Дженифър Донъли
В морските дълбини (45)

Четиридесет и четири

Серафина погледна Астрид.

— Това пък какво беше? — попита тя.

— Нищо — сопна се Астрид. — Е, почти ми беше приятно, момичета. Успех.

Тя се опита да отплува от кабинета на Вража, но две жаби с копия й препречиха пътя. Изчакаха, докато спря да вика, след което една от тях заговори.

— Можеш ли да ми кажеш какво казва? — попита тя Линг.

— Съжалявам. Не говоря tîngjù.

— Tîngjù? Това пък какво е? Стражите не говорят tîngjù. Говорят амофобски.

Линг се усмихна ангелски.

— Tîngjù значи кретен. И не говорех за стражите.

— Извинявай — каза Астрид сковано. — Би ли била така добра да ми кажеш какво каза жабата, моля?

— Каза „Ще останеш там, където е казала Баба Вража. В мрака дебне опасност. Тук ще си на сигурно място“.

— На сигурно място, да, сигурно — измърмори Астрид и се вторачи в Серафина. — Стига да не ям нищо.

Серафина премълча, но перките й настръхнаха.

Появи се млада речна вещица и поведе русалките към някакво подобие на апартамент. В едната стая имаше кръгла каменна маса за хранене и столове, в друга бяха приготвени легла. Две вещици донесоха храната и шестте русалки седнаха на късна вечеря. Храната беше проста, но прясна и вкусна: осолени жабешки яйца, мариновани водни паяци, тлъсти пиявици във водораслов сос и салата от блатна трева, поръсена с хрупкави водни бръмбари.

Когато се наядоха, Ава нахрани с остатъците Бебе, а Серафина, Нийла и Бека раздигнаха съдовете. Линг извади плочките с букви, които Лина й бе подарила, и започна да прави думи. Астрид извади от торбата си топка за кабалабонг и взе да я подхвърля към стената. Топката отскачаше със звук туок-туок-туок в равномерен ритъм.

Нийла изпя заклинание за засилване на светлината в стаята. Вместо обаче да светнат по-силно, магмените лампи потъмняха.

— Опа — каза тя засрамено.

— Една със сърце, което носи светлината — изрече Линг зловещо.

— Наследница на великата мага Нави — додаде Бека.

Серафина оправи светлината и всички се разсмяха, включително и Нийла. Ала смехът им не продължи дълго. Нийла скри лице в ръцете си и каза:

— О, богове. Не е смешно. Изобщо не е смешно. Една, която пази светлината? Моля ви се. Ами ако открием Карцерон и успеем да се приближим до Абадон, а аз, вместо да го замеря с фраг, затъмня светлините?

— Знам какво ти е — каза Линг, без да спира да подрежда плочките със здравата си ръка. — И аз се тревожа. Имам предвид, как точно ще помогнат уникалните ми езикови умения да победим чудовището? Какво точно се очаква да направя? Да му поговоря разумно?

— Да му кажеш да си излее душата — пошегува се Нийла.

Ава се разсмя и се задави с чая си. Шумната й кашлица накара и другите да се разсмеят.

— Можеш да му кажеш, че насилието на никого не е помогнало — предложи Бека.

— Или че трябва да започне да мисли повече, преди да действа — внесе своя дял Серафина.

— Кажи на Аби Мрънкалото, че ще го накажат в ъгъла, ако потопи още един остров — каза Астрид, хвана топката и пак я запрати към стената.

Другите русалки я изгледаха изумени, после всички избухнаха в силен, истеричен смях. Не можеха да спрат да се смеят. Бека хълцаше толкова силно, че в един момент изпръхтя като морж. Серафина хриптеше и не можеше да си поеме дъх. Линг се държеше за корема. В очите на Ава се появиха сълзи, а Нийла стана небесносиня.

— Астрид, ти наистина си забавна — заяви Линг, когато се поуспокоиха. — Кой би могъл да предположи?

— Не казвайте на никого — каза Астрид и продължи да подхвърля топката.

— Ех, gatinhas — въздъхна Ава. — Какво ще правим? Откъде ще започнем?

— Чудесен въпрос — отбеляза Бека.

— Как ще разберем какво представляват талисманите? И къде са скрити? — попита Нийла.

— И то преди да разбере Трахо — напомни Серафина.

— Кой е Трахо? — попита Бека.

Серафина хвърли поглед на Астрид. Опита се да долови издайнически знак в изражението й — потрепване на устните, разширяване на очите, който да я убеди, че тя познава този мъж, но нищо такова не забеляза. Или наистина не го познаваше, или беше великолепна актриса.

— Трахо и ондалинианците нападнаха Миромара — обясни Серафина.

— На твое място бих замълчала — предупреди я Астрид.

Серафина пропусна това покрай ушите си.

— Хванаха ни с Нийла и ни затвориха. Трахо знае за кошмарите ни, знае за песента и за йелите. Искаше да му кажем имената на другите русалки, които са били призовани. Искаше и да знае дали някоя от нас е намерила талисманите.

— Ти какво му каза?

— Че не знам за какво говори. Не го прие добре. Заплаши ме, че ще ми отреже пръстите, затова му дадох няколко фалшиви имена. За щастие, успяхме да избягаме, преди да провери и да открие, че са фалшиви.

— Трахо знае ли какви са талисманите?

— Мисля, че да. Ако не знаеше, щеше да ме попита и за тях. Само че той попита къде са.

— Но откъде знае какво представляват? Даже йелите не са наясно — почуди се Линг и се намръщи, докато обмисляше поредната дума за играта.

— Добър въпрос — отбеляза Сера. — Но тъй като ги търси, сигурно има представа какво представляват.

— Дори да знаехме къде се намират талисманите и да можехме да стигнем до Южното море преди този Трахо, все още нямаме представа как да убием чудовището — припомни им Бека.

— Защото то не може да бъде убито. Пак ще кажа: Мероу и приятелите й не са успели да го убият. Кое ви кара да мислите, че ние ще успеем? — попита Астрид.

„От какво се страхува? — запита се Серафина. — Би се с Абадон като тигрова акула. Как е възможно някой толкова силен да се страхува от каквото и да било?“

— Въпросът не е дали можем. Ти го видя — каза Линг. — Видя какво е направил с Атлантида. Пак ще го направи, ако излезе от затвора си. Трябва да спрем да се питаме неща като „Можем ли да го направим?“ и „Трябва ли да го направим?“. Има само един въпрос, който заслужава внимание: как.

Бека кимна.

— Линг е права — съгласи се тя. Извади пергамента, на който си бе водила бележки, и пробяга с поглед по написаното.

— Нищо не можем да направим, преди да намерим талисманите.

— Вярно — каза Ава.

— Значи трябва да се върнем назад. Пътят на мисълта ни трябва да започне от момента, в който Атлантида е потънала, когато талисманите са били използвани за последен път…

Пътят. Думата зачовърка мозъка на Серафина. Защо? Тя се замисли. Преобръщаше думата в главата си, усещаше, че е важна по някакъв начин, но не успяваше да открие връзката с Абадон, Карцерон и талисманите.

— … до възхода на Миромара, царството на Мероу. После пътят върви към…

Пътят… Мероу…

— Бека, сетих се! — извика Серафина. — Нейният път, Пътят на Мероу! Ти си гениална!

— Така ли? — стресна се Бека.

— Знаеш ли какво са талисманите, Сера? Или къде ги е скрила Мероу? — попита Ава.

— Не, не знам какво са и къде са. Де да знаех. Но, момичета, мисля, че знам кога ги е скрила.