Джоджо Мойс
Корабът с булките (12)

Десета глава

Плаването бе кошмарно. Заради повредите продължи осем седмици. Имахме едно убийство, едно самоубийство, един офицер от авиацията полудя и какво ли още не. Всичко това на фона на екипаж, който пренебрегваше задълженията си, за да има време да преследва „булки“ и после да се впуска на практика публично в гимнастически сексуални занимания с тях. Явно бяха решили да използват всяка възможна повърхност на кораба, включително една двойка, която се бе специализирала да го прави в наблюдателницата на върха на мачтата.

От записките на покойния Ричард Лоуъри, флотски архитект

Шестнайсет дни

Първото съобщение „Не си желана, не идвай“ пристигна на сутринта на шестнайсетия ден, откакто булките се бяха качили на борда. Телеграмата пристигна малко след осем сутринта в апаратната зала точно след дългосрочната прогноза за времето. Съдържанието й бе забелязано от радиста. Той побърза да я занесе на капитана, който хапваше препечени филийки с овесена каша в стаята си. Капитанът я прочете, после повика свещеника, който на свой ред повика съответната надзорничка от женския корпус и тримата прекараха определено време в обсъждане на известните им качества на засегнатата съпруга и вероятния начин, по който тя ще приеме новината.

Адресатът на телеграмата, госпожа Милисънт Нюкоум по баща Съмтър, — бе повикана в кабинета на капитана в десет и трийсет сутринта, след като бе сметнато, че е редно поне да оставят момичето да закуси на спокойствие; все пак мнозина още не се бяха съвзели напълно от морската болест. Тя пристигна с пребледняло лице, убедена, че съпругът й, пилот, летящ с изтребители „Сийфайър“, е бил свален или е изчезнал и го смятат за загинал. Мъката й бе толкова голяма, че никой от тримата не можа да изрече бързо истината, а само стояха неловко, докато тя хлипаше в носната си кърпа. Накрая капитан Хайфийлд изясни случилото се, като й каза с дълбокия си глас, че ужасно съжалява, но случаят не е такъв. Съвсем не е такъв. После й подаде телеграмата.

След това той сподели със стюарда си, че лицето й бе станало съвсем бледо — по-бледо дори и от минутите, в които бе смятала съпруга си за мъртъв. Бе попитала няколко пъти дали допускат това да е шега, а когато й отвърнаха, че всички подобни телеграми по правило се проверяват дали са истински, тя само бе седнала и се бе взряла в думите, не откривайки в тях никакъв смисъл.

— Заради майка му е — каза тя. — Знаех си, че ще ми го причини. Знаех си.

После продължи, докато те стояха мълчаливи около нея.

— Купих си два чифта нови обувки. Похарчих всичките си спестявания. За слизането на брега. Мислех си, че той ще иска да ме види с хубави обувки.

— Сигурен съм, че обувките са много хубави — безпомощно прошепна свещеникът.

След това, като огледа стаята с покъртително изражение на лицето си, тя само каза:

— Не знам какво да правя.

Капитан Хайфийлд, заедно със служителката от женския корпус, бе телеграфирал на родителите на момичето, после се бе свързал с Лондон, откъдето го бяха посъветвали да го свали на брега в Цейлон, където представител на австралийското правителство ще се погрижи за прибирането й у дома. Радистът на кораба имаше грижата родителите й или други роднини да получат цялата нужна информация. Нямаше да я оставят, преди да са сигурни, че всичко е уредено и има кой да я посрещне накрая. Тези процедури бяха залегнали в документацията, изпратена наскоро от Лондон, и вече се спазваха при принудителното ранно завръщане на военни булки.

— Много съжалявам — каза тя, след като й бяха обяснили всичко, изпъна рамене и видимо се опита да се овладее. — Задето ви създавам толкова главоболия, имам предвид. Ужасно съжалявам.

— Няма защо, госпожо… хм… Милисънт.

Служителката на женския корпус бе обгърнала раменете на момичето, за да го изведе навън; трудно беше да се каже дали жестът е закрилящ, или просто демонстрираше намерението й да я отдалечи от кабинета на капитана.

Няколко минути след излизането й в стаята цареше тишина, сякаш, изправени пред подобно емоционално страдание, никой не знаеше какво да каже. Хайфийлд седна на мястото си и докато безнадеждният глас на момичето още отекваше в стените, усети как започва да го мъчи главоболие.

— Ще се свържа с Червения кръст в Цейлон, сър — обади се накрая свещеникът. — Ще се погрижа някой да остане с нея известно време. Да й даде някаква подкрепа.

— Добра идея — съгласи се Хайфийлд. Драскаше нещо неразбираемо по тефтера пред себе си. — Предполагам, че бихме могли да се свържем и с командващия офицер на пилота, в случай че има смекчаващи обстоятелства. Ти се погрижи за това, Добсън, ясно?

— Да, сър — отвърна Добсън. Той бе влязъл точно когато Милисънт излизаше, при това си подсвиркваше някаква весела мелодийка, която изключително бе подразнила Хайфийлд.

Чудеше се дали не трябваше да отдели повече време на момичето, дали да не нареди на надзорничката да я доведе на вечеря. Една вечеря на капитанската маса може би щеше да й подейства утешително след подобно унижение. Но винаги му бе ужасно трудно да прецени тези неща.

— Тя ще се оправи — каза Добсън.

— Какво? — не разбра Хайфийлд.

— Сигурно ще си е намерила някой друг млад глупак, докато стане време да напусне Цейлон. Такова хубаво момиче като нея. — Той се ухили. — Не мисля, че тези австралийки са много придирчиви, стига да намерят някого, който да ги отърве от старата ферма за овце.

Хайфийлд остана без думи.

— Освен това така ще имаме една по-малко на борда, нали, капитане? — Добсън се засмя, очевидно доволен от собствената си шега. — С малко повече късмет ще сме се отървали от всичките, докато стигнем до Плимут.

Реник, който бе стоял в ъгъла досега, за миг срещна погледа на капитана, после тихо напусна стаята.

 

 

Светът, който булките познаваха до този момент, постепенно се отдалечаваше с всяка изминала морска миля, а „Виктория“ се бе изградил като отделен свят, съществуващ паралелно с продължаващия на сушата живот. Ежедневието на кораба се бе превърнало в ежедневие за жените, а мъжете, които всеки ден се движеха наоколо, докато търкаха палубите, боядисваха или заваряваха, бяха неговото население. Този нов свят се простираше от кабинета на капитана в единия край до пощенския магазин — в който се продаваше червило, прах за пране, хартия за писма и други неща от първа необходимост, без да се записват в книга за купони; от самолетната палуба, заобиколена от безкрайния син хоризонт, до търбуха на кораба с помпите за вода в трюма, двигателите от левия и десния борд.

Дните отминаваха в писане на писма и посещаване на богослужения за едни от жените, в гледане на филми и слушане на лекции — за други, като понякога те се разхождаха в разрешените зони на обветрената палуба или изиграваха някоя и друга игра на бинго. След като храната им бе осигурена, а животът им се подчиняваше на правилата на кораба, оставаха много малко решения, които да вземат. Заседнали на своя плаващ остров, те станаха пасивни, подчиниха се на новия ритъм, заобиколени от пустота, насред бавно променящия се климат, все по-драматичните залези и безкрайния океан. Постепенно, неизбежно, както една бременна жена не може да си представи раждането, за тях стана трудно да очакват пристигането си, прекалено сложно бе да си представят непознатото.

Още по-тежко бе да мислят за миналото.

В тази застинала атмосфера новината за телеграмата: „Не идвай, не си желана“, се разнесе из кораба като вирус бързо и навсякъде. Общото настроение, което бе добило леко ваканционна нотка, след като момичетата вече не страдаха толкова от морска болест, внезапно бе станало напрегнато и сковано. Някаква тревожна нотка съпътстваше всички разговори в столовата; масови оплаквания от главоболие и сърцебиене затрупаха лазарета. Рязко нарасна броят на запитванията кога се очаква да пристигне следващата поща. Поне една булка бе споделила със свещеника, че се опасява, че може да си е променила решението, сякаш като изрече думите и чуе неговите уверения, че всичко ще е наред, тя би могла да се застрахова срещу това съпругът й да стори същото.

Онова единствено парче хартия, с неговите пет прями думи, грубо ги бе върнало в реалността. Бе им показало, че бъдещето им не е само тяхно, че други незнайни сили дори и в момента диктуват какви ще са идните месеци и години. Напомни им, че много от тях се бяха омъжили набързо, че независимо какво чувстват, какви жертви са направили, сега можеха само да чакат като мишени, докато съпрузите им се разкайват на воля.

Въпреки това, или може би именно по тази причина, пристигането на крал Нептун и неговите слуги същия следобед предизвика на борда вълнение, което можеше да се опише като трескаво — в най-добрия случай, и направо маниакално — в най-лошия.

След обяда Маргарет бе замъкнала останалите на самолетната палуба. Ейвис бе заявила, че предпочита да си почива в леглото, че се чувствала прекалено изтощена, за да се забавлява. Франсис, с хладния си тих глас, бе казала, че смята, че това не е за нея. Маргарет, която бе забелязала студенината между двете и която сама се чувстваше малко потисната заради плачещото момиче, което бе заварила сутринта в банята и което бе убедено — въпреки липсата на всякакви доказателства, — че съвсем скоро ще получи телеграма, бе решила, че на всички ще им се отрази добре да идат.

Мотивите й не бяха изцяло алтруистични: не искаше да бъде буфер между променливите настроения на останалите в каютата и не можеше да понесе още един следобед в безцелно мотаене от столовата до спалното им помещение.

Поне Джийн нямаше нужда от убеждаване.

Когато излязоха на самолетната палуба — обикновено пуста, освен редичка любопитни чайки, няколко изгубени булки или самотни двойки моряци, които търкаха палубата и напредваха заднешком в строг ред, — откриха, че сега тук гъмжеше от хора, слънцето се отразяваше от площадката, а шумът от разговорите им заглушаваше боботенето на двигателите, докато всички се настаняваха около брезентовия басейн, който бе специално направен за случая. Минаха няколко секунди, преди Маргарет да забележи стола, увиснал над него от подвижен кран.

— Мили боже! Нали няма да ни пъхнат в онова там? — възкликна тя.

— За теб ще е нужен товарен кран — отбеляза Джийн, докато си пробиваше път с лакти в тълпата, опряла длани на кръста си, без да обръща никакво внимание на острите погледи и мърморенето. — Хайде, момичета. Има колкото искате място ей там. Пазете си гърбовете! Минава бременна жена.

Сега, след като повечето бяха седнали, Маргарет успя да забележи, че тълпата е смесена. За първи път, откакто бяха вдигнали котва, се случваше толкова много мъже и жени да бъдат събрани на едно място без официално разделение. Офицерите обаче стояха встрани в белите си униформи. Жегата на палубата предизвикваше възбудена празнична атмосфера и докато се тътреше из тълпата, тя забеляза голите ръце и босите крака на жените, по-дръзкото внимание на мъжете.

Малко по-нататък друга жена в доста напреднала бременност се оглеждаше къде може да седне, нахлупила широкопола шапка на главата си, а по бледата й кожа бяха избили петна като неприятна реакция на слънцето. Тя също забеляза Маргарет и лицето й се изкриви в съчувствена усмивка. Зад нея един мъж в работен гащеризон предложи на засмяно момиче напитка в картонена чаша и тя замечтано си спомни как Джо й бе купил лимонада на панаира в околията, един от малкото пъти, когато бяха излизали заедно.

Тя се отпусна на мястото, което Джийн й бе намерила, като се мъчеше да се настани на твърдата седалка така, че да не й изтръпнат всички крайници. Само след минутка се наложи да се приведе силно напред, тъй като някаква огромна щайга се носеше над главите на жените, вдигната високо от един от механиците, който я подаде на инженер с мустаци. Тя го позна от посещенията си в столовата на Денис.

— Заповядайте, госпожо — каза той, като я остави до нея. — Седнете тук.

— Много любезно от ваша страна — благодари тя притеснено, а едно гласче дълбоко в нея недоволстваше, че състоянието й налага да се възползва от вниманието им.

— Няма защо да ни благодарите — отвърна той. — С момчетата теглихме чоп и никой не искаше да се нагърбва със задачата да ви вдига на крака.

Предвид богатия опит на Маргарет в използването на пиперливи изрази вероятно бе истински късмет, че в този момент пристигна „Нептун“ — с перука от разплетено въже и лице, боядисано в яркозелено. Беше заобиколен от групичка също толкова чудновато преоблечени мъже, които бяха представени като (доста космата) кралица Амфитрита, кралския лекар, зъболекар и бръснар, както и едно твърде пораснало кралско бебе, прилично загърнато в пелена от кърпи и намазано с дебел слой машинно масло, което повече напомняше за добре поддържана машина. Зад тях, придружени от червенокосия тромпетист, вървяха група голи до кръста мъже, посрещнати с одобрителни възгласи от събраните на палубата мъже и жени, които явно трябваше да въдворяват кралските закони. Те бяха представени без обяснение като „мечките“.

— Не ме е страх от мечки. Хей! Мечки, не искате ли малко мед! — Лицето на Джийн бе светнало от възбуда. — Погледни го само! Силен е като първокласен бик!

— О, Джийн — въздъхна Ейвис.

Макар да си придаваше вид на раздразнена и отегчена, на всички бе ясно, че Ейвис се чувства по-добре. Личеше си по това, че бе прекарала цели двайсет минути в оправяне на прическата си, дори въпреки липсата на подходящо огледало и лак за коса. За това говореше и фактът, че така щедро се бе напарфюмирала, че Мод Гон бе кихала близо половин час. Но най-ясно си личеше по внезапно доброто й настроение, след като се бе озовала в смесена компания.

— Вижте! Тук има всякакви рангове — доволно отбеляза тя, протегнала врат, за да разбере кой е в множеството. — Погледнете колко много нашивки! Мислех, че ще бъдат събрани само тълпа ужасни инженери.

Маргарет и Франсис размениха погледи.

— И ужасни съпруги на инженери, нали? — иронично подхвърли Маргарет, но Ейвис сякаш не я чу.

— О, ще ми се да си бях облякла роклята на сини цветя — каза тя, без да се обръща конкретно към някого, загледана в памучната си пола. — Много по-хубава е.

— Добре ли си? — попита Франсис, като кимна към корема на Маргарет. Въпреки голямата й шапка с увиснала периферия тя, изглежда, не се чувстваше комфортно.

— Добре съм — отвърна Маргарет.

— Искаш ли нещо за пиене или друго? Доста е топло.

— Не — леко сопнато отвърна Маргарет.

— Нямам нищо против да ида до столовата. — Сякаш Франсис отчаяно искаше да се измъкне.

— О, стига си се притеснявала — обади се Ейвис, докато оправяше подгъва на полата си. — Ако иска нещо, сама ще си потърси.

— Мога и сама да отговоря, благодаря. Добре съм — обърна се към Франсис Маргарет. — Не съм болна, за бога.

— Само си мислех…

— Ами недей. Напълно съм способна да се погрижа за себе си. — Тя наведе глава, като се мъчеше да овладее гнева си. Седналата до нея Франсис бе замръзнала неподвижно, с което неприятно й напомни за Лети.

— Чуйте, чуйте — провикна се Нептун и вдигна тризъбеца си, който блесна на слънцето. Постепенно шумът стихна до едва потиснато общо хихикане, както и отделни изблици на шепот, който минаваше през тълпата като ветрец през житна нива. Доволен, че е привлякъл цялото внимание на жените, той вдигна един свитък.

— Вие, дами, от Великобритания призовани,

ще разберете, че срам надвиснал е над нас.

Престъпления много и все тежки

Съдът Нептунов дошъл е тук да чуе.

Механик, капитан, какъвто ще,

Пред прочутия ни кралски съд

Всички ще получите за своите грехове

Наказание ужасно и мокро,

Било, задето не сте делили с приятел своя грог

Или задето нарекли са ви „попови лъжички“,

Ще чуете обвинението, а после всички

Ще видим как Нептун ще ви накаже.

— Не е Уърдсуърт, нали? — подхвърли пренебрежително Ейвис.

— Кой? — не разбра Джийн.

— Сега нашите механици, новаци, попови лъжички,

Ще трябва да се бият като кучета и котки,

За да се спасят от стражата Нептунова

И да си спечелят име „морски вълк“.

Капитан, пастор или скромен докер,

Изпратени са много на дъното на океана.

Затова тук ще решим, мили дами,

Кой ще седне в мокрия ни стол.

Най-накрая, след много подвикване и нещо, което можеше да се опише като боричкане, първата „попова лъжичка“ бе избрана: един млад механик, присвил силно очи, което се дължеше на липсата на очилата му, понесени като трофей зад гърба му. Вината му, очевидно, се състоеше в това, че едва за втори път пресича Екватора — като първия път се е случило във военно време и затова не е било отбелязано подобаващо. Докато жените викаха одобрително, той беше обвинен, че „не е признал властта на Нептун“, а след това, докато „стражите“ го държаха здраво, кралският зъболекар му напълни устата с нещо, което приличаше на настърган сапун и от което той почна да плюе и да се дави. Вдигнаха го на стола и при спускането на тризъбеца на Нептун го потопиха в басейна под ръкоплясканията и виковете на жените.

— Не е много изискано, нали? — обади се Ейвис, като се приведе напред, за да види по-добре.

В този момент мечките тръгнаха между събраните на палубата и оглеждаха жените престорено строго. Булките, както се очакваше от тях, се разпищяха и се притиснаха една в друга, заклевайки се на висок глас — и без всякакво намерение да спазят клетвата — да се защитават една друга. Толкова мелодраматично бе всичко, че Маргарет вдигна очи към небето. Седналата до нея Франсис не трепна дори. Но пък тя, изглежда, толкова малко се вълнуваше от присъствието на мъжете, че Маргарет се зачуди как изобщо се е омъжила.

Един от мечките спря пред тях. Гърдите му още бяха мокри от предишното боричкане, лицето му бе зелено и на врата си имаше гердан от мидички. Приведе се ниско и се вторачи в жените.

— Какви грешници и окаяни души се крият тук? Коя от вас заслужава наказание?

Думите му бяха посрещнати от дружен писък, а булките се разделиха пред него като библейските вълни.

Освен Франсис. Когато спря пред нея, тя остана неподвижна и на свой ред се вторачи в него, докато накрая, разбрал, че тук номерът няма да се получи, той се обърна към Маргарет.

— Аха! — викна той и се приближи. Маргарет тъкмо се канеше с усмивка да възрази, че няма начин да я сложат точно нея в проклетия стол, когато той се завъртя рязко като някой злодей в пантомима, за да огледа очарованата публика зад гърба си.

— Виждам, че ще трябва да си намеря друга жертва — отсече той, като протегна ръка към нея, — защото законът на Нептун забранява да се закачат китовете!

Булките наоколо се заляха от смях. Маргарет, която бе готова да отвърне с някоя солена шега, сега изгуби дар слово. Всички й се смееха. Сякаш бременността й я превръщаше в обект на присмех.

— Я се махай оттук — сърдито каза тя. Но това само ги разсмя още повече.

Тя остана на мястото си, докато той отмина нататък в търсене на друго забавление, а очите й необяснимо се напълниха със сълзи. Франсис седеше с ниско нахлупена шапка и здраво стиснала ръце в скута си.

— Проклет глупак — измърмори Маргарет, после повтори по-силно: — Проклет глупак.

Сякаш изричането на думите можеше да я накара да се чувства по-добре.

Слънцето стана още по-жарко и направо усещаше как носът и бузите й изгарят. Още няколко механици и други специалисти бяха изведени и обвинени в подобни прегрешения; някои се извиваха и ругаеха, други направо ги носеха на ръце, понеже уж се били опитали да се скрият някъде из кораба. Повечето се смееха.

Маргарет завиждаше на Франсис за шапката й. Намести се по-удобно на щайгата, вдигнала длан като козирка над челото си и докато гледаше забавлението и нагласените прегрешения на другите, постепенно забрави за лошото си настроение.

— Ти си била на кораби и преди. Винаги ли е така? — обърна се тя към Франсис, която сега си бе сложила слънчеви очила. Не можеше да понася шумна атмосфера.

Франсис се помъчи да се усмихне и Маргарет се засрами, задето й бе отвърнала рязко по-рано.

— Не бих могла да ти кажа — тихо каза Франсис. — Винаги съм работила.

После вниманието й бе привлечено към нещо от дясната й страна.

— На кого кимаш?

— Това е нашият пехотинец — отвърна Франсис.

— Така ли? — Маргарет се взря с присвити очи към тъмнокосия мъж, застанал недалеч от тях. Никога не се бе заглеждала в лицето му, прекалено заета да отмине бързо край него, свита над скритото си куче. — Изглежда ужасно. Не трябва ли да спи сега, след като цяла нощ е на пост.

Франсис не отговори. Пехотинецът ги бе забелязал и сега тя бе вперила очи в обувките си.

— Той ти кима — каза Маргарет, която махаше весело. — Ето! Няма ли и ти да му махнеш за поздрав?

Но Франсис сякаш изобщо не я чуваше.

— Вижте! — прекъсна ги Джийн, като сграбчи лакътя на Маргарет. — По дяволите! Хванали са един от офицерите!

— И не е просто офицер — обади се Ейвис. — Това е помощник-капитанът. Ужасно е високопоставен, да знаете. О, мили боже! — Закри усмивката си с ръка, сякаш смяташе, че от благоприличие не бива да показва, че се забавлява толкова.

Докато ругаеше и се дърпаше, помощник-капитанът бе отнесен от мястото си до капитана и завързан за стола за потапяне. Там, под охраната на мечките, ризата му беше свалена и докато булките викаха одобрително, тялото му беше намазано с масло, а по лицето му размазаха нещо, което приличаше на овесена каша.

Той няколко пъти се извъртя на стола си, сякаш да призове на помощ някой застанал отзад, но междувременно върху косата му сипаха сироп и отгоре му посипаха пера. С всяко следващо унижение, тълпата викаше по-силно, докато накрая изглеждаше така, сякаш и крясъците на кръжащите горе чайки станаха част от шумотевицата. Като че ли, принудени брутално ясно да осъзнаят липсата на контрол върху собствения си живот, булките се бяха отдали на пречистващото удоволствие да решават съдбата на някой друг.

— Давай! Давай! Давай! — викаше тълпата в смесен хор от мъжки и женски гласове.

Маргарет бе забравила за изживяната обида. Смееше се и викаше, спомнила си за буйните закачки на братята си и как като деца се бяха поваляли един друг на земята и бяха натиквали кравешки тор в устите си.

Потупване по рамото привлече вниманието й. Франсис се опитваше да й каже нещо. Беше невъзможно да чуе думите й, но явно й показваше, че си тръгва. Изглеждаше бледа, помисли си Маргарет, после отново се върна към зрелищното изпитание на помощник-капитана.

— Погледнете го — викна възторжено Ейвис. — Изглежда напълно вбесен.

— Бесен като разгневен бик — отсъди Джийн. — Не мислех, че ще го направят на човек, който заема толкова висок пост.

— Добре ли си… — подхвана Маргарет, но забеляза, че Франсис вече я няма.

Под одобрителните крясъци на превъзбудената тълпа, кралският бръснар намаза косата на офицера с пяна, после взе огромни ножици и започна да я реже грубо. След това двама развеселени мъже отвориха насила устата му и натъпкаха вътре смес, която Нептун описа като „лекарство за моряка“. Докато нещастникът се давеше и плюеше, а лицето му вече бе почти неразпознаваемо, един от мечките обикаляше край събраните жени и гордо изброяваше съставките — машинно масло, оцет, настърган сапун, яйчен прах. Две развалени риби бяха напъхани в ушите на помощник-капитана, а на врата му вързаха женски шал. Последва кратко обратно броене и после го пуснаха в басейна, като го издигнаха на два пъти, само колкото да изреве вбесено.

— Всички ще си платите за това — крещеше той, плюейки сапун. — Ще науча имената ви и ще ви докладвам на началниците ви.

— Дръж си езика зад зъбите, Добо — нареди кралица Амфитрита, — иначе ще захапеш нещо още по-смрадливо.

Жените се разсмяха гръмогласно.

— Наистина не мога да повярвам, че могат да правят това — обади се Ейвис, която направо щеше да се пръсне от вълнение. — Сигурна съм, че толкова високопоставен човек не би трябвало да е част от забавлението. — Изведнъж тя застина като гонче, надушило дивеч. — О, мили боже! Това е Айрийн Картър!

Забравила за съдилището на Нептун и за спътничките си, тя скочи и си запробива път в блъскащата се тълпа, вдигнала ръка да оправи косата си, докато върви.

— Айрийн! Айрийн! Аз съм, Ейвис!

— Мислиш ли, че капитанът ще ги накаже? — попита Джийн с широко отворени очи, докато шумът постепенно заглъхна, а плюещата жертва бе развързана от стола. — Човек би си помислил, че такъв като него е несломим, нали?

— Нямам представа — отвърна Маргарет.

Тя се озърна да потърси с поглед Франсис и забеляза капитана. Стоеше близо до кулата и лицето му бе частично закрито от обкръжилите го хора. Един по-нисък мъж се надигна, за да прошепне нещо до ухото му. Трудно бе да се прецени, понеже капитанът носеше шапка, а и толкова много хора се движеха наоколо, но тя би могла да се закълне, че той се смее.

Минаха почти два часа, преди да намери Франсис. Прожектираха „Национално кадифе“ и тя седеше сама в кинозалата, няколко редици по-назад от предните столове, слънчевите й очила бяха вдигнати над челото и тя изглеждаше погълната от Мики Руни, който пиеше в някакъв каубойски бар.

Маргарет спря на тясната пътека между столовете и примижа, докато се увери, че това наистина е Франсис, после отиде при нея.

— Добре ли си? — попита, докато сядаше на съседното място.

— Чудесно — измърмори Франсис.

Маргарет си каза, че никога през живота си не е срещала друг човек, толкова сдържан в емоциите си.

— Церемонията беше страшно забавна — каза тя и вдигна крака на стола отпред. — Главният готвач бе обвинен, че приготвя несмилаема храна. Сложиха му умрял октопод на главата и го накараха да изяде остатъци от вчерашната храна, разбъркани в обща смес. Стори ми се малко несправедливо. Имам предвид, че и аз не бих се справила по-добре.

На светлината, идваща откъм екрана, тя забеляза усмивката на Франсис, която предполагаше пълна липса на интерес.

Маргарет упорито продължи.

— Джийн отиде да пие чай с едни моряци. О, а пък Ейвис ни изостави. Откри някаква стара приятелка и двете се хвърлиха в прегръдките си като отдавна разделени любими. Даже си приличат — идеална прическа, много грим, нали се сещаш. Предполагам, че сега ще ни зареже като ненужен товар. Имам чувството, че малко е разочарована от нас. Или поне от мен — побърза да допълни тя. — Нали разбираш, дебелата краварка със смрадливото кученце. Вероятно не си е представяла така светския живот тук.

Бебето риташе. Маргарет се размърда, като мислено го смъмри.

— Аз… чудех се защо си тръгна — каза тя. — Реших… ами исках само да се уверя, че си добре.

В този момент на Франсис явно й стана ясно, че няма да я оставят да си догледа филма. Позата на тялото й леко се отпусна и тя наклони глава към Маргарет.

— Не се чувствам добре сред големи групи хора — каза тя.

— Така ли било?

— Да.

Елизабет Тейлър яхна коня си с грациозен скок, който предполагаше, че е лека като перце и че движението й носи радост. Докато я гледаше, Маргарет си спомни за злонравната кобила на майка си и как преди няколко месеца тя също можеше ловко да скочи на гърба й, а после, хвалейки се пред братята си, да се завърти майсторски към задницата на животното. Можеше също да прави стойка на ръце върху гърба на един по-стар и по-кротък кон.

— Извинявай — промърмори тя. — Задето бях толкова рязка по-рано.

Франсис не извърна поглед от екрана.

— Просто ми е… трудно ми е да съм бременна. Това не съм аз. А понякога… казвам неща, без да се замислям. — Маргарет сложи длани върху корема си и се загледа как се повдигат, докато бебето мърдаше вътре. — Заради братята ми е. Свикнала съм да говоря направо. И невинаги се замислям как ще се приеме от другите.

Франсис бе свела очи, а на екрана за миг проблесна силно слънце. Това бе единственият признак, че другата жена я слушаше.

— Всъщност — продължи тя, понеже в мрака и усамотението им можеше да изрече неща, които бе пазила само за себе си от много време. — Мразя това. Не бива да го казвам, но е така. Мразя да съм толкова едра. Да не мога да се кача по две стъпала, без да запуфтя като локомотив. Мразя вида си, както и факта, че нищо не мога да правя — да ям, да пия, да се разхождам на слънце, — без да мисля за бебето.

Заопипва подгъва на полата си. Беше й дошла до гуша тази пола и носенето на едни и същи дрехи всеки ден. Почти не бе слагала пола, преди да забременее. Сега разсеяно я приглади върху краката си.

Най-сетне отново се обади:

— Знаеш ли, почти веднага, след като с Джо се оженихме, той замина и аз отново си живеех само с татко и братята ми. Може да се каже, че бях омъжена само на теория. Определено не се чувствах като омъжена жена. Но не се оплаквах, защото всички бяхме така, нали? Никоя от нас не беше с мъжа си. А после войната свърши. И тогава открих… сещаш се… — Тя сведе очи. — И вместо най-накрая да си получа билета за плаването и да се срещна отново с Джо, и двамата просто да се радваме на времето си заедно, най-после заедно, което исках най-много от всичко, ние вече трябва да се съобразяваме с това. Няма меден месец. Няма време само за нас. Докато се роди бебето, ще сме прекарали заедно едва четири седмици от семейния си живот.

Тя разтри лице, благодарна, че Франсис не може да я види.

— Сигурно ме мислиш за ужасен човек, че казвам това. Вероятно си видяла всякакви ужаси, смърт и болести, и болни бебета, и сега ме слушаш и си казваш, че трябва да съм благодарна. Но аз не мога. Просто не мога. Мразя се, задето се предполага, че ще изпитвам всякакви майчински чувства, които не мога да се накарам да изпитам. — Гласът й пресекна. — И най-вече мразя мисълта, че веднъж щом се роди, никога повече няма да съм свободна…

Очите й се бяха напълнили със сълзи. Помъчи се да ги избърше с лявата си ръка, така че Франсис да не разбере. Ето в какво я превръщаше бременността: в глупава, хленчеща жена. Издуха носа си във вече влажната кърпичка. Опита се да се намести по-удобно и трепна, когато бебето отново я изрита рязко, сякаш за отмъщение. Точно тогава усети хладна длан върху ръката си.

— Предполагам, че е нормално да се очаква — отвърна Франсис — да има някакво напрежение помежду ни, след като живеем толкова натясно и всичко останало.

Маргарет отново подсмръкна.

— Не исках да те обидя.

Едва тогава Франсис се обърна към нея. Маргарет едва успяваше да различи огромните й очи. Тя преглътна, сякаш онова, което имаше да каже, изискваше усилие.

— Не си ме обидила. — И след съвсем кратко стискане на ръката й, тя върна своята обратно в скута и продължи да гледа филма.

Маргарет и Франсис се връщаха към палубата с хангарите, след като се бяха присъединили към втората смяна за вечеря, вместо обичайната им, заради късния край на филма. Това бе предизвикало толкова сумтене и трудно изпросено съгласие от страна на служителките от женския корпус, сякаш, както отбеляза Маргарет, ги бяха помолили да се хранят голи.

— Полуизстинал пай с осолено говеждо вместо топъл такъв. Едва ли се иска международен договор за това, нали?

Франсис се бе усмихнала за втори път тази вечер; Маргарет го забеляза, защото всеки път лицето й се преобразяваше. Порцелановата застиналост, меланхоличната сдържаност за миг се бяха изпарили и една красива непозната бе надникнала зад маската. Изкушаваше се да коментира това, но малкото, което знаеше за Франсис, й подсказваше, че всяка забележка в тази насока само би довела до спускане на завесата отново. А и Маргарет не беше любопитна сврака.

Франсис разказваше за живота на борда на болничен кораб. Докато тихият й, премерен глас описваше визитациите, раните на един млад пехотинец, за когото се бе грижила близо до Соломоновите острови, Маргарет си спомни тази усмивка, после и Лети. За продължилото кратко време стеснително младежко излъчване, за онази неволна красота, която бе придобило лицето й, когато се бе осмелила мимолетно да помечтае за бъдеще с Мъри Донлийви. После избута спомена назад в съзнанието си с чувство на дълбок срам.

Температурата не бе спаднала толкова, колкото предните вечери и във въздуха имаше една мекота, напомняща й за лятото у дома, когато сядаше навън на верандата с боси крака върху топлите дъски и тишината се нарушаваше само от плясването на някой от братята й, внезапно сложил край на живота на поредния кръвопиещ комар. Опита се да си представи какво ли правят тази вечер. Даниел вероятно седеше на верандата и дереше кожата на някой заек с джобното си ножче…

Изведнъж се заслуша в думите на Франсис. Закова се на място. Накара Франсис да повтори.

— Сигурна ли си? Той знае ли? — попита тя.

Франсис бе пъхнала ръце дълбоко в джобовете си.

— Така каза. Попита чие е.

— Каза ли му?

— Не.

— А какво му каза?

— Нищо.

— Как така нищо?

Не съм казала нищо. Затворих вратата.

Двете се отдръпнаха до тръбите на стената, за да минат двама офицери. Единият докосна шапката си и Маргарет се усмихна учтиво. Изчака да отминат далеч и едва тогава заговори отново:

— Казал ти е, че знае за кучето, а ти не го попита дали няма да ни издаде? Или откога знае? Нищо?

— Ами нали още не ни е издал?

— Но не знаем какво ще направи.

Франсис бе стиснала упорито челюсти, осъзна сега Маргарет.

— Аз просто… не исках да влизаме в дискусия по темата.

— И защо не? — невярващо попита Маргарет.

— Не исках да си помисли нещо…

— Нещо? Какво например?

Франсис изглеждаше едновременно разгневена и настръхнала отбранително.

— Не исках да си помисли, че може да използва кучето като средство за размяна.

Последва дълго мълчание, докато Маргарет се мръщеше неразбиращо.

— Това е нещо сериозно. Реших, че може да поиска нещо… в замяна. — Сега изглеждаше леко засрамена, сякаш бе схванала как може да прозвучи логиката й.

Маргарет поклати глава.

— Господи, Франсис. Имаш много странни виждания за това как действат хората.

Бяха стигнали до каютата си. Маргарет се опитваше да прецени дали бе имало някакъв скрит смисъл в начина, по който пехотинецът им бе помахал по-рано, и тъкмо щеше да предложи тя да поговори с него, когато той се появи вечерта, но вниманието й бе привлечено от едно момиче, което тичаше нагоре по стълбите. Беше с тъмна и дълга до раменете коса, закрепена отстрани с фиби, една от които се бе разхлабила и висеше. Тя се закова на място, когато стигна до тях и огледа внимателно вратата им.

— Тук ли живеете? В 3Г?

— Да. — Маргарет сви рамене. — Защо?

— Познавате ли едно момиче Джийн? — попита тя, все още задъхана. И след като кимнаха: — Може би трябва да слезете долу. Дръжте под око приятелката си, преди някой от пазачите да я намери. Забъркала се е в една каша.

— Къде? — попита Маргарет.

— Столовата на моряците. Палуба Е. Тръгнете наляво по вторите стълби. Синята врата до пожарогасителя. Трябва да вървя. Пехотинците ще се появят всеки момент. Трябва да побързате.

— Аз ще ида — каза Франсис на Маргарет. — По-бърза съм. Ти ще ме настигнеш.

Свали си обувките, пусна жилетката и чантата си до вратата и хукна по коридора, а дългите й тънки крака сякаш летяха под нея.

Човек можеше да понесе най-различни изпитания, мислеше си Ейвис, ако е в подходящата компания. Откакто бе открила Айрийн Картър същия следобед и бе поканена да се присъедини за чай към нея и приятелките й, а после и на лекция (Айрийн бе ушила няколко прелестни торбички за щипки за пране), и накрая за вечеря, бяха приказвали толкова дълго и оживено, че бе забравила не само за часа, а и колко мрази мизерния кораб.

Бащата на Айрийн притежаваше най-прочутия тенис клуб в Мелбърн. Тя бе омъжена за младши лейтенант, който тъкмо се бил върнал от Адриатика — син на (тук Ейвис поспря да си поеме дъх) много високопоставен човек от Външно министерство. Айрийн носеше в багажа си цели единайсет шапки, в случай че човек не може да си ги купи в Англия. Айрийн Картър определено бе подходяща компания. И с решимост, която Ейвис подозираше, че й липсва на самата нея, тя бе успяла да се обгради само с други момичета с подходящо потекло и връзки, като дори се бе наложило да организира смяна на леглата за едно тъмнокожо момиче с очила, което бе преместено в каюта, където има „момичета като нея“. Нямаше нужда да обяснява какви критерии се включват в описанието. Ейвис, загледана в Айрийн и идеално подбраните момичета около нея, виждаше, че всички си приличат не само в облеклото и маниерите, но имат и еднакви възгледи.

— Разбира се, знаеш какво се случи с Лолиша Тарант, нали? — казваше сега Айрийн, хванала под ръка Ейвис, докато слизаха по стълбите в главния хангар. Другите вървяха на няколко крачки след тях.

— Не. — Обувките на Айрийн бяха същите като онези, които майката на Ейвис бе видяла в едно парижко списание. Сигурно й ги бяха пратили по самолет.

— Ами нали знаеш, че беше сгодена за онзи пилот? Онзи с… несполучливите мустаци? Не? Е… едва пет седмици след заминаването му за Малайзия, тя се хвана с някакъв американски войник. — Тук снижи гласа си. — Ужасен човек. Толкова груб. Знаеш ли какво казваше за Мелбърн? „Наполовина колкото най-голямото гробище на Ню Йорк — и два пъти по-голямо мъртвило.“ Пфу. Повтаряше го неспирно, сякаш е много оригинален всеки път.

— И какво стана? — Ейвис бе отворила широко очи, представяйки си Лолиша с американеца.

— Е, това беше. Годеникът й се върна и не беше очарован да завари Лоли да се разхожда с онзи редник, както можеш да си представиш. Да кажем, че не е държал само линията Брисбейн, ако схващаш накъде бия?

— Мили боже — възкликна Ейвис.

— Нито пък бащата на Лоли, когато разбра. И бездруго всички бяха настръхнали срещу американците заради онези убийства. — Всички момичета веднага си спомниха за скандала, който бе избухнал, когато четири жени в Мелбърн бяха убити от редник Едуард Дж. Леонски, и австралийските отношения с войниците се бяха влошили.

— Той не е бил убиец.

— О, Ейвис, колко си забавна! Не. Но разказал на всичките си приятели войници какво е правил с Лоли. С най-големи подробности. А командващият му офицер явно схванал нещата по съвсем различен начин и написал писмо на бащата на Лоли, в което го съветвал да държи изкъсо дъщеря си.

— О, мили боже!

— Репутацията й беше съсипана. Годеникът й не иска да чуе за нея, макар половината от онова, което американецът разправял, да не е било истина, разбира се.

— Тя добре ли е?

— Не знам — каза Айрийн.

— Мислех, че двете сте приятелки — подхвърли Ейвис.

— Сега ли? — Айрийн направи физиономия и тръсна глава, сякаш се опитваше да махне от себе си досадно насекомо. Последва дълга пауза. — Е — продължи тя най-сетне, — ще се запишеш ли в конкурса за кралица на „Виктория“? Следващата седмица ще бъде конкурсът за дамата с най-хубави крака, както знаеш.

Бяха стигнали до средата на палубата с хангара, когато попаднаха на Маргарет. Беше се облегнала на една дъска за обяви, вдигнала едната си ръка над главата, опряла длан, сякаш за опора, докато другата стискаше мястото, където огромният й корем се съединяваше с тялото й под прав ъгъл.

— Добре ли си? — попита Ейвис, парализирана от страх, че момичето от фермата може да роди всеки момент. Щеше да се наложи да помага. Само господ знаеше какво би си помислила Айрийн.

— Схващане на мускул — каза Маргарет през стиснати зъби.

Ейвис направо се замая от облекчение.

— Имаш ли нужда от помощ да се върнеш в каютата си? — любезно предложи Айрийн.

— Не. — Маргарет погледна към Ейвис, после към приятелката й. Носът й, отбеляза Ейвис, бе почервенял от слънцето. — Трябва да сляза долу. Джийн се е забъркала в малка… случка.

— Тя спи в нашата каюта — обясни Ейвис.

— Искаш ли помощ? — предложи Айрийн. Беше леко приклекнала, за да се взре в зачервеното лице на Маргарет.

— Трябва само да си поема въздух.

— Е, не може просто да хукнеш след приятелката си така. Не и по тези стълби. Ще дойдем с теб.

Ейвис понечи да възрази:

— Не… Не мисля, че трябва… Искам да кажа, че Джийн е…

Но Айрийн вече бе измъкнала ръката си от тази на Ейвис и се пресягаше да хване Маргарет.

— По-добре ли си? Хайде, хвани ръката ми. Ще бъде нашето малко приключение.

„Хайде момичета“, бе казала тя. „Не сме имали никакви вълнения, откакто стъпихме на борда. Да вървим да спасим девойката в беда.“ А Ейвис мислено си представи гръмкия смях на Джийн и как казва на Маргарет, че „се щура като шугава овца насред полето“ или нещо подобно, и ясно осъзна как Айрийн — единствената й надежда за подобаващ светски живот на това плаване — си отива, понесена от вълна на възмущение. Затвори очи и мислено се зае да репетира извиненията си и начина, по който да се разграничи от вулгарността на Джийн.

Но когато я намериха, Джийн не се смееше. Дори не стоеше на краката си.

Видяха най-напред краката й да се подават малко накриво иззад купчина варели близо до нагрятата стена на залата на десния двигател, а обувките й, полусъбути, сочеха една към друга. Когато се приближиха, гласовете им, снижени, докато слизаха по стъпалата, сега напълно замлъкнаха при вида на сцената пред очите им. Виждаха достатъчно от горната част на тялото й, за да преценят, че е пияна — дотолкова, че да мърмори неразбираемо на себе си. Дотолкова пияна, че да седи — полулегнала — с разтворени крака на твърдия и оцапан с машинно масло под. Дотолкова пияна, че да не я е грижа, че блузата й е разкопчана и едната й малка и бледа гърда се показва от смъкнатия сутиен.

Франсис стоеше над нея, а обичайно бледото й лице бе зачервено и възбудено, косата й някак се бе измъкнала от строгия й кок и от цялото й същество сякаш струеше електрически ток. Някакъв мъж, може би моряк, също толкова пиян, залиташе наблизо, стиснал рамото си. Ципът на панталона му бе разкопчан и за миг се мярна нещо мораво и гротескно в цепнатината, която се разкриваше. Докато новодошлите стояха вторачени в безмълвен ужас и потрес, друг мъж се измъкна от сенките зад Джийн и с гузна физиономия оправи дрехите си, преди да избяга. Джийн се размърда, като измърмори нещо, и тъмната й коса падна на потни кичури пред лицето й. В шокиращо мълчание Маргарет приклекна и се опита да смъкне полата на Джийн над бледите й бедра.

— Ах, ти, копеле — кресна Франсис на мъжа. Видяха, че стиска голям гаечен ключ в костеливите си ръце. Мъжът помръдна и тя замахна, при което ключът попадна върху рамото му с доста сила. Той се наведе и се опита да се прикрие, докато ударите валяха върху му с неумолимата и ужасяваща сила на парен чук. Когато един удар го улучи отстрани на главата, във въздуха се издигна струйка бликнала кръв от мястото над ухото му.

Преди да успеят да осмислят ставащото, да схванат смисъла му, последиците, Денис Тимс се появи тичешком и неговата масивна фигура сякаш донесе нова заплаха.

— Какво, по дяволите, става? — попита той с цигара в ръка. — Мики ми каза… Какво, за бога…? О, господи — отрони той, забелязал Франсис, панталоните на мъжа, Джийн на пода, сега подкрепяна от Маргарет. — Господи. Исусе… Томпсън, ти проклет… — Пусна цигарата си на пода и сграбчи Франсис, която се опита да се освободи от него, изкривила лице в гримаса.

— Копеле! — крещеше тя. — Мръсно копеле!

— Добре, добре, момиче — повтаряше той. — Стига вече. Стига. — Докато приятелят му издърпваше мъжа настрани, той прегърна здраво Франсис през врата и я задърпа назад, а гаечният ключ напразно цепеше въздуха в ръцете й.

Приятелят на Тимс пусна мъжа, който — вероятно шокиран или твърде пиян, за да реагира — падна като камък на пода. Бученето на машините беше оглушително, един нестихващ бумтеж и стържене, но дори въпреки това, звукът от тупването на главата му на земята бе като от паднала на земята диня.

Айрийн изпищя.

Тимс пусна Франсис и обърна мъжа настрани, като отначало някой би предположил, че се кани да му нанесе още телесни повреди. Но той грубо опипа раната на главата му, като си мърмореше нещо неразбираемо под нос.

Две от момичетата, които дотогава си бяха шепнали нещо, сега хукнаха надалеч, скрили лица в ръцете си.

Ейвис трепереше цялата. Тимс бе на колене, крещеше на мъжа да стане, да стане, мътните го взели.

Маргарет, зад гърбовете на мъжете, се опитваше да вдигне Джийн на крака.

Франсис стоеше с леко разтворени крака, гаечният ключ стоеше забравен в отпуснатите й пръсти, а тя трепереше конвулсивно. Вероятно не осъзнаваше, че плаче.

— Трябва да повикаме някого — обърна се Ейвис към Айрийн. Във въздуха бе надвиснало ужасно предчувствие. Дъхът й излизаше от гърлото й на кратки глътки, сякаш, дори като наблюдател, бе изпълнена със свръхдоза адреналин.

— Аз не… аз…

В този момент забелязаха служителката от женския корпус да тича към тях, а стъпките й отекваха по металния под.

— Какво става тук? — Стегната назад тъмна коса, голям бюст. Още бе на близо шест метра от тях.

Тимс замръзна с вдигнат юмрук. Един от приятелите му му каза нещо, сложи ръка на лакътя му, после се изгуби в мрака. Тимс се изправи, прокара пръсти през късата си, тъмноруса коса. Погледна Маргарет, сякаш едва сега бе забелязал, че е там, а очите му бяха широко разтворени и напрегнати, докато ръката му още се движеше неволно. Поклати глава, сякаш искаше да каже нещо, да се извини може би. И после тя се появи, застана пред всички, очите й оглеждаха ту един, ту друг, докато от нея струеше властно излъчване като лош парфюм.

— Какво става тук?

Отначало явно не забеляза Джийн на пода, докато Маргарет още се мъчеше да оправи дрехите й. Чорапите й, забеляза Ейвис, бяха омотани около коленете.

— Малък инцидент — отвърна Тимс, бършейки окървавените си ръце в панталона. Не поглеждаше жената. — Тъкмо уреждахме нещата. — Устните му изричаха думите, които едва се чуваха.

Жената от корпуса погледна ръцете му, насочи поглед към Ейвис, към Маргарет, мигновено се разсея от корема й.

— Какво правите тук долу, момичета?

Чакаше отговор. Никой не проговори. Ейвис забеляза, че застаналата до нея Айрийн е притиснала ръка до гърдите си, стиснала кърпичка, в мелодраматичния жест на крехка героиня в някоя пиеса. Светските й маниери и самоувереност я бяха напуснали и устата й стоеше леко отворена.

Когато се обърна, Тимс бе изчезнал. Раненият мъж сега седеше накриво на пода, вдигнал колене пред гърдите си.

— Нали знаете, че има тежки наказания за присъствието ви в мъжките помещения?

Последва напрегната тишина. Служителката на корпуса се наведе, огледа мъжа на пода, прецени състоянието му и отбеляза, че другият е изчезнал. После видя Джийн.

— О, мили боже. Моля ви, не ми казвайте, че това е, каквото си мисля.

— Не е — обади се Маргарет.

Жената премести поглед към нея.

— Мили боже — повтори тя. — Капитанът трябва да бъде уведомен.

— Защо? Не бяхме ние. — Ейвис трябваше да вика, за да се чуе гласът й над шума на машините. — Дойдохме само да приберем Джийн.

— Ейвис! — Франсис се запрепъва. Застана между жената и проснатата на пода Джийн. — Оставете на нас. Ще я заведем в стаята й.

— Не мога да го направя. Наредено ми е да докладвам за всякакви партита, пиене и… неприлично поведение. Ще ми трябват имената ви.

— Не бяхме ние! — викна отново Ейвис, като погледна към Айрийн. — Само Джийн се е посрамила!

— Джийн?

— Джийн Касълуърт — отчаяно каза Ейвис. — Наистина нямаме нищо общо. Просто слязохме тук, защото ни казаха, че е в беда.

— Джийн Касълуърт — повтори жената. — А твоето име?

— Но аз дори не съм погледнала друг мъж! Даже не понасям алкохол!

— Казах, че ще я заведем в стаята й — обади се Франсис. — Аз съм медицинска сестра. Ще се погрижа за нея.

— Да не би да предлагате да си затворя очите? Погледнете я само!

— Тя е само…

— Не е по-стока и от уличница, това е тя!

— Как смееш? — Франсис бе изненадващо висока, когато се изправеше в цял ръст. Чертите й се изостриха. Юмруците й, забеляза Ейвис, бяха свити. — Как смееш?

— Да не би да твърдиш, че са я принудили насила да слезе тук? — Жената набърчи нос при миризмата на алкохол, идваща от дъха на Джийн.

— Защо просто да не…

Трепереща от гняв и ярост, Франсис се обърна към Ейвис.

— Махай се оттук! Просто се махни далеч от мен. И ти ме чуй, от женския корпус, или както там се наричате, не можеш да я докладваш за това, ясно ли е? Не е била виновна тя.

— Заповядано ми е да докладвам за всяко нарушение на реда.

— Тя е на шестнайсет. Явно е, че са я напили и… са се възползвали от нея. На шестнайсет е!

— Достатъчно голяма, за да знае какво прави. Не бива да слиза тук. Никоя от вас не бива да е тук.

— Те са я напили! Погледни я! Почти в безсъзнание е! Мислиш ли, че трябва да загуби репутацията си, вероятно и съпруга си, заради това?

— Не мога…

— Не можеш да съсипеш живота на едно момиче само заради един пиянски инцидент! — Франсис се бе надвесила над жената с някаква едва сдържана емоция — какво ли беше това? — и Ейвис, шокирана от тази непозната Франсис, инстинктивно отстъпи назад.

Жената от корпуса също го видя: тя бе изпънала рамене, позата на тялото й показваше някаква защитна стратегия.

— Както казах, заповедите ми са…

— О, стига вече с тези проклети заповеди, нафукана…

Невъзможно бе да се каже защо Франсис, зачервена и настръхнала, бе вдигнала ръка, но Маргарет вече я теглеше назад.

— Франсис — шепнеше й тя, — успокой се, бива ли? Всичко е наред.

Минаха няколко секунди, преди Франсис да я чуе изобщо. Беше цялата скована, напрегната до краен предел.

— Не, не е наред. Трябва да й кажеш — настоя тя с блеснали очи.

— Но ти не й помагаш — продължи Маргарет. — Чуваш ли ме? Трябва да отстъпиш.

Нещо в погледа на Маргарет прикова Франсис. Тя примигна няколко пъти, после издиша дълбоко, разтърсващо.

Ръката на Айрийн — все така стиснала кърпичката — трепереше. Когато Ейвис извърна очи, жената от корпуса се бе обърнала, сякаш благодарна за шанса да се измъкне, и крачеше бързо и целеустремено надолу по коридора.

— Тя е само дете! — викна Франсис.

Но жената вече я нямаше.