Дженифър Донъли
В морските дълбини (13)

Дванадесет

Серафина прочисти съзнанието си от всичко и всички, освен от музиката и магията.

Магията зависеше от толкова много неща — силата на дарбата, опита, отдадеността, фазата на луната, ритъма на приливите, близостта на китовете. Силата й беше променлива, докато русалката не пораснеше. Серафина знаеше това. Но сега й трябваше пълната й мощ и тя се молеше на боговете магията й да не я подведе.

Пое дълбоко дъх, призова всичко онова, което я правеше силна и сигурна, и запя. Гласът й бе чист и ясен, красивите му извивки се носеха по водата. Първо изпя просто, но очарователно приветствие към семейство Матали, с което им каза колко се радва Миромара да ги посрещне. Когато свърши, се наведе, загреба шепа пясък от земята и я хвърли над главата си. Nihil ex nihil. Това бе първото правило на морската магия — нищо не идва от нищото. Всяка магия се нуждаеше от материя.

Гласът на Серафина подхвана пясъка, докато се издигаше във водата, оформи го и го украси с цвят и светлина, докато облакът се превърна в жива картина на зелен остров с пълни пристанища, дворци и храмове. Тя увеличи картината, докато запълни амфитеатъра. След това повика ято малки, сребристи рибки и ги превърна в обитателите на острова, с което придаде завършеност на картината.

Островът, разказваше тя на слушателите си, бе древната империя Атлантида, сгушена в Егейско море. Жителите й бяха предците на морския народ. Сега пееше тяхната история. Гласът й не бе най-красивият или най-школуваният в кралството, но беше чист и искрен. Омайваше публиката.

С магия тя показа как хора от целия свят — творци, учени, лекари, философи, най-добрите в своята област, отишли на Атлантида. Показа фермерите в полята, моряците на корабите, търговците в складовете — охолни и честити. Пееше за могъщите магове на острова — Шестимата царували. Орфей, Мероу, Нави, Пира, Сикоракс и Никс. Пееше за славата и могъществото на Атлантида.

После запя за катастрофата.

Гласът й, натежал от чувство, стана минорен, докато пееше как Атлантида е била разрушена от жестоко земетресение. Издърпа светлина от повърхността на морето, заогъва водата и призова образи, които разкриха унищожението на острова — как се пропуква земята, как от раните й потича лава, как крещят хората.

Пееше за Мероу и как тя спасила атлантидите като ги насочила към водата и помолила Нерия да им помогне. Докато умиращият остров потъвал под морските вълни, богинята преобразила ужасените хора и им дала морската магия. Първо се борели, опитвали се да задържат главите си над вълните и да дишат въздух, крещели, докато краката им се сливали и от плътта им пониквали перки и плавници. Когато морето ги дръпнало в дълбините си, се опитали да дишат вода. Агонизирали. Някои успели. Други — не и вълните отнесли телата им.

Серафина остави образа на разрушената Атлантида да се размие и да избледнее. После хвърли нагоре нова шепа пясък и призова друг образ — този на Миромара.

Разкрий им сърцето си, бе казала Таласа. Това и щеше да направи. Миромара беше сърцето й.

С радост тя запя за тези, които успели да оцелеят, и как направили Мероу свой владетел. Пееше за Миромара и как тя станала първото царство на морския народ. Гласът й литна високо през октавите, без да сбърка и една нота. Призоваваше образи на морски хора, показваше ги в цялата им прелест — някои с фините сребристи люспи на скумриите, други с крака на раци и щипки на омари, трети с опашки на морски кончета или пипала на сепии. Пееше за даровете на Нерия — канта мирус и канта пракс.

Показа как народът на Миромара се заселил из всички води на света — и солени, и сладки. Някои, които тъгували по родните си места от времето, когато били човеци, се завърнали край техните брегове и основали нови царства: Атлантика, Кин в Тихия океан, реките, езерата и блатата на Пресноводието, Ондалина в Арктическите води и империята на Матали в Индийския океан.

После Серафина дръпна няколко слънчеви лъча, оформи ги в сфера и я хвърли на земята. Когато падна, сферата избухна в златисто слънчево сияние. Докато блещукащите частици светлина падаха обратно, тя изобрази Матали и разказа историята на империята — отначало малко, изолирано поселище край Сейшелските острови, а после огромно владение, което се простираше из целия Индийски океан до Арабско море и Бенгалския залив.

Сетне запя за приятелството между Миромара и Матали и призова главозамайващи образи на императора и императрицата, които възхвали като справедливи, просветени владетели. След това, макар да я болеше, тя показа себе си и Махди как се носят един до друг в ритуални одежди, малко преди да разменят годежните си клетви. Изпя надеждата си, че те двамата ще управляват двете царства мъдро като родителите си и ще поставят щастието и добруването на поданиците си над всичко друго.

Образът се замъгли и избледня като остатъци от заря в нощното небе. Серафина остана неподвижна, само гърдите й се повдигаха и спускаха от дъха й. После завърши песен-заклинанието си така, както бе започнала — без образи, без ефекти, само с глас, който молеше боговете да направят така, че дружбата между двете води да продължи вечно. Накрая тя сведе глава в знак на уважение към всички присъстващи, към паметта на Мероу и към самото море — безкрайните, вечни дълбини.

Беше толкова тихо, докато Серафина се покланяше, че да се беше изкашлял някой рак пустинник, щеше да се чуе.

„Прекалено е тихо“, помисли си тя и дъхът й спря. „О, не. Изобщо не са го харесали“.

Тя вдигна глава и я обгърна силен, оглушителен шум. Радостен шум. Народът й я приветстваше, дори по-силно, отколкото след кръвопускането. Бяха забравили официалностите и хвърляха шапки и шлемове от радост. Серафина се огледа за майка си. Изабела също ръкопляскаше. Усмихваше се. Очите й грееха. На лицето й нямаше и следа от разочарование, излъчваше единствено гордост.

Тя си припомни думите, които бе казала на чичо й в кабинета. Серафина няма да подведе Миромара…

Докато морският народ викаше и пляскаше, сърцето на Серафина се изпълни с толкова много любов, че тя се уплаши да не се пръсне. Имаше чувството, че може да се понесе по водата, носена единствено от обичта на поданиците, и да се носи така завинаги.

Щеше да помни този момент много дълго, този златен, бляскав момент. Моментът, преди всичко да се промени.

Преди стрелата, тънка и черна, да профучи през водата и да се забие в гърдите на майка й.