Дженифър Донъли
Гибелна вълна (38)

Трийсет и седем

— Няма да се проваля… Няма да умра тук… Камъкът… Трябва да го върна…

Серафина бълнуваше.

Плуваше от два дни почти без почивка, откакто изведе инфантата от „Деметер“. Беше отслабнала и дезориентирана, напрягаше се до краен предел, за да остане в течението, което следваше. Инфантата изсмукваше силите й, отнемаше й живота малко по малко. Очите на Сера се замъгляваха, бузите й хлътваха, докато цветовете на живота се просмукваха в чертите на инфантата призрак. Нейните бузи бяха порозовели, а устните й добиха плътен червен цвят. В очите й заискри живот.

— Още малко, принцесо — окуражи я тя. — Само още няколко левги. — Тя стисна ръката на Серафина по-здраво.

Русалката изстена.

Край тях проплува октопод и й припомни Силвестър. Много го обичаше и мисълта за него й вля нови сили. Реши да мисли за всичко, което обичаше. Така щеше да успее да продължи.

— Силвестър — заизрежда тя. — И Клио… Серулия сутрин… Песните на еничарите… Родителите ми танцуват… Фехтуване с Дез… Усмивката на Нийла… Четинести червеи и змиорчи боровинки… Острокона… Руините на двореца на Мероу… Очите на Махди, усмивката му…

Продължи да плува с треперещи от усилието перки.

— Отклонила съм се… няма начин… — измърмори тя.

Беше се насочила към Креус, малък каменист полуостров близо до границата между Испания и Франция.

— Трябваше да сме стигнали…

— О, принцесо! — възкликна инфантата. — Усещате ли? Хвойна! Лаврово дърво! Рози! Портокали!

— Защо не сме стигнали? Богове, помогнете ми… Моля… — промълви Серафина.

— Паламос! — каза инфантата. — Спомням си го! Идвала съм тук като малка!

На Серафина й се виеше свят. Толкова беше отслабнала, че не усети как са стигнали в плитките води на един пуст плаж. Продължи да плува, докато главата й се показа над водата. Около нея се плискаха леки вълнички. Ала това не беше краят. Инфантата трябваше да прекъсне връзката си с морето. Трябваше да стъпи на земята. А Серафина трябваше да я доведе възможно най-близо до тази земя. С последните остатъци от силите си, тя се изтласка на плажа и предаде Мария-Тереза на сушата. Инфантата стъпи на брега и това бе краят. Тя пусна ръката на Серафина и направи няколко крачки.

— У дома — прошепна призракът. — Благодаря ви, принцесо. О, толкова съм ви задължена! — Тя прати въздушна целувка на русалката. После се обърна и тръгна напред с високо вдигната глава, с ръце, протегнати към ясното синьо небе. Разсмя се с гласа на момичето, което бе приживе. Тялото й заблещука, превърна се в милиони точици сребриста светлина и се разпадна на фин, блещукащ прах. Пред погледа на Серафина топлите ветрове на Испания я разнесоха, оставяйки единствено ехото от смеха й.

Серафина едва дишаше. Изтощеното й тяло не можеше да се бори повече. Опита се да се избута обратно във водата, но не успя. Призракът й бе отнел твърде много енергия. Гърдите й се повдигаха конвулсивно. Лицето й започна да посинява. Тя падна на пясъка и се претърколи по гръб.

Слънцето я заслепяваше. Тя затвори очи и прие мисълта, че тук ще настъпи краят й.

Прие, че се е провалила.

Тогава усети нечии ръце.

Дърпаха я. Някой влачеше тялото й по грубия пясък сантиметър по сантиметър. Терагоги бяха. Дърпаха я по-далече от водата, за да я сложат в аквариум. Така постъпваха с морските създания.

Сера се опита да се бори, но не й стигнаха силите. Инфантата й ги бе отнела. Моля ви, богове, не позволявайте човеците да ме затворят. Нека да умра, молеше се тя.

Но не, ръцете я влачеха към морето. Изведнъж усети как живителните води я обгръщат. Главата й се скри под повърхността.

— Серафина!

Тя видя едно дребно, разтревожено личице, което й се усмихваше.

— Не сме закъснели! Жива си!

— Коко? — изхриптя тя. — Как… как… — не можа да продължи. Макар да беше във водата, все още й бе много трудно да диша.

— Раковината! Онази, която слуша в острокона, преди да тръгнеш. След като отплува, аз я взех и я изслушах. Сетих се, че си тръгнала към „Деметер“, и те последвах!

— Сама? Как? — попита Серафина и се закашля силно.

— Не. Намерих помощ.

— Серафина… Богове, Сера, какво си направила?

Серафина познаваше този глас. Беше на Махди. Той я бе издърпал обратно във водата. Сега лежеше в прегръдките му.

Тя му се усмихна.

— Няма нищо… Намерих го…

Дъхът й секна.

— Има нещо! Погледни я, Махди! Започвам да се плаша! — възкликна Коко.

— Поеми си дъх, Сера… просто си поеми дълбоко дъх.

— Посинява! — извика Коко. — Махди, направи нещо!

— Хайде, Сера… Не си отивай… Да не си посмяла, Серафина! Дишай! Моля ти се, моля ти се, дишай!