Дженифър Донъли
Гибелна вълна (18)

Седемнайсет

— Сера, слушай. Изслушай ме, моля те.

— Добре, Махди — отвърна Сера и се опита да потисне гнева си. — Слушам те.

— Когато нападнаха Серулия, ние с Яз използвахме перли невидимки, за да можем да се бием, без да ни видят. Беше безсмислено. Ние бяхме само двама срещу цялата войска на Трахо. После чухме, че с Нийла сте били заловени, затова тръгнахме да ви търсим и ви заведохме при дука. Когато го убиха, а вие изчезнахте, Зелен заповяда на Яз да остане скрит и да ръководи бунтовническите операции. На мен нареди да се оставя да ме хванат.

— Наистина ли?

— Да. Сметна, че ще бъда ценен политически затворник. Мислеше, че с мен ще се отнасят добре и ще мога да събирам информация за нашествениците. Предадох се. Планът обаче се провали. Трахо изобщо не ме сметна за ценен пленник. Сметна ме за идиот. Не мога да го обвинявам, след като толкова се бях старал да създам такова впечатление. Хвърли ме в затвора и се готвеше да ме екзекутира. Както… както екзекутира родителите ми.

Махди стисна зъби и млъкна.

На Серафина й стана мъчно за него. Допря челото си до неговото и го прегърна. Знаеше как се чувства, болката й бе твърде позната.

Когато се овладя, той продължи.

— Лучия разбра какво става и ме измъкна от затвора. Не знам как успя. Това, което знам, е, че семейство Волнеро и приятелите им се ползват с благоразположението на Трахо. Къщите им в Златния клафтер бяха пощадени, а сега са свободни да плуват където си искат. Лучия ме заведе при Трахо. Видях в това възможност да се докажа пред него, да спечеля доверието му, затова му предложих Матали. Казах му, че ще му предам империята без кръвопролития, стига да ме остави на трона, макар и фиктивно. Убедих го, че царуването изобщо не ме интересува, стига да имам достатъчно мокрети, за да мога да продължа да живея безгрижно, както досега. Той се съгласи да опитаме. Каза, че ще му спестя много време и разходи за война.

Серафина пребледня.

— О, богове, Махди… Ще завземе Матали? Кога?

— Не знам. Още не е съвсем готов. Засега ме изпитва, проверява дали може да ми вярва. В началото ми даде командването на два патрула. Явно съм направил нещо както трябва, защото ги увеличи на двайсет точно преди да тръгне от Миромара, за да търси теб и Нийла. Сега отговарям за прочистването на целия град. Правя по три-четири обиколки на ден. Мисля, че е изнервен.

— Защо?

— Говори се за серулианска съпротива.

В сърцето на Серафина покълна надежда.

— Наистина ли, Махди? Кой е водачът? — попита тя.

— Не знаем.

— Помислих си… Да не са майка ми или брат ми — промълви тя, а надеждата повехна.

Махди я погледна, но не каза нищо.

Серафина разбра. Сведе глава. През всички тези седмици отказваше да го приеме. През цялото време вярваше във възможността майка й все още да е жива.

— И двамата ли? — попита тя тихо. — Сигурно ли е?

— Знаем, че Изабела е мъртва. За Дез не сме сигурни. Никой не го е виждал. Но знаеш какъв е. Непримирим. Ако беше жив, никой нямаше да успее да го удържи далеч от Серулия. Щеше лично да се нахвърли върху Трахо. Съжалявам, Сера.

Серафина кимна. Сълзите опариха очите й, но тя премигна, за да ги прогони.

— Не успях да се сбогувам с тях — каза тя. — С баща ми, с Дез и с майка ми. Тя умря, борейки се, Махди. Знаеше ли? Умря, докато се опитваше да ме защити. Иска ми се да можех да й благодаря. Да можех да й кажа колко много я обичам…

Не успя да сдържи въздишката от мъка. Махди я притегли към себе си и я прегърна силно. Тя сви юмруци и заудря по гърдите му. Той не реагира на ударите и продължи да я притиска и да я люлее, без да казва нищо, защото нямаше какво да каже. Болката й бе прекалено силна за думи.

След известно време я пусна.

— Има и добри новини — каза той. — За чичо ти. Видели са го и се говори, че…

— Отива на север. При коболдите.

— Значи си чула. Явно слуховете се разпространяват. Не се учудвам. Доста се говори за това в града. В Златния клафтер. На вечерите, давани от Ди Ремора и от Волнеро. Благородниците се надяват той да се върне.

— Ходиш у Волнеро? — попита Серафина.

Махди кимна. Серафина извърна очи.

— Погледни ме, Сера — нареди Махди и обърна лицето й към себе си. — Ето каква е истината. Онази нощ в Лагуната целунах Лучия, чуваш ли? Това не означаваше нищо за мен. Все още я целувам…

Серафина направи гримаса.

— И това продължава да не означава нищо. Част от работата ми е. Зелен иска да й играя по свирката, защото тя и майка й са близки с Трахо. И ще продължа да го правя, докато разбера дали Колфин е този, който му дърпа конците.

— Мислиш ли, че може да е някой друг?

— Досега не сме успели да открием пряка връзка между Трахо и Колфин. Ездачите на смъртта не са ондалинианци. До един са наемници, купени и щедро заплатени.

— Значи не е Колфин.

— Не съм казал такова нещо. Може би Колфин е просто твърде добър в прикриването на следите си. Ако е така, би могъл да завзема царство след царство и да убеждава Съвета на шестимата, че няма нищо общо.

Серафина кимна.

— Затова прекарвам много време с Лучия. Надявам се да видя или чуя нещо, което ще ни помогне да спрем Колфин. Разбираш ли? Можеш ли да ми простиш?

Серафина искаше да му каже „не“, но се сети за пияния сержант в Лагуната и за опасната игра, която подхвана с него. Направи каквото трябва, за да се спаси. За да оцелее до следващия ден. За да се бие за народа си. И знаеше, че ще го направи отново, ако се наложи.

— Да, мога — каза тя.

Махди я погали по бузата с опакото на дланта си.

— Не искам Лучия. Искам теб. Казах ти го преди две години и сега го повтарям. Изгубих родителите си. Може би ще изгубя Матали. Не искам да изгубя и теб. Повярвай ми, Сера. Кажи, че ми вярваш.

Серафина го погледна, взря се в прекрасните му тъмни очи, за да открие истината. Това, което видя там, я убеди.

— Вярвам ти, Махди.

Тогава се озова в прегръдките му, устните му бяха върху нейните и без звук й казваха какъв е той. Неин. Завинаги. За момент убежището, опасностите, скръбта изчезнаха. Тя усещаше само жарта на целувката му и ритъма на сърцето му, което биеше под ръката й.

Махди пръв се отдръпна.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Поех голям риск, когато дойдох тук. Но исках да разбера дали си стигнала.

Серафина, която се бе вкопчила в куртката му, с нежелание я пусна.

— Мразя да те гледам с това — каза тя.

— И аз. Понякога, веднага щом се събудя сутринта, не знам къде съм. Или кой съм — призна той. — И униформата, и всичко, което казвам и правя… Всичко това е лъжа. Има само едно, което е истинско и вярно, и това са чувствата ми към теб.

Той отново я целуна.

— Остани тук, тук си в безопасност, Сера. Моля те. Не се опитвай да плуваш до острокона. Обещай ми.

— Не мога, Махди — каза тя. — Трябва да се върна в острокона. Трябва да открия едни раковини.

— Прекалено е опасно. Патрулите на Трахо…

— Няма да ме спрат. Трахо беше по опашката ми през целия път до Пресноводието, но успях да остана на един мах пред него. Няма да допусна да ме хване — каза Серафина, настръхнала. — И аз имам работа за вършене, Махди. Като теб.

— Пресноводието? — повтори невярващо Махди. — Сера, къде беше през цялото това време? Какво прави?

Сера се готвеше да му отговори, когато я прекъсна силен трясък. След него се чу звук от чупещо се дърво. Предната врата на къщата се разтресе. Отвън заваляха викове и заповеди.

Махди изруга. След миг откъм коридора се показа Алдо, който плуваше с всички сили. Взе една тежка дъска, подпряна на стената, и я постави в скобите от двете страни на вратата, за да я подсили.

— Това ще ни спечели една минута — каза той.

— Какъв е този шум? Какво става? — попита Серафина, уплашена.

— Ездачи на смъртта — мрачно отвърна Алдо. — Махайте се оттук.