беше разбрал преди доста време, не знаеше що е почивен ден.

— Няма никаква следа в никого от тях. — Помощникът му изговори думите с дълбоко изумление.

Всичко беше потвърдено от позитронно-емисионната томография, а дигиталният образ на втория пациент се виждаше на екрана с висока резолюция, докато разговаряха. Резултатите бяха също толкова чисти, колкото и предходните и водеха до едно-единствено заключение. Каквито и да бяха причините, всички следи от рака бяха изчезнали.

— Трябва да повикаме всички за пълна рентгенова картина и изследвания — нареди Марчело. — Още днес, ако е възможно. Онези, които са достатъчно добре.

— Всичките шейсет и трима?

— Всичките. Трябва да разберем как се разпространява този… — Мъжът прехапа устни, преди да каже „лек“. — Трябва да разберем колко от останалите показват подобни състояния.

Асистентът кимна и доктор Тедеско се оттегли от контролната стая за позитронно-емисионна томография, стискаше оригиналните снимки от компютърната томография до гърдите си. В коридора, по който вървеше, беше тихо, мислите му бяха в безпорядък. След известно време се озова в кабинета си. Затвори вратата зад себе си и я заключи. Нуждаеше се няколко минути да остане сам.

Марчело Тедеско беше дълбоко религиозен човек, неговата вяра се беше калила в огньовете, които беше преодолявал през годините. Изпитания, мъка, предизвикателства — тези неща потушаваха плама на някои хора. Но Марчело виждаше в тях поредното предизвикателство, което Бог му изпращаше, за да го отведе до нови висини. И той се справяше с тях.

Това правеше и днес.

Марчело отиде до ъгъла на помещението, където една свещ гореше постоянно пред малка статуетка на Дева Мария, която беше купил преди години на поклонение в Лурд^[2]. Взе своята броеница и несъзнателно я уви около пръстите си. До фигурката се намираше малко копие от известната картина на Уилям Холман Хънт, на която Христос чука на осветена от лампа врата: „Светлината на света“, която Тедеско премести по-близо до центъра.

Мъжът погледна към бюрото си. На монитора му беше замръзнало лицето на странника, който се появи във Ватикана тази сутрин. Преди асистентът му да се обади, Марчело четеше за този мъж. Гледа и видеоклипа, на който папата биваше изцерен.

А сега…

Обърна се отново към изображението на Христос, затвори очи, сключи пръстите на ръцете си и се замоли.

— О, Господи, знам, че дойде отново и си тук, за да ни покажеш чудесата си…

След като приключи с благодарствената молитва, доктор Тедеско се пресегна за телефона си. Това, на което беше станал свидетел, трябваше да бъде споделено с целия свят.

* * *

20:57 часът

Щабът на Швейцарската гвардия, Ватиканът

В дълбините на оперативния щаб на Швейцарската гвардия, намиращ се цели два етажа под земята на Апостолския дворец, офицерите не носеха церемониални униформи, а стените не бяха украсени с ренесансови фрески. Подобни украси бяха неотменна част от церемониите, които се извършваха горе, останали от древността и носещи със себе си отминали славни времена, но в мрежата от стаи около офиса на оберст Кристоф Рабер подобни неща бяха далеч от ума на всички. Стените бяха от рисувано дърво и стъкло, бюрото беше лъскаво черно, а технологиите върху масата и стените бяха също толкова модерни, колкото и където да е другаде по земното кълбо. Гвардията, която Рабер командваше, може и да се смяташе от света за церемониална стража в чест на старите обичаи и наследство, но в действителност тя беше една от най-сериозно тренираните, най-добре оборудваните, с най-лоялните пазители, които някога се бяха появявали на белия свят, с репутация, градена векове наред.

Рабер беше облечен в обикновени дрехи, очите му бяха приковани към свързаните помежду си плазмени монитори от дясната страна на бюрото му. На левия екран бяха изведени не по-малко от петнайсет камери, мъжът възпроизвеждаше видеоклиповете от сутрешната литургия един по един, като ги оглеждаше от най-добрите ъгли върху десния екран.

Гледаше записите вече за трети път и все още не можеше да обясни какво точно виждаше на тях. Това караше Кристоф Рабер да се чувства изключително неудобно.

Кой е този мъж? Откъде се взе? Лицето на странника беше забележително спокойно, почти смирено, въпреки тълпите в столицата на християнството и изумлението, с което хората го наблюдаваха. Камерите бяха уловили момента, в който той влиза в базиликата и минава през централните порти с изписани на лицето му неумолима решителност и безстрастен поглед. Рабер вече беше изгледал записите от външните камери, които гледаха към Пиаца Сан Пиетро, търсеше мъжа, но той не присъстваше на нито един от тях — странен факт, който трябваше да проучи по-обстойно. Това, че човек можеше да се скрие сред тълпата, не беше кой знае какво постижение. Но че беше успял да го стори толкова добре, че да се скрие от всичките двайсет и седем камери, покриващи всеки квадратен метър на площада, беше нещо доста по-обезпокоително.

Рабер наблюдаваше видеата, на които странникът вървеше по главния кораб към олтара. Непознатият достигна до момента, който изуми полковника най-много — и това съвсем не беше изцеряването на светия отец.

Наблюдаваше в мълчание как мъжът доближи пръстена от стражи. Наблюдаваше как те го погледнаха в очите, наблюдаваше и как всички паднаха на колене почти в перфектен синхрон, с наведени вратове и благоговеещи лица.

Рабер не можеше да обясни поведението на хората си. Нямаше начин всички те да се бяха отрекли от дълга си. Всички хора можеха да бъдат подкупени, нямаше спор, но неговите бяха най-лоялните в целия свят, проучени и избрани лично от него. Със сигурност нямаше как да бъдат корумпирани вкупом. Не биха се продали и не биха позволили с поведението си да застрашат безопасността на папата.

Полковникът беше напълно убеден в това не заради наивно надценяване на верността на хората си, а заради действията на един-единствен мъж, който се намираше в обръча от стражи. На екрана си виждаше човек, за когото знаеше, че не се е продал и не му е било повлияно по какъвто и да било начин да се държи така.

Там, само на метри от светия отец, стоеше непоклатимата фигура на самия комендант Рабер, коленичил на мраморния под.

През целия си живот Кристоф беше предан на вярата си. Беше попаднал в Гвардията от най-ранна младост, тренираше всеки божи ден. Получи разрешение от родителите си и се записа в нея в деня, в който възрастта му позволи да го стори, и оттогава, през всичките тези години служи на каузата си с най-дълбока отдаденост. Един перфектен брак на чест, дълг и вяра. Нещо, за което беше готов да жертва всяка фибра от себе си. Рабер не беше човек на напудрена набожност и емоционалност — тези елементи от Църквата не бяха за него. Той беше мъж с непоколебима лоялност и любов към дълга, качества, които му служеха много, много години.

Но за всичкото това време, прекарано в безусловна преданост, нищо подобно не се беше случвало.

Мъжът натисна клавиш на своя компютър, за да спре на пауза изображението — момента, в който вдигна глава: в погледа му се четеше благоговеене. Рабер имаше чувството, че се взира в лицето на друг човек. Това изражение, този поглед. Беше омаян, благоговеен, запленен. Това не бяха негови черти. Това… страхопочитание. Откъде се беше появило?

И къде се беше крило през целия му живот?

Рабер нямаше никакво обяснение нито за собственото си държание, нито за това на своите хора. Спомняше си как в този момент не мислеше, не съзнаваше какво прави — просто беше почувствал нуждата да падне на колене. Беше коленичил по своя воля. Не се беше повлиял от подчинените си; даже не помнеше да е забелязал някого от тях. Въпреки това всички бяха действали по един и същ начин, заедно.

Рабер отчаяно се нуждаеше да разбере какво беше причинило това. Ватиканът беше изолиран. Градът навън трескаво разнищваше събитието с такъв хъс, който изненадваше дори и него. И все пак Кристоф нямаше абсолютно никаква идея какво се беше случило. Какво още се случваше, напомни си той. Странникът е все още тук, зад тези стени. Папата го беше поканил в резиденцията си и оттогава двамата не бяха излизали.

А аз не знам кой е този човек, който стои при светия отец.

Рабер се почеса по наболата като шкурка брада и превключи на друга камера, която гледаше над тълпата правоверни, които се бяха събрали за свещената литургия, но вместо това наблюдаваха в транс странните събития, които се случваха в базиликата. Камера девет автоматично се беше преместила от ляво надясно, като по този начин обхващаше над десет метра площ от пода на южната част на главния кораб в близост до входа на гробницата на Свети Петър.

И тогава Рабер спря да диша. Той превъртя напред, стовари ръка върху клавиатурата и спря на пауза изображението. То беше размазано, затова той френетично занатиска клавишите на клавиатурата, кадър по кадър, за да се върне до момента, който търсеше.

Там, в центъра на тълпата, видя едно лице, което познаваше. Лице на мъж, когото беше срещал и преди. Лице на мъж, когото не беше предполагал, дори и след милион години, че ще види в църква.