Том Фокс
Dominus (12)

12

17:22 часът

Куартиере „Сан Лоренцо“

Мъртвото тяло на младия професор Маркъс Крослър беше обезобразено.

Никога досега Александър Трекио не се беше сблъсквал с подобно зверство. Беше погребал няколко енориаши по времето, когато беше свещеник, но такова организирано, ритуално убийство беше нещо напълно различно. Дори когато вярата му го изостави, той пак намираше утеха в добрите християнски погребения. Ковчезите приличаха на удобни легла, а балсамирането и обработката на телата с препарати ги караше да изглеждат по-живи и енергични дори и от времето преди кончината им, но така трябваше и да бъде. Надяваше се това да са знаци, че следващият живот е едно добро, райско място. Такова, на което няма нито смърт, нито тъга… Думите от погребалното причастие автоматично се появиха на устните му.

По мъртвото тяло, на което се натъкна, нямаше и следа от надежда или утеха. Очите на Крослър бяха подути и червени, около тях имаше тъмносини и черни петна. Челюстта му беше брутално изкривена. На врата му имаше цепка, която се беше отворила под тежестта на зловещо килнатата настрани глава. Александър можеше да види гръбначния стълб на човека през кашата от червена плът и кръв. Гърлото му беше толкова дълбоко прерязано, че едва ли не ставаше въпрос за обезглавяване.

А и кръвта. Трекио застина на място, изведнъж беше осъзнал, че нищожният остров от килима, на който стоеше, беше едно от малкото места наоколо, останало незасегнато от кръвта на професора. Имаше толкова много от нея, размазана навсякъде — никога не беше виждал подобно нещо. Това караше и най-отвратителните сцени от хорър филмите да изглеждат сдържани и приятни.

Александър осъзна, че сърцето му препуска бясно в гърдите, а тялото му е плувнало в студена пот. Мъжът инстинктивно се обърна на една страна, шокът от видяното отстъпи място на паниката. Крослър беше убит, а Трекио не знаеше от кого. Или защо. Или дали убийците бяха все още тук.

Паниката се превърна в ужас. Веднага се появиха физическите реакции при подобни нива на страх: на веждите му изби пот, все едно някакво невидимо кранче беше развъртяно. В гърдите му се надигна кашлица, която гърлото му потисна, дишането му се учести и всеки мускул в тялото му се стегна. Движенията му станаха френетични. Огледа дневната с невероятна бързина, погледът му отскачаше от един ъгъл на друг. Но помещението беше малко и очевидно беше празно, като се изключеше тялото на Крослър.

Александър се ослуша за някакви звуци от другите стаи на къщата. Всичко, което успя да чуе, беше туптенето на собственото му сърце, което като че ли беше усилено до по-високи нива.

Сам си, няма никой друг тук. Но трябваше да бъде сигурен. Трекио запристъпва назад към изхода и на пръсти прекоси разстоянието от коридора до стаята в другия край. Тя представляваше малка кухня, в която беше пълна бъркотия — все едно тук живееше колежанин, а не професор, но въпреки това помещението беше празно. Почувства се малко облекчен.

След няколко минути Александър беше претърсил двата етажа на малката къща. Който и да беше идвал тук, вече си беше отишъл. В сградата бяха само той и трупът. Сърцебиенето му започна да се успокоява.

Репортерът извади своя мобилен телефон LG от джоба на палтото си и набра 112 с треперещи пръсти. Свърза се с центъра за спешни случаи няколко секунди по-късно.

— Имало е убийство — съобщи Трекио без въведения. Намираше се в дневната и се взираше в клетото тяло на Маркъс Крослър. — Изглежда, не е на повече от няколко часа.

* * *

Полиция ди Стато пристигна двайсет минути по-късно. След по-малко от час малката наета под наем къща на Маркъс Крослър беше изпълнена от инспектори, криминалисти и други специалисти, които заедно се бореха с местните убийства. Александър беше зарязан в един ъгъл, за да не се пречка, казаха му да стои и да чака, за да му вземат показания. Той не помръдваше от мястото си и наблюдаваше как екипите, които изглеждаха запознати с работата си, преминаваха през обичайната си рутина.

Стомахът му се присвиваше всеки път, когато си припомнеше почти обезглавеното тяло на Крослър, и извръщаше поглед настрани всеки път когато имаше вероятност да погледне към трупа, докато хората в стаята изглеждаха напълно необезпокоени от гледката. Те работеха върху тялото, локвите с кръв и другите улики на престъплението със същото спокойствие, с което пекарят печеше своите хлябове.

От мястото си Трекио можеше да почувства последиците от травмата, която му беше нанесена. Пулсът му най-накрая се беше стабилизирал до малко по-ускорен от нормалния, но адреналинът в кръвта му беше като мъчителна, парализираща отрова. Ставите го боляха, сърцето му туптеше учестено в гърдите, а главоболието му беше ужасно. Опасността за него се беше изпарила, когато полицията пристигна, и шокът беше престанал да затъпява рецепторите на болката му, което му донесе още по-голямо страдание.

Когато времето за интервюто му настъпи, той разказа всичко, което знаеше, на разпитващия го офицер — мъж, чието поведение подсказваше, че стои сравнително високо в хранителната верига на полицията. Той беше облечен в намачкан костюм и следобедна брада, погледът му беше на човек, който е бил на работа прекалено дълго време.

— Познавахте ли жертвата? — попита полицаят, въпросът звучеше рутинен, машинален.

— Само по телефона. Беше ми източник.

— Източник. Да не сте репортер?

— Работя за „Ла Република“. Професор Крослър се съгласи да се видим тази вечер, за да поговорим за статията, която пиша. — Александър огледа офицера, умът му набързо каталогизира субекта, който стоеше пред него, в няколко основни точки. Дебел. Потен. Плешив. Миризлив. Самодоволството му се дължи на ранга му.

— За какво е статията ви? — Въпросът беше изречен без никаква следа от заинтересуваност. Поредната страница от предварително следвания и добре отработен сценарий.

— Пиша за човека, който се появи във Ватикана тази сутрин — отговори Трекио, като се надяваше това да е достатъчно.

Офицерът вдигна поглед от бележките си, едната му вежда беше повдигната.

— Онзи, който излекува папата?

— Онзи, който обра овациите. — Александър погледна любопитно към полицая. Инстинктивно изпита неприязън към този човек, но навярно това се дължеше на прекалено бързата преценка, предизвикана от страха и адреналина му. — Чули сте за него?

— Разбира се. Всички са луднали около тази история. — Офицерът въздъхна, погледът му се върна на бележките му. Временният му интерес изчезна също толкова бързо, колкото се и появи. — Кога говорихте с жертвата за последно?

— Малко след обяд. Някъде към два и половина или три. Това беше последният ни и единствен разговор.

— Каза ли ви нещо полезно?

— Само това, че днешната шумотевица е нещо много повече. Не успя да ми разкаже какво.

— Помолил ви е да дойдете тук, за да ви осигури подробностите?

— В пет часа. Появих се с около десет минути по-късно. Вратата беше отворена, след което го намерих… така.

Александър преглътна.

— Имаше ли някой друг в къщата?

— Не. Проверих.

Това като че ли изненада полицая, раменете на мъжа се стегнаха.

— Намерихте ли нещо?

— Какво имате предвид?

Инспекторът го погледна право в очите.

— Нещо подозрително. Нещо, което може да ни помогне в разследването ни.

Трекио поклати глава. Тогава просто искаше да се увери, че е сам в къщата и че ненормалният убиец, който беше заклал източника му, не се криеше зад някоя врата, както беше гледал в толкова много филми.

Офицерът млъкна за момент и се върна към записките си. Раменете му все още изглеждаха малко по-стегнати от преди малко. Най-накрая с пренебрежителна въздишка каза:

— Предполагам, че това е всичко.

Интервюто приключи. Инспекторът записа още нещо в бележника, прибра го в джоба си и изсумтя.

— Не знам какво да ви кажа — започна той. — Прилича на рутинно убийство. Съжалявам, че е трябвало да ставате свидетел.

След тези думи стомахът на Александър се сви още повече. Рутинно убийство. Докато стоеше в ъгъла си, фразата се завръщаше отново и отново в главата му. На пода лежеше мъж, който се беше съгласил да говори с пресата за историята на деня и който беше убит, преди да има възможността да си отвори устата. Рутинно убийство. Който почти е бил обезглавен. Рутинно убийство. Чиято смърт очевидно е свързана някак си с информацията, която е притежавал. Рутинно уби…

На Трекио му дойде в повече. Когато му се откри възможност, той отиде до разследващия.

— Извинете ме за безпокойството — каза репортерът и потупа мъжа по рамото.

Оказа се същият офицер, който разговаря с него по-рано, той изглеждаше леко изненадан — и раздразнен — да види, че Александър още е тук.

— Какво има, господин Трекио?

— Просто си… мислех. Въпреки онова, което казахте, смятам, че смъртта на Крослър не е рутинна. Не може да бъде. Имам теория, че убийството му може да е свързано с…

Инспекторът размаха грубата си мазолеста ръка и го накара да млъкне.

— Благодаря ви, но не, благодаря.

На лицето на Александър се изписа недоумение.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че не желаем нито вие, нито някой друг да прави заключения или да формулира теории. Има стотици причини, поради които може да е извършено убийството. Ние сме следователите. Ние ги откриваме тези работи.

Мъжът бръкна в джоба на гърдите си и извади от там визитка, която подаде на Трекио с маниер, който предлагаше на репортера никога повече да не му се вясва пред очите. На картичката беше написано ЗАМЕСТНИК-КОМИСАР ЕНЦО Д’АНТОНИО. Заместник-комисар. Оказа се, че този човек наистина е високопоставена фигура, както Александър си беше направил заключение от държанието му.

— Моментът е доста подозрителен — продължи да настоява репортерът. — Крослър тъкмо се съгласи да разговаря с мен.

— В едно убийство всичко е подозрително.

Погледът на Д’Антонио се намести върху лицето на Трекио и като че ли застина върху него.

— Ще обърнете внимание на този факт, нали? — попита Александър, но осъзна, че тази нова насока на разговора няма да го отведе до никъде.

Заместник-комисарят въздъхна и перна един прошарен кичур, който беше увиснал върху веждата му.

— За какво мислите, че ни плащат? Ще разгледаме абсолютно всичко.

Трекио въобще не беше убеден в думите на мъжа.