Том Фокс
Dominus (16)

16

20:50 часът

Рим

Александър започна телефонния разговор професионално, защото не беше сигурен как щеше да реагира инспектор Габриела Фиеро, когато чуе за какво й се обажда. Или въобще когато го чуе. Точно този въпрос винаги висеше над една стара връзка, а Трекио беше достатъчно неопитен в тази сфера, за да не знае какво да прави с останалите в него чувства. Те варираха между срама и позора, имаше и прилична доза разочарование. Най-лесният начин да се справи с тях преди беше да избяга, което всъщност Александър и направи, когато кратката им връзка стигна до своя рязък край. Въпросът беше дали бе сторил това, без да изгори онези пословични мостове зад себе си.

— Инспекторе, обажда се Александър Трекио. — Всичко беше напълно формално. Мъжът млъкна, очакваше реакция, но такава не последва. Отвори отново уста, езикът му беше сравнително по-сух, отколкото беше само преди момент, чувстваше го едва ли не като шкурка. — Надявам се, нямаш нищо против, че ти звъня на мобилния. — Репортерът се подвоуми в края на изречението. Нямаше да се изненада, ако отговорът, който получеше, беше рязък и му обяснеше да се обади в управлението, ако желае да разговаря с полицията.

— Алекс, господи. — Тонът на Габриела съдържаше изненада, но не и гняв. Това беше едно добро начало.

— Надявам се, че няма проблем, че се обаждам.

— Мина доста време — продължи жената и Александър забеляза, че не е отговорила на въпроса му.

— Откакто работихме върху аферата „Сан Себастиано“. Преди две години. — Тогава бяха назначени по един и същ случай — тя да разследва, а той да отразява — и това беше единственото нещо, което ги събра отново от времето на странната вихрушка, каквато беше връзката им преди почти две години.

Трекио не беше виждал Фиеро оттогава.

— Като че ли е било толкова отдавна — каза жената, от тона й не ставаше ясно какво точно има предвид. Все пак не започна да говори за старата им връзка. Последва кратка пауза. — Защо се обаждаш, Алекс?

Зад гласа на Габриела се чуваха улично движение и гълчава. Навярно Александър я хващаше извън службата. Изведнъж се почувства като натрапник, който окупира свободното време на инспекторката. Беше си обещал, че повече няма да прави така. Особено след като тя му каза, с ръка нежно поставена върху неговата, че никога няма да се върнат към онова, което някога имаха.

Трекио изпусна голяма порция дим.

— Съжалявам, май те хванах в лош момент. Можем да говорим утре сутринта.

— Не се тревожи за това, Александър. Кажи ми защо се обаждаш.

Мъжът осъзна, че очите му са затворени. Забавно беше как човек можеше да изгуби вярата си, но старите навици по време на молене се завръщаха автоматично у него. Точно от това имаше нужда в момента: от молитва. Искаше да се помоли миналото им да не попречи на Габриела да го изслуша.

— Нуждая се от помощта ти.

— За какво?

Въпросът беше добро начало. Александър реши да стигне до кокала бързо.

— Станах свидетел на убийство този следобед. Не на самото убийство всъщност, но открих тялото.

Последва затишие, без своевременна реакция. Чу как един автобус премина близо до телефона на Габриела.

— Докладва ли в полицията? — най-накрая го попита инспекторката.

— Разбира се. Отзоваха се веднага. Дойдоха да разследват.

— Замесен ли си по някакъв начин? — Тонът на Фиеро изведнъж доби несъмнена професионална настоятелност.

— Само в откриването на тялото. Влязох в къщата на човека и го намерих мъртъв във всекидневната му. Гърлото му беше прерязано, почти беше обезглавен.

Габриела не реагира при споменаването на подробностите.

— Какво си търсил там?

— Отидох в дома му, за да разговаряме за една история. Беше единственият ми източник и той ме помоли да отида тази вечер. — Трекио предаде на Фиеро събитията от деня в сбита форма, можеше да си представи промяната в изражението на полицайката, която беше сигурен, че е настъпила, когато спомена за странника и очевидното изцеряване на папата — събития, за които тя със сигурност беше чула до момента. Александър знаеше, че Габриела е жена с голяма вяра, и че онова, което се беше случило днес, няма да я остави безучастна.

— Не знам какво да мисля за участието на папата — добави бързо репортерът, — но определено има нещо съмнително в появата на този непознат. Човекът, когото намерих мъртъв, Маркъс Крослър, беше единственият, който беше съгласен да ми обясни какво и защо.

Гласът на Габриела не се промени — той си остана равнодушен и професионален.

— Алекс, няма очевидна причина да смяташ, че желанието му да говори с теб е поставило живота му в опасност. Сам го каза, целият интернет е луднал по тази новина.

— Точно това си помислих в началото и аз. Но от малкото, което ми каза по телефона, Крослър беше убеден, че става нещо повече, отколкото хората осъзнават. След което, няколко часа по-късно, човекът е убит в дома си — преди да успея да се срещна с него и да науча подробностите. Сега открих, че той не е единственият глас, който внезапно е бил накаран да млъкне.

Габриела като че ли обмисляше мълчаливо материала, който Трекио й предоставяше, преди да се върне обратно в разговора.

— Не знам какво мога да направя за теб, Александър. Всичко това ми звучи прекалено несъдържателно. Сигурна съм, че следователите ще разгледат всички подробности и ще разследват всички възможни следи.

— Не, няма — отвърна решително Трекио.

— Моля?

— Въобще не желаят да ме чуят. Опитах се да разговарям с тях, но бях отпратен. Човекът, който ръководеше случая, беше истински задник. Казваше се Д’Аморио или Д’Амброджио… Не мога да си спомня добре. Визитката му е някъде тук. Навярно го познаваш.

Александър чу как Габриела си пое дълбоко въздух от другата страна на линията.

— Познавам го много добре — отговори тя. — Името, което се опитваш да си спомниш, е Д’Антонио, той е моят началник.

Трекио се зарадва.

— В такъв случай можеш да поговориш с него. Да го накараш да те послуша, защото със сигурност няма да послуша мен. Трябва да признаеш, от всичко, което ти разказах, нещо неприятно се случва.

Последва нова пауза. Гласът на Фиеро беше колеблив:

— Звучи ми… необикновено. Но не съм напълно запозната с подробностите. Навярно има добро обяснение за всичко това.

— Заляха ме с доста студен душ, Габи.

Без да обръща внимание на фамилиарниченето, жената просто отговори:

— Това е единственият начин, по който комуникира Д’Антонио.

В разговора им се намести продължително мълчание и Александър осъзна, че това е всичко. Беше разказал своята част, нямаше какво повече да добави. Ако Габриела нямаше намерение да му помогне, не можеше да се сети към кого другиго да се обърне.

Мина много време, но накрая жената заговори:

— Александър, ще поговоря с някои хора, но искам да знаеш, че правя това от професионална учтивост.

— Разбира се, аз не…

— Всичко, което някога се е случило между нас… — прекъсна го Фиеро, след което се подвоуми. — Мога да продължа напред с този случай само ако се съгласим да се правим, че нищо не се е случило.

Трекио млъкна. Изведнъж в гърдите му се надигнаха повече емоции, отколкото през последните месеци. Но Габриела беше права. Това беше единственият начин.

— Съгласен съм — отвърна той. — Нищо не се е случило.

Инспектор Фиеро въздъхна облекчено.

— В такъв случай, дай ми време до сутринта.