Том Фокс
Dominus (10)

10

17:11 часът

Куартиере^[1] „Сан Порещо“, Рим

Александър вървеше бавно по каменните стъпала към Виа Тибуртина 1118, недалеч от железопътната гара „Рома Термини“. Това беше местоположението, на което можеше да намери единствения авторитетен глас, който се съгласи да разговаря относно събитията във Ватикана, както отбеляза той между 17:00 и 17:30 часа. Репортерът хвърли димящия фас на цигарата си.

Един човек. Това беше всичко, което Александър успя да постигне чрез претърсването в интернет и безкрайната си колекция от визитки. Не че можеше да вини хората. На този етап от разследването историята миришеше повече като храна за таблоидите, отколкото за сериозно разискване, въпреки активното участие на папата във всичко това. Нещата щяха да стават все по-големи, Трекио беше сигурен в това, и най-накрая беше намерил един глас. Не къде да е другаде, а в Туитър.

Роденият в Америка професор Маркъс Крослър притежаваше репутацията на човек, стоящ на ръба на научните среди, изучаваше езотерични християнски традиции и странни спиритуални движения. Кратката му автобиография на уебсайта на университет „Сапиенца“ го определяше като гостуващ професор по „Експресивна духовност“ — странна дисциплина, предхождаща славата, която Александър беше разбрал, че човекът притежава. Малката снимка в неговия Туитър профил подсилваше това впечатление. Трийсет и няколко годишният професор носеше прекалено много туид за човек, който работеше на място със средиземноморски климат. Кичури от жълто-кафявата му коса стърчаха във всички посоки от почти перфектно кръглата му глава. „Луд“ би била точната дума, която да опише външния му вид, според повечето социални контексти. „Ексцентричен“ беше приетата алтернатива в академичните среди.

Когато Александър позвъни на Крослър преди няколко часа, странният професор изглеждаше поласкан, че участието му в Туитър е довело до това телефонно обаждане. Беше изключително развълнуван. Мъжът предложи да „направи убедително очертаване на контурите на това мошеническо шоу, което е повече манипулативно и коварно, отколкото хората предполагат“, което според Трекио беше академичният израз за „ще докажа, че всичко е измама“. В края на техния разговор репортерът затвори телефона облекчен, но и подразнен. Александър не обичаше учените и техните ненужно префърцунени речи, но този поне имаше намерение да каже нещо интересно. И още по-важно, беше съгласен да го каже на него.

Вратата на Крослър беше отворена, което накара Трекио да си помисли, че нещо не е наред. Вярно, професорът го очакваше, но никой в Рим — дори и учен чужденец, незапознат с местните обичаи — не оставяше входната си врата по този начин в центъра на града.

— Здравейте — провикна се Александър, за да обяви присъствието си. — Професор Крослър? Аз съм Александър Трекио от „Ла Република“.

Тишина. Репортерът почака един момент и отново се провикна. Нищо.

Някакво вътрешно чувство започна да настоява да си тръгне, да се обади на полицията или поне да потърси помощ. Но бързо се почувства глупаво от своите прибързани заключения. Ами ако се обадеше на ченгетата за нищо… Нямаше нужда от лекция за страхливостта и привързаността, която със сигурност щеше да получи в редакцията. Не и когато поне можеше да провери какво се случва тук.

Александър посегна към бравата и разтвори още повече вратата. Пред него се разкри малък коридор, който водеше право към вътрешността на тясната къща. Осветлението не беше включено.

— Доктор Крослър? — провикна се отново Трекио и колебливо пристъпи напред. Зачуди се наум дали това негово действие се считаше за влизане с взлом, при положение че той не беше влязъл с взлом.

Единственият отговор на последния му въпрос беше същият като на първия му: тишина. Александър тръгна малко по-смело по тесния коридор. Целият беше покрит с рафтове с книги и няколко снимки в евтини рамки по стените. Така като гледаше, на тях бяха изобразени бивши колеги на професора. Както и доказателство за няколко пътешествия през годините. Мъжът от снимката в уебсайта също беше тук, той стоеше пред пирамидите в Гиза и пред Айфеловата кула в Париж — на двайсет и няколко години изглеждаше също толкова нескопосан и ексцентричен, колкото и днес.

Във въздуха се носеше познатата миризма на цигарен дим, която имаше успокоителен ефект върху Трекио. Вероятно младият професор не беше изтъкан само от лошо. Всеки, който се съпротивляваше на общественото схващане, че пушенето е източник на зло, не можеше да е чак толкова лош. През някои дни Александър не палеше цигара, когато се прибереше, просто се отпускаше в креслото си с напитка в ръка и заспиваше на мига. Навярно щеше да открие Крослър в същата приятна поза, която му беше до болка позната. Предполагаше, че професорите от университетите работеха здраво през деня, макар да не можеше да се сети какво точно.

Пред него се изправи рамката на отворена врата, през която видя стар килим върху евтиния дървен под — по разположението на помещението предположи, че това е всекидневната. Изглеждаше като стая с приятна аура. Мина през прага и се озова в малкото, подобно на бърлога убежище.

Кръвта, която покриваше двуместното канапе, беше тъмночервена и контрастираше на иначе бледите цветове на традиционно обзаведената стая. Стомахът на Александър се сви, в тялото му нахлу адреналин. Мъжът можеше да помирише урина и жлъчка над противната металическа миризма на толкова много кръв.

Очите му отказваха да се отместят. Тялото на професор Маркъс Крослър беше проснато наполовина на канапето. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо, изражението на лицето му беше ужасяващо и застинало завинаги.