Дженифър Донъли
В морските дълбини (1)

Пролог

Дълбоко в черните планини, в потайните доби на румънската нощ, дълбоко под студените, мрачни води на древната Олта, речните вещици пееха:

Дъще на Мероу, спри да сънуваш.

В детски игри не ще веч да палуваш.

Сънят ти умря, кошмарът дойде,

очи отвори, за да видиш добре.

От мястото си в сенките най-старата вещица, Баба Вража, наблюдаваше синия подводен огън с неспокоен, напрегнат поглед в блестящите си очи.

— Vino, răule. Arată-te — мълвеше на древния си език. Ела, зло. Покажи се.

Около подводния огън осемте речни вещици продължаваха да напяват. Здраво хванати за ръце, те плуваха в кръг обратно на часовниковата стрелка, мощните им опашки пореха водите.

Дъще на Мероу, ти си избрана.

Краят е близо, в света ще зейне рана.

Сипе се пясъкът, магията се разпростира,

стъпка по стъпка песента ни сила придобива.

— Vin, diavolul, vin — изръмжа Вража и се приближи до кръга. — Tu esti aproape… te simt… Ела, дяволе, ела… Наблизо си… усещам те…

Внезапно пламъците на подводния огън лумнаха нависоко, протегнаха се като змийски езици. Вещиците наведоха глави и стиснаха ръце още по-силно. Изведнъж една от тях, най-младата, извика. Приведе се напред, сякаш я разкъсваше силна болка.

Вража познаваше тази болка. Късаше вътрешностите като заострена сребърна кука. Тя доплува до младата вещица.

— Бори се с нея, dragă^[2] — рече й. — Бъди твърда!

— Не… не мога. Много е силна! Богове, помогнете ми! — викаше вещицата. Кожата й, с преливащите сиви нюанси на речното дъно, пребледня. Опашката й се мяташе бясно.

— Бори се! Кръгът не бива да се разкъсва! Йелите не бива да губят кураж! — извика Вража.

Младата вещица нададе сърцераздирателен вик, надигна глава и вплете гласа си в песента. Когато запя, насред пламъците на подводния огън започнаха да се появяват форми. Завихриха се и се превърнаха в образ — бронзова порта дълбоко под водата, обвита в лед. Чу се звук, звукът от хиляди шепнещи гласове.

Шокорет… Амъжитор… Апатеон…

Зад портата нещо се раздвижи, сякаш се будеше от дълбок сън. Обърна безокото си лице на север и се разсмя.

Шокорет… Амъжитор… Апатеон…

Вража доплува още по-близо до огъня. Изправи се пред образа и затвори очи. Затвори очи пред злото и пред страха. Пред прииждащия кървавочервен прилив. Зарови се дълбоко в собствената си същност и отдаде всичко, което имаше, всичко, което представляваше, на магията. Гласът й укрепна и се извиси над останалите, удави шепота, пропукването на леда и ниския, бълбукащ смях.

Дъще на Мероу, намери петте.

Смели са те, надеждата за нашето море.

Една със сърце, което носи светлината.

Една, която вижда бъдещето на нещата.

 

Една, която още няма вяра

затуй не може инак, освен да заблуждава.

Една с дух силен, непреклонен,

една, що пее песните на света подводен.

 

Заедно намерете талисманите

на шестимата царували,

скрити под водите на океаните,

щом мракът и светлината се налудували.

 

Шестте не бива да се съберат

заради ярост, жажда или гняв.

Мероу ги разпръсна по света,

за да остане звярът във зандан корав.

 

Елате при нас от реки и морета,

станете едно и в сърце, и в душа,

преди водите и всички във тях

Абадон да превърне във прах.

Нещото зад решетките изкрещя от ярост. Хвърли се към портата. Сблъсъкът изпрати вълни през подводния огън към вещиците. Силата ги блъсна жестоко, почти успя да разкъса кръга, но те устояха. Нещото провря ръка през решетките, сякаш искаше да бръкне в гърдите на Вража и да й извади сърцето. Подводният огън лумна още по-високо, стана още по-горещ и после изведнъж угасна. Нещото беше изчезнало, реката беше безмълвна.

Една по една вещиците се отпуснаха на дъното. Легнаха в меката кал с пресеклив дъх, затворени очи и плавници, смачкани под телата им.

Само Вража остана изправена на мястото, където допреди малко се въртеше кръгът. Сбръчканото й лице беше изтощено, старото й тяло — превито. От дългата й плитка се бяха измъкнали няколко сиви кичура, които се виеха като змиорки около главата й. Тя продължи да напява сама, гласът й се носеше през тъмните води, дрезгав, но непоколебим.

Дъще на Мероу, спри да сънуваш.

В детски игри не ще веч палуваш.

Сънят ти умря, кошмарът дойде,

очи отвори, за да видиш добре.

 

Събуди се, дете, намери ги петте!

Време има още, има и надежда.

Събуди се, дете…