Том Фокс
Dominus (15)

15

20:30 часът

Апостолският дворец

Папа Григорий XVII стоеше мълчалив в кабинета си. Това не беше официалният офис на понтифика, който по ирония на съдбата беше също толкова посещаван, колкото и церемониалния му кабинет. Този тук беше неговото истинско, лично убежище в края на горния етаж на Апостолския дворец. Преди представляваше всекидневна в папската резиденция, светла и просторна, със стени, облицовани в яркочервено, и таван в стенопис, създаден от един от най-великите майстори. Григорий се зае с нея на мига. Той промени стаята само след няколко седмици от своето папство и тя бързо се превърна в неговото любимо място за отдих.

Мъжът, който стоеше в далечния край на помещението и се взираше смирено към красивите градини навън, нямаше нужда от покана. Папата искаше да накара странника да се чувства като у дома си. Защото присъствието му тук беше знак. А понтификът се нуждаеше точно от такъв знак.

Работата на най-висшия католически епископ беше коренно различна от всичко, което Григорий някога си беше представял. Не ставаше въпрос за типа на тази работа и задълженията му, за тях той беше наясно от години насам, много преди да му бъде предаден папският пръстен или да бъде облечен в папската мантия. Тези неща не го изненадваха, макар да се страхуваше от тях — особено духовната тежест на властта, която получаваше с титлата. Бяха отминали дните, в които имаше висшестоящи, които да му помагат да носи бремето на своя кръст. Отминали бяха също така и дните, в които имаше приятели. С папската корона дойде и пълната изолация: както и дълбоката неутешима самота.

Но колкото и тъжно да беше всичко това, то не беше изненада за Григорий. Колкото повече се изкачваше по стъпалата на йерархията, толкова по-самотна ставаше работата му. Така стояха нещата. Беше свикнал с всичко това.

Онова, което не беше очаквал, което дори не си беше помислял, че съществува, по времето на своята младост като ревностен семинарист или след това като помощник-свещеник, изпратен, за да служи на паството си, беше нивото на корупцията, която съществуваше в неговата институция. Как можеше да предположи — човек на вярата и благородството — че е възможно да има толкова много мрак в двореца на светлината? Или толкова много хора в лоното на Църквата майка, които му напомняха по-скоро за дребнави и борбени братя, а не за стабилни опори, каквито трябваше да бъдат?

Корупцията беше изненада за него, но дори с нея се беше сблъскал, преди да стане папа. Григорий прекара службата си като свещеник в борба с нея, даде душата си за каузата. Първо се прицели в сексскандалите, докато беше епископ в епархията на Новара в далечната северна част на Италия. Той не се справяше с тях чрез внимателното преместване на свещеници наоколо или освобождаването им тихомълком, както се практикуваше по принцип в Църквата. Онези, покварени от този грях, бяха уволнени, а Григорий настояваше също така да бъдат осъдени пред закона и да получат духовни санкции. Мечът на отлъчването е бил създаден, за да се използва във времена като тези, и той го използваше активно.

Точно тогава започна да се изкачва в йерархията. В един свят уморен от злото, усърдната му работа да се бори с мрака в Църквата го издигна още повече в очите на хората. Наричаха го „пречистващия прелат“ много преди да го нарекат „пречистващия папа“.

Някак си Григорий стана понтифик и единственият начин да се справи с новата си длъжност беше да получи божието признание за работата си. Така че, откакто облече бялото расо, той удвои усилията си. За последните няколко месеца успя да назначи няколко големи разследвания в почти всяка голяма институция на Църквата по целия свят. Дори съумя да уволни двама корумпирани епископи и един кардинал от техните постове в курията — немалък подвиг, дори и за папа. Курията беше сила, с която другите трябваше да се съобразяват, даже и понтификът. Но божието дело беше на първо място.

Всичко това носеше на папа Григорий както врагове, така и приятели. Навярно точно така трябваше да бъде. Ако всички го мразеха, то това щеше да е знак, че не е годен за най-високата църковна титла. От друга страна, ако всички го обичаха, със сигурност щеше да стане жертва на гордостта и арогантността си. Така по средата имаше шанс да прави добро и дори да получи избавление и за себе си.

И тогава сред всичко това се появи странникът.

Григорий имаше безброй причини да бъде подозрителен, беше наясно с това. Не знаеше нищо, абсолютно нищо за този човек. Съветниците му шепнеха в ушите, че „предател в сини дънки“ е проникнал във Ватикана. Някои от гвардейците му предполагаха, че мъжът може да е терорист. Един от по-старите архиепископи беше напълно сигурен, че става въпрос за Антихриста. И защо никой от тези хора — хора, на които папата винаги се беше доверявал — не можеше да е прав? Навярно това беше измама, която се разиграваше точно под носа му. Заблуда, която дори не можеше да си представи.

И все пак, и все пак…

Не бяха ли събитията от последните двайсет и четири часа причина за спокойствие? Не искаше ли Бог да удостои своя изморен викарий с утеха по средата на изпитанията му? Папа Григорий хвърли поглед през бюрото си към човека, който смирено стоеше в далечния край на кабинета му. В негово присъствие въпросите като че ли чезнеха и онова, което оставаше, беше пълно спокойствие, сигурност за доброта и святост. Сякаш сърцето на папата, толкова измъчено от греховността на света и на собственото му паство, се лекуваше от самия странник, както чудотворно се беше изцерил и кривият му гръб.

* * *

20:32 часът

Седалището на „Глобал Капитал Италия“

В офиса си на последния етаж на сградата на „Глобал Капитал Италия“, Катерина Амато усети нетърпелива тръпка да се понася по целия й гръбначен стълб, когато се наведе и натисна бутона на телефона в ъгъла на своето бюро.

Планът, който тя измисли в момента, в който свръзката й във Ватикана й предаде появата на странника чрез FaceTime^[1], беше задействан веднага. Цял ден хората й стартираха различни детайли от него. Някои от тези елементи бяха в действие отдавна — ресурсите, които фирмата й беше трупала през годините, тайно и без ясна цел, щяха да бъдат използвани днес по начини, по които тя не беше и предполагала. Един от тях вече беше пуснат навън, за да разбуди въображението на хората. Други бяха под формата на информация, която се разработваше съобразно събитията от деня.

Животът, изцеряването и смъртта се вплитаха в едно цяло. Също като симфония. Такава, каквато тя дирижираше. Искрата, която беше възпламенила всичко това, не беше създадена от Катерина Амато, но със сигурност пожарът, който щеше да последва, щеше да е причинен от нея.

Жената натисна бутона на интеркома и гласът на секретарката й се разнесе на мига.

— Слушам, госпожице Амато?

— Събери борда — заповяда тя. — Спешна среща. Кажи им да са тук до два часа, без изключения.

Толкова голям проект като заблудата, която Катерина целеше, щеше да има нужда от целия й вътрешен кръг. На повечето от борда на директорите им беше наредено да действат през деня, но беше настъпило времето да събере всички заедно за среща. За да завърти колелата и да бъде сигурна, че всяка част от плана, който все още се дооформяше в главата й, щеше да попадне на правилното място в точното време.

— Добре, госпожице Амато. Ще се погрижа да дойдат.

Катерина натисна с пръст бутона, за да прекрати краткия разговор. Два часа. През това време следващата част от разтърсилата Земята новина щеше да бъде споделена в публичното пространство. Цялата страна щеше да пее песента, която тя пишеше.

А папата щеше да затъне все по-надълбоко в ямата, която му копаеше.