Дженифър Донъли
В морските дълбини (14)

Тринадесет

Серафина замръзна.

Гърдите на майка й се повдигаха и спускаха бързо, стрелата подскачаше с всеки дъх, който тя поемаше. Беше пробила нагръдника и бе проникнала дълбоко в лявата й страна. Изабела допря пръсти до раната. Когато ги отдръпна, бяха поаленели. Видът на кръвта, кръвта по пръстите на майка й, кръвта, която капеше по роклята й, извади Серафина от транса й.

— Мамо! — изкрещя тя и се стрелна към нея, но еничарите я изпревариха и я обградиха. Пазеха я от нападение, но й пречеха да стигне до майка си.

— Пуснете ме! — развика се тя и се опита да се провре между тях.

Чуваше виковете на публиката, усещаше как се мятат телата във водата. Зрителите на церемонията бяха полудели от страх — блъскаха се и се удряха един в друг в опитите си да отплуват. Деца, разделени от родителите си в паниката, пищяха от ужас. Някой блъсна малко момиченце и то падна на земята. Друг неволно шибна с опашка момченце.

Видяла, че няма да може да се освободи от еничарите, Серафина притисна лице в пролуката между телата на двама от тях и успя да види майка си. Изабела все още се взираше в стрелата, пронизала тялото й. Еничарите се опитваха да обградят и нея, както бяха обградили Серафина, но тя ядно им заповяда да я оставят и да отидат при Матали. С бързо, непоколебимо движение, тя издърпа стрелата от тялото си и я хвърли на земята. От раната бликна кръв, но по лицето на Изабела нямаше страх, само безкрайна ярост.

— Страхливец! — извика тя. Гласът й се извиси над паническите викове на публиката. — Покажи се!

Тя заплува нагоре, над кралската ложа, описвайки кръгове, докато се издигаше все по-нависоко, а очите й обхождаха Колизея в опит да открият стрелеца.

— Излез, сметоядецо! Довърши започнатото! Ето го сърцето ми! — викна тя и се удари с юмрук в гърдите.

Серафина се мяташе между телата на еничарите, очакваше всеки момент да се появи втора стрела и да прониже майка й.

— Аз съм Изабела, владетел на Миромара! Няма да допусна да ме сплашва морска измет, която напада от сенките!

— Изабела, скрий се! — извика някой. Серафина познаваше този глас, това беше баща й. Тя се огледа и успя да го види. Гледаше право нагоре.

— Не! — извика той.

Стрелна се от кралската ложа, приличен на медночервен куршум. След по-малко от миг вече бе над амфитеатъра — плуваше към облечения в черно мъж, който държеше зареден арбалет, поставяйки тялото си между пътя на стрелата и жена си.

Мъжът в черно, който едва се виждаше в тъмните води, стреля. Стрелата прониза гърдите на Бастиаан. Беше мъртъв, преди тялото му да падне на дъното.

— Татко! — изпищя Серафина. Задраска по броните на еничарите, опитвайки се да отиде при баща си, но кръгът им не се разкъса.

Друга група еничари, водени от Валерио, се събра около Изабела. Мехтербашията беше насочил трета група към кралската ложа, където те обградиха семейство Матали и придворните.

— Bakmak! Bakmak! — развика се мехтербашията. — Погледнете нагоре!

От тъмните води се спускаха още мъже в черно, стотици, яхнали морски коне и с арбалети в ръце. Започнаха да стрелят по кралската ложа и по хората от публиката. Еничарите се хвърлиха срещу тях, за да им попречат, но не можеха да надплуват арбалетите.

— Към двореца! — извика Валерио. — Вкарайте всички вътре! Тръгвайте!

Двама стражи хванаха здраво ръцете на Серафина и я изведоха от Колизея с главоломна скорост. Други двама плуваха над тях, осигурявайки й щит. Само след няколко секунди бяха минали стените на града и бяха в безопасност под Дяволската опашка. Продължиха да плуват към двореца. Когато го достигнаха, еничарите развалиха стегнатите си редици и бързо я вкараха вътре.

Конт Орсино, министърът на отбраната, я посрещна.

— Оттук, принцесо. Побързайте — каза той. — Майка ви е в заседателната зала. Чичо ви иска и вие да отидете там. Това е централната зала в двореца и е най-сигурна.

— Сера! — извика някой. Беше Нийла, която тъкмо бе влязла в двореца.

Сера се хвърли в прегръдките на приятелката си и сведе глава на рамото й.

— О, Нийла — захлипа тя с пресеклив глас. — Баща ми… мъртъв е! Майка ми…

— Съжалявам, принцесо, но трябва да плуваме. Тук не сте в безопасност — напомни Орсино.

Нийла пое ръката на Серафина в своята. Орсино ги поведе.

Докато плуваха, Серафина осъзна, че Нийла е сама.

— Къде е Язид? — попита тя.

Нийла поклати глава.

— Не знам. Той и Махди… отплуваха. Не съм сигурна къде са.

„Отплували?“, помисли си Серафина, изумена. Докато майка й, въпреки кървенето и болката, призоваваше нападателите да се покажат? И докато баща й жертваше живота си?

— А Билаал и Ахади? Леля ти и чичо ти? Те в безопасност ли са? — попита.

— Не ги видях — отвърна Нийла. — Всичко се случи много бързо.

Широките коралови коридори на двореца и дългите, тесни тунели между етажите никога не бяха се виждали толкова безкрайни на Серафина. Плуваше по тях възможно най-бързо, провирайки се между зашеметени и ранени придворни.

Когато наближи заседателната зала, дочу отвътре писъци.

— Мамо! — изплака тя. Грубо си проправи път през тълпата в залата и стигна до далечния й край. Изабела лежеше на пода до трона си, опашката й биеше диво по водата. Очите й се бяха извъртели нагоре, а по устните й бе избила червена пяна. Не разпознаваше Валерио или придворните си дами и драскаше по лекаря, докато той се опитваше да спре кървенето. Серафина коленичи до майка си, но чичо й я дръпна.

— Не можеш да й помогнеш. Отдръпни се и остави лекаря да си свърши работата — каза той.

— Чичо Валерио, какво има? — попита Серафина през сълзи. — Какво й става?

Валерио поклати глава.

— Стрелата…

— Но тя я извади! Аз… не разбирам…

— Твърде късно е, Сера — рече Валерио. — Стрелата беше отровна.