Том Фокс
Dominus (14)

14

20:14 часът

Рим

Александър напусна къщата на Маркъс Крослър два часа след като откри тялото на професора и пристъпи в полумрака на ранната римска вечер. Някои от уличните лампи започнаха да се пробуждат. Репортерът обмисли варианта да остане за по-дълго, но нямаше какво повече да добави към усилията на офицерите, а и като се изключеше той, уликите бяха много малко. Когато най-накрая взе решение и обяви на ченгетата, че си тръгва, те му показаха входната врата с по-голям ентусиазъм, отколкото на него му се искаше.

Един час по-късно се намираше на кухненската си маса, в ръката си държеше цигара, а пред него димеше претоплената му паста отпреди два дена, която го чакаше да довърши с аперитива си. Малкият жилищен блок на Виа Варезе, който се беше превърнал в негов дом, откакто напусна свещеническия живот преди четири години, се намираше в сравнително добър квартал на Рим и изключително близко до редакцията на вестника. Сградата от червени тухли беше модерна, построена някъде през шейсетте години на миналия век, което за тази древна столица си беше едва ли не вчера. Апартаментът не беше старомоден като обител на свещеник или пък грандиозен като покоите на член на курията, но когато вярата умреше, някои удобства си отиваха с нея.

Александър преглътна. Преживя достатъчно днес. Не му трябваше да си припомня за най-трудния избор, който беше правил в живота си.

Пастата димеше под одеяло от разтопен кашкавал. Трекио не беше човек без апетит и доколкото зависеше от него, колкото повече холестерол имаше в чинията му, толкова по-добре. Но тази вечер, докато се взираше в храната си, чийто дим се смесваше с този от цигарата му, осъзна, че въобще не е гладен. Безжизненото лице на професор Крослър се взираше в него от всеки ъгъл и всяка повърхност. Беше върху плотовете, върху масата, върху бучките с препечен кашкавал.

Александър смачка цигарата си, отиде до хладилника и си извади бира. Дали тя щеше да му помогне да се справи със стреса, не беше ясно, но си струваше да опита.

Върна се на масата с бутилка в ръка. Отпи голяма глътка и усети как ледената пенлива течност потече по езика и гърлото му. Затвори очи и се замоли лицето на Крослър да не е там, зад клепачите му. Но даже самата мисъл съживи у него спомените за миризмите, жлъчката…

Насили се да отвори очи, преди сетивата му да подсилят ефекта. Трябваше му някакво занимание — да накара ума си да заработи в друга посока. Наведе се над масата, остави бутилката на нея и помисли как да започне. Факти. Информация. Основата на статията, която предстоеше да бъде написана. Тези бяха нещата, с които трябваше да се занимава.

Бръкна в кожената си чанта и извади от там лаптопа. Отвори го, избута чинията с вечерята си настрани и го включи. В предната част и средата на екрана му беше времевата линия в Туитър, така беше намерил Крослър, който все още беше на линия, когато напусна редакцията и тръгна към дома му. Александър беше направил настройките така, че да следят основните тагове за слухове около появата на странника във Ватикана и когато безжичната връзка в апартамента му отново се задейства, прозорчето, в което пишеше „15 непрочетени писма“, се промени на „2340 непрочетени писма“.

Явно не е била слаба вечер за шумотевицата.

Съобщенията, които се виждаха на екрана, бяха последните, които прочете, преди да напусне офиса си: поредица от дискусии между стотици загрижени граждани, както вярващи, така и скептици. В средата на всички тях @DrMCrossler292 вмъкваше мненията си на равни интервали — те звучаха авторитетно и настояваха да отбележат, че всеки опит странникът да се определи като божествен пратеник са „традиционно отношение към непознатото“. Отговорите, които мъжът получаваше, варираха между такива, които му вярваха, и такива, които го засипваха с гняв и жлъч. Но спокойното му отношение и поддържането на тезата, че може да докаже твърденията си, въпреки нагорещените реакции на останалите, го различаваха от тях.

Внезапно Александър се наведе напред и в главата му се роди една идея. Туитър наричаше дисплея си „времева линия“ и това можеше да му послужи добре.

Натисна лентата, за да разкрие хилядите нови съобщения по-горе, и започна да ги чете последователно в хронологията. Не беше толкова заинтересуван от онова, което се казваше в тях, а времето, което стоеше преди всеки коментар. Трекио скролна бързо нагоре, докато не стигна до времената, които имаха значение за него, и забави, за да разгледа съобщенията — стотици от тях — маркирани с час 14:40: това беше времето, по което беше звъннал на Крослър. Проучи ги много внимателно. Приносите на @DrMCrossler292 се разреждаха, след което спряха изцяло за около петнайсет минути. Това е — доказателство за нашия разговор. Доколкото Александър можеше да прецени, забавянето в постовете означаваше, че професорът беше продължил да пише в Туитър, когато телефонният им разговор беше започнал, и беше спрял да го прави изцяло, когато дискусията им се задълбочи. Репортерът помнеше енергията, която мъжът излъчваше от другата страна на линията, и изведнъж почувства в стомаха си жестокостта на убийството му.

Плъзна пръсти по тракпада и продължи да разглежда хронологията. Точно седемнайсет минути след като акаунтът на Крослър беше замлъкнал, около времето, когато разговорът им беше приключил, мъжът се появяваше отново онлайн с възобновена сила, туитвайки на петминутни интервали през следващите четиридесет и пет минути. Свързах се с пресата; ще покажа на всички какво имам предвид! Съобщението беше публикувано в 15:22 часа и последвано от дълга верига от коментари, някои от тях твърдяха, че професорът е въздух под налягане, а други, че е гласът на разума, който е на път да разбие на пух и прах този измамен и претрупан дебат.

В 16:06 часа @DrMCrossler292 беше написал последния си туит: Има някой на вратата. Малко е подранил. Дръжте се, приятели. Истината ще излезе наяве. Ще се върна скоро.

Мъжът така и не беше изпълнил последното си обещание.

Нямаше никаква последваща активност от страна на професор Маркъс Крослър от университета „Сапиенца“ в Рим.

Последните думи на учения бяха написани точно шейсет и пет минути преди Александър да се появи на прага на къщата му.

* * *

През следващия половин час Трекио продължи да изследва времевата си линия. Щеше да излезе нещо от всичко това, знаеше го. Някакво доказателство от поредицата коментари на Крослър — връзка между съгласието на мъжа да разговаря с него и смъртта му само няколко часа по-късно.

Александър знаеше, че му трябва нещо повече от предположения до 140 символа. „Косвени“ беше точният термин за тези доказателства, и то с основание. На теория беше възможно да има безброй причини за мълчанието на професора.

Трекио скролна назад по екрана. Вече беше открил крайната спирка на активността на Крослър, но внезапно се сети, че не беше намерил отправната й точка. Затърси надолу точното място, на което мъжът се беше включил в дискусията. Хронологията се връщаше назад с часове, към следобеда, а след това и към ранното утро. Явно професорът се беше включил тук почти веднага след като беше чул за случката в базиликата, което означаваше, че не може да е много след нея.

Най-накрая Александър откри първия пост на учения, той беше точно в 8:49 часа: Току-що чух, че нещо се е случило в „Сан Пиетро“. Имате ли някакви новини?

Поредица от отговори предлагаха линкове към новопоявяващи се видеоклипове — Трекио ставаше свидетел на началото на шумотевицата.

В средата на всичко репортерът забеляза нещо. Доктор Крослър беше връхлетял като ракета в публичния дебат, но не беше единственият акредитивен глас, за който го мислеше. Той си имаше дубликат. Трекио грабна бързо лист и химикалка и си записа името на втория мъж от неговия профил в Туитър: професор Салваторе Този. Не беше чувал за човека преди, но това съвсем не го изненадваше. Рим беше пълен с университети, а те от своя страна бяха пълни с професори. Учените бяха като сняг от небето: идваха на тълпи и трябваше адски много риене, докато ги премахнеш от пътя си.

Този събеседник на Крослър говореше със същото убеждение като него и също се беше включил в дискусията от самото й начало. „Онова, което публиката вижда — казваше той, — е измама. И то не някоя невинна и мирна.“ Казваше, че ще бъдат наранени хора, че ще има отцепления и така нататък. Професор Този туитваше често и бързо, макар че също като Крослър, не казваше точно какво има предвид, какво стои зад твърденията му, че може да докаже онова, което пише. Искам да говоря със съответните служби, беше един от постовете му в 9:18 часа, докато странникът все още се е намирал в базиликата „Сан Пиетро“.

Александър превъртя напред времевата линия, за да проследи какви са били следващите туитове на Този. Навярно мъжът беше осъзнал къде говори и какви реакции ще предизвика.

Защото нямаше последващи коментари от негова страна. Въобще нямаше повече постове в коя да е тема от Салваторе Този. В 9:18 часа първият глас, който беше обявил, че има доказателства, които да докажат, че сутрешните събития във Ватикана са измама, беше замлъкнал.

Изведнъж стомахът на Александър се присви. Той беше готов да заложи журналистическата си чест на подозрителните заключения, които си направи от всички тези факти. Салваторе Този, който и да беше този човек и където и да живееше, беше също толкова мъртъв, колкото и Маркъс Крослър.

Трекио се изправи внезапно и се насочи към безжичния телефон, който се намираше на плота в кухнята. Изкушението да се обади на полицията беше съкрушително — това беше най-нормалното и логично нещо, което можеше да стори. Но отношението, с което беше дарен по-рано, беше достатъчно красноречиво: без теории, без помощ, благодарим ви много. Мъжът, който командваше парада, открито отхвърли хипотезата на Александър, която бе базирана на твърди факти. Как ли щеше да се отнесе към теория, основана на предположения, родени в интернет?

Но Трекио беше открил нещо, което чувстваше, че е бетон. Че е истинско.

Историята беше успяла да му привлече вниманието още докато ставаше въпрос за някакъв странник, появил се във Ватикана, и странните последствия върху папата, породени от него. Но ако единственият му контакт беше мъртъв, друг евентуален информатор, убит по същия жесток начин, и полицията настояваше, че това са „рутинни“ убийства, нямаше намерение да се откаже толкова лесно.

Просто трябваше да се занимае с нещата по по-различен начин.

Колкото и неудобно да му беше, налагаше се да се обади на някого.

Стисна слушалката в ръце, отпи отново от бирата си и преглътна звучно. Докато оставяше бутилката обратно на масата, вече избираше номера. Запали си нова цигара, когато се заслуша в добре познатия сигнал за набиране. Тя щеше да му е изключително необходима.