Джейми Макгуайър
Красива сватба (7)

Травис

Вратата се отвори със замах.

— Тук е! Току-що й показах стаята за освежаване. Ти готов ли си?

— Да! — скочих на крака аз. Избърсах потните си длани в панталоните и последвах Шантили по коридора към фоайето. Там се спрях.

— Насам, миличък — насочи ме тя към двойните врати към параклиса.

— Къде е тя?

— Там — посочи Шантили. — Щом се приготви, започваме. Но ти трябва да стоиш в другия край на пътеката, захарче.

Усмивката й беше мила и търпелива. Предполагах, че си има работа с всякакви случаи — от пияници до нерваци. Хвърлих последен поглед към стаята на Аби и я последвах по пътеката. Показа ми къде да застана. Докато говореше, вратата се отвори и влезе мъж с дебели бакенбарди и костюм на Елвис. Имаше внушителни маниери и събрани устни, които тананикаха Blue Hawaii.

— Човече, как само го обичам този Вегас! Вие обичате ли го? — попита той, вече нахлузил маската на Краля.

— Днес определено — ухилих се аз.

— Какво повече да иска човек! Мис Шантили обясни ли ви всичко, което трябва да знаете, щом ще се жените тази утрин?

— Да. Така ми се струва.

Той ме тупна по гърба.

— Няма да се плашиш, братле, всичко ще бъде наред. Отивам да доведа госпожата. След секундичка се връщам.

Шантили се закиска.

— Ах, този Елвис.

След няколко минути тя си погледна часовника и се отправи към двойните врати.

— Постоянно се случва — успокои ме длъжностното лице.

След още пет минути Шантили пъхна глава през вратата.

— Травис? Тя изглежда малко… неспокойна. Искаш ли да поговориш с нея?

По дяволите.

— Да — отговорих аз.

Пътеката, която преди малко ми се стори съвсем кратка, сега ми се видя цял километър. Излязох през вратите и вдигнах юмрук. Поспрях се, поех си въздух и почуках няколко пъти.

— Враб?

Сякаш след две вечности Аби най-после отговори от другата страна на вратата:

— Тук съм.

Макар да беше на сантиметри от мен, звучеше като от мили разстояние, също като онази сутрин, когато доведох онези две момичета от бара. Самата мисъл за онази нощ извика пареща болка в корема ми. Дори не се чувствах същият човек като тогава.

— Добре ли си, миличка?

— Да. Само… бях под пара. Трябваше ми малко време да си поема дъх.

Определено не звучеше добре. Бях твърдо решен да запазя самообладание и да пропъдя паниката, която някога ме тласкаше към какви ли не глупости. Трябваше да бъда мъжът, когото Аби заслужава.

— Сигурна ли си, че е само това?

Тя не отговори.

Шантили се прокашля и сплете пръсти, явно мъчейки се да измисли нещо окуражително.

Трябваше да се озова от другата страна на тази врата.

— Враб… — подзех аз и замълчах. Следващата ми дума можеше да промени всичко, но желанието ми да угодя на Аби надви над прословутите ми егоистични потребности. — Знам, че знаеш, че те обичам. Може би обаче не знаеш, че нищо не желая повече от това да стана твой съпруг. Но ако ти не си готова, аз ще те чакам, Врабчо. Никъде няма да ходя. Сериозно говоря. Искам го, но само ако и ти го искаш. Просто… трябва да знаеш, че можеш да отвориш вратата и да преминем по пътечката, а може и да си вземем такси и да се приберем вкъщи. Каквото и да решиш, аз те обичам.

След още едно продължително мълчание разбрах, че е станало време. Извадих стар, пожълтял плик от вътрешния джоб на сакото си и го стиснах с две ръце. Проследих с показалец избледнялото мастило. Там със заобления почерк на майка ми пишеше: „За бъдещата г-жа Травис Мадокс“. Баща ми го бе дал, когато реши, че нещата между двама ни с Аби стават сериозни. Оттогава го бях вадил само веднъж. Чудех се какво пише вътре, но не посмях да го отворя. Не беше за мен.

Ръцете ми трепереха. Нямах представа какво е написала мама, но в този момент наистина имах нужда от нея и се надявах, че поне сега ще успее да протегне ръка от там, където се намира, и да ми помогне. Приклекнах и пъхнах плика под вратата.

Аби

„Враб.“

Някога тази дума ме караше да въртя очи. Не знаех защо започна да ме нарича така, но не ми и пукаше. Сега обаче, щом чух прякора си, изречен с дълбокия му, дрезгав глас, цялото ми тяло се отпусна. Станах и се приближих до вратата.

— Тук съм — казах аз, допряла ръка до дървото.

Чувах дишането си: свистящо, забавено, като че насън. Всяка част от мен се беше отпуснала. Топлите му думи ме обвиха като меко одеяло. Нямаше значение какво ще се случи, след като се приберем у дома, стига да бях съпруга на Травис. В този момент осъзнах, че независимо дали щях да му помогна, бях дошла да се омъжа за човека, който ме обичаше повече, отколкото някога друг мъж е обичал жена. Аз също го обичах — достатъчно за три живота. В „Грейсланд Чапъл“ и с тази рокля: това бе почти идеално. Единственото по-хубаво щеше да бъде да застанем пред олтара.

В този момент в краката ми се появи малък бял квадрат.

— Какво е това? — попитах аз и се наведох да го взема. Беше стар, пожълтял плик. Адресиран до бъдещата госпожа Травис Мадокс.

— От мама е — отвърна Травис.

Дъхът ми спря. Почти се боях да го отворя; беше запечатан и пазен толкова дълго.

— Отвори го — каза Травис, сякаш прочел мислите ми.

Внимателно плъзнах пръст, стараейки се да го отворя, без да го повредя, макар и неуспешно. Извадих сгънат на три лист и целият свят спря.

Ние не се познаваме, но аз знам, че ти си много специална. Не мога да видя с очите си как малкото ми момченце ти се врича в любов, но има някои неща, които ми се струва, че бих ти казала, ако бях там. Преди всичко, благодаря ти, че обичаш сина ми. От всичките ми момчета Травис има най-нежно сърце. Освен това е и най-силният. Той ще те обича с всичко, което има, докато му позволяваш. Трагедиите в живота понякога ни променят, но някои неща са вечни. Момчето без майка е много любопитно същество. Ако Травис прилича по нещо на баща си — а знам, че е така, — той е дълбок океан от нежност, защитен от дебела стена от ругатни и престорено безразличие. Момчето Мадокс ще те докара до ръба, но ако вървиш с него, ще те следва навсякъде.

Повече от всичко ми се иска да можех днес да бъда с вас. Иска ми се да можех да видя лицето му, когато прави тази крачка с теб, да стоя до съпруга си и да преживея този ден заедно с всички вас. Мисля си, че това е едно от нещата, за които ще ми бъде най-мъчно. Но това не е важно. Щом четеш писмото ми, значи синът ми те обича. А когато един Мадокс се влюби, то е завинаги.

Моля те, целуни малкото ми момченце от мен. И на двама ви желая най-голямата ви препирня да бъде за това кой ще прости пръв.

С много обич:

Даян

— Враб?

Притиснах писмото до гърдите си с една ръка, а с другата отворих вратата. Лицето на Травис беше стегнато от тревога, но в мига, в който погледите ни се срещнаха, всички притеснения изчезнаха.

Той изглеждаше смаян.

— Ти си… толкова красива, че май няма дума за това.

Милите му кестеняви очи под гъстите мигли успокоиха опънатите ми нерви. Татуировките му бяха скрити под сивия костюм и колосаната бяла риза. Господи, той беше олицетворение на съвършенството. Беше сексапилен, смел, нежен и мой. Трябваше само да мина по пътеката.

— Готова съм.

— Какво пишеше?

Гърлото ми се стегна, за да не пропусне риданието навън. Целунах го по бузата.

— Това е от нея.

— Така ли? — На лицето му се разля мила усмивка.

— Успяла е доста точно да закове всичките ти чудесни качества, въпреки че не те е видяла как израстваш. Тя е прекрасна, Травис. Ще ми се да я познавах.

— А на мен ми се ще тя да те познаваше.

Той замълча за секунда, после вдигна ръце. Ръкавът му се дръпна малко и се показа татуировката „ВРАБЧО“.

— Нека да преспим. Няма нужда да решаваш сега. Ще се върнем в хотела, ще помислим и… — Той въздъхна и отпусна ръцете и раменете си. — Знам. Това е лудост. Просто го искам толкова много, Аби. Тази лудост е моят здрав разум. Можем да…

Не можех повече да стоя и да гледам как се мъчи и терзае.

— Миличък, спри — казах аз и допрях три пръста до устните му. — Просто спри.

Той ме гледаше. Чакаше.

— Само за протокола, няма да си тръгна оттук, докато не си станал мой съпруг.

Първоначално веждите му се свъсиха със съмнение, после се усмихна предпазливо.

— Сигурна ли си?

— Къде е букетът ми?

— О! — възкликна Шантили, разсеяна от разговора ни. — Заповядай, сладурче. — И тя ми връчи съвършено кълбо от червени рози.

Елвис ми подаде ръка и аз я поех.

— Ще се видим пред олтара, Травис — каза той.

Травис взе ръката ми, целуна я по пръстите и изтича там, откъдето беше дошъл, следван от кискащата се Шантили.

Това докосване не ми беше достатъчно. Нямах търпение да стигна до него и краката сами ме носеха към параклиса. Вместо сватбения марш от колоните свиреше „Нещо за теб“ — песента, на която танцувахме на купона за рождения ми ден.

Спрях и погледнах Травис. Най-после имах възможност да му се насладя в сивия костюм и кецовете. Той се усмихна, забелязал възхищението ми. Направих крачка, после още една. Длъжностното лице ми даде знак да вървя по-бавно, но аз не можех. Цялото ми тяло жадуваше да застане до Травис повече от всякога. Той явно се чувстваше по същия начин. Елвис едва бе стигнал до средата на пътеката, когато Травис реши, че не може да чака повече, и се приближи към нас. Аз поех ръката му.

— Ъ… аз щях да ти я дам!

Устните на Травис се разтеглиха в усмивка.

— Тя вече си е моя.

Аз прегърнах ръката му и изминахме оставащото разстояние заедно. Музиката утихна и длъжностното лице ни кимна.

— Травис… Аби.

Шантили взе букета ми и застана отстрани.

Треперещите ни ръце бяха сплетени заедно. И двамата бяхме толкова нервни и щастливи, че ни беше почти невъзможно да стоим мирно.

Макар да знаех колко много искам да се омъжа за Травис, не можех да успокоя ръцете си. Дори не знам какво точно говори длъжностното лице. Не помня нито лицето, нито дрехите му, само дълбокия му носов глас, североизточния му акцент и ръцете на Травис, които стискаха моите.

— Погледни ме, Враб — продума тихо той.

Вдигнах очи към бъдещия си съпруг и потънах в искреността и обожанието на неговите. Никой, даже Америка, не ме бе гледал с толкова обич. Крайчетата на устните му се повдигнаха: явно и аз съм имала същото изражение.

Докато длъжностното лице говореше, погледът на Травис ме обливаше цялата — лицето, косата ми, роклята, даже обувките. После се наведе, докато устните му стигнаха на няколко сантиметра от шията ми, и вдиша дълбоко.

Длъжностното лице замлъкна.

— Искам да запомня всичко — обясни Травис.

Човекът се усмихна, кимна и продължи.

Неочаквано блесна светкавица. Травис погледна зад себе си, видя фотографа и пак се обърна към мен. Двамата отразявахме един за друг лигавите си усмивки. Не ми пукаше, че най-вероятно изглеждаме нелепо. Все едно се канехме да скочим от най-високата скала в най-дълбоката река, водеща към най-величествения и ужасяващ водопад, право върху най-хубавото и фантастично скоростно влакче във вселената. Умножено по десет.

— Истинският брак започва много преди деня на венчавката — подзе отново длъжностното лице. — А усилията продължават много след края на церемонията. За правното обвързване стига един кратък миг, едно кратко движение на писалката, но за да бъде бракът траен и стабилен, са нужни цял живот любов, всеотдайност, прошки и компромиси. Струва ми се, че вие, Травис и Аби, току-що показахте на какво е способна любовта в напрегнат момент. Миналото ви е пътят, който ви доведе до тази църква, а пътят ви към общото бъдеще става малко по-ясен с всеки изминал ден.

Травис допря буза в слепоочието ми. Бях признателна, че иска да ме докосва на всяко място, при всяка възможност. Ако можех да го притисна към себе си, без да наруша ритуала, щях да го направя. Думите на длъжностното лице започнаха да се размиват. По някое време Травис каза нещо, аз също. После сложих халката на пръста му и той засия.

— С този пръстен се венчая за теб — казах аз, повтаряйки след служителя.

— Добър избор — рече Травис.

Когато дойде неговият ред, сякаш се затрудни, после надяна два пръстена на пръста ми: годежния и семпла златна халка.

Искаше ми се да отделя минута да се порадвам, че ми е взел истинска венчална халка, може би дори да го отбележа на глас, но не можех. Душата ми сякаш се отдели от тялото. Колкото повече се стараех да присъствам съзнателно, толкова по-бързо като че ли се случваше всичко.

Мислех си, че може би е добре да чуя списъка с нещата, които трябва да обещая, но единственият важен глас беше този на Травис.

— Сигурен съм, и още как — усмихна се той. — Обещавам също така никога повече да не се бия, да не се напивам, да не играя хазарт, да не раздавам юмруци в пристъп на гняв… и никога, никога вече няма да те разплаквам, освен от радост.

Когато дойде моят ред, замълчах за кратко.

— Преди да ти обещая каквото и да било, искам да знаеш, че съм инат. Вече знаеш, че с мен се живее трудно, а и неведнъж си показвал, че те влудявам. Убедена съм, че съм влудявала и всички останали, които са били свидетели на нерешителността и несигурността ми през последните месеци. Но искам също така да знаеш, че каквото и да е любовта, това е тя. Първо станахме най-добри приятели, после се опитахме да не се влюбваме един в друг, но въпреки това го направихме. Ако не си с мен някъде, и аз не искам да съм там. Аз съм вътре. Аз съм с теб. Може да сме импулсивни, може да сме абсолютно луди да стоим тук на нашата възраст, и то само шест месеца след като сме се запознали, изобщо цялата работа може да се окаже едно прекрасно, красиво бедствие, но щом е с теб, аз го искам.

— Като Джони и Джун — каза Травис с блеснали от сълзи очи. — Оттук насетне пътят е само нагоре и аз ще обичам всяка стъпка от него.

— Взимате ли… — подзе длъжностното лице.

— Да — отговорих аз.

— Добре — подсмихна се той, — но трябва да го кажа.

— Вече го чух. Няма нужда да повтаряте — уверих го аз, без да откъсвам очи от Травис. Той стисна ръцете ми.

Казахме си още някои обещания, но длъжностното лице мълчеше.

— Това ли е? — попита Травис.

Мъжът се усмихна.

— Това е. Вече сте женени.

— Наистина? — повдигна вежди той. Изглеждаше като малко дете в коледна утрин.

— Можете да целунете…

Травис ме притегли в обятията си, прегърна ме силно и ме целуна — отначало развълнувано и страстно, после устните му се забавиха и се задвижиха по-нежно върху моите.

Шантили плесна с малките си пухкави ръчички.

— Тази сватба си я биваше! Най-хубавата за цялата седмица! Много обичам, когато не върви по план.

— Мис Шантили и мистър Кинг — каза длъжностното лице, — представям ви мистър и мисис Мадокс.

Елвис също изръкопляска, а Травис ме вдигна във въздуха. Взех лицето му в шепи и се наведох да го целуна.

— Опитвам се да не се чувствам като Том Круз — рече той с грейнал поглед към всички в стаята. — Сега разбирам сцените със скачането по дивана и удрянето по пода. Не знам как да покажа какво изпитвам! Къде е Опра?

Аз се изкисках несвойствено. Той се хилеше до уши, а съм сигурна, че и аз съм изглеждала също толкова дразнещо щастлива. Травис ме пусна на земята и погледна към всички в залата.

Изглеждаше леко шокиран.

— Юху! — извика той, като размаха юмруци пред себе си. Определено изглеждаше като Том Круз. Засмя се, после пак ме целуна. — Направихме го!

Аз също се засмях с него. Той ме притисна в обятията си и аз отново забелязах проблясването в очите му.

— Тя се омъжи за мен! — възкликна той към Елвис. — Адски те обичам, миличка! — изкрещя отново, като ме прегръщаше и целуваше.

Не бях сигурна какво съм очаквала, но определено не беше това. Шантили, длъжностното лице и даже Елвис се смееха — къде развеселени, къде от възхита. Светкавицата на фотографа не спираше, сякаш бяхме заобиколени от папараци.

— Само няколко документа, които да разпишете, още няколко снимки и можете да започнете щастливия си живот заедно — каза Шантили. Тя се обърна за миг, след което с широка зъбата усмивка ни връчи лист хартия и химикалка. — О, букетът! Ще ни трябва за снимките.

Тя ми подаде цветята и двамата с Травис позирахме. Показвахме халките си. Стояхме един до друг, един срещу друг, скачахме, прегръщахме се, целувахме се, по едно време Травис ме вдигна на ръце. Накрая подписахме набързо брачното свидетелство и Травис ме поведе за ръка към лимузината, която ни чакаше отвън.

— Това наистина ли се случи? — попитах аз.

— Да, по дяволите!

— Да не видях замъглени очи вътре?

— Врабчо, сега си мисис Травис Мадокс. Никога не съм бил по-щастлив в целия си живот!

На лицето ми разцъфна усмивка и аз се засмях, клатейки глава. Не бях виждала толкова умилителен луд. Хвърлих се към него и притиснах устните му към своите. Откакто бях усетила езика му в устата си в църквата, мислех само как да го върна обратно там.

Травис вплете пръсти в косата ми; аз го възседнах и забих колене в кожената тапицерия от двете страни на хълбоците му. Захванах се да разкопчавам колана му, а той се наведе да натисне копчето на прозореца между двете части на автомобила.

Изругах, че копчетата на ризата му се разкопчават толкова трудно, а когато най-после се справих с тях, нетърпеливо свалих ципа му. Устните му бяха навсякъде; целуваше нежната кожа зад ухото ми, ближеше шията ми, хапеше нежно ключицата ми. С едно движение ме обърна по гръб, плъзна ръка по бедрото ми и закачи с пръст бикините ми. След миг те вече висяха от единия ми глезен, а ръката на Травис продължи нагоре, докато не спря в нежната кожа между бедрата ми.

— Миличък — прошепнах аз, но той ме заглуши с устни. Дишаше тежко през носа си и ме притискаше към себе си, сякаш беше за пръв и последен път.

После застана на колене, оголил изпъкналите си мускули, гърдите и татуировките. Бедрата ми инстинктивно се стегнаха, но той хвана десния ми крак с две ръце и нежно ги разтвори. Гледах как устните му тръгват от пръстите на крака ми към петата, към прасеца, към коляното, към вътрешната част на бедрото ми. Повдигнах таза си, но той се забави още няколко секунди с крака ми, проявявайки далеч по-голямо търпение от мен.

Когато езикът му докосна най-чувствителните части от тялото ми, пръстите му се плъзнаха между роклята ми и седалката, стиснаха дупето ми и нежно ме придърпаха. Всички нерви се стопиха и напрегнаха едновременно. Травис и преди се бе озовавал в тази поза, но явно се бе сдържал и бе пазил най-хубавото за първата ни брачна нощ. Коленете ми се огъваха и трепереха, ръцете ми стискаха ушите му.

Той се спря само за миг, колкото да прошепне името ми във влажната ми кожа, и аз потръпнах. Затворих очи с усещането, че се въртят в неописуем екстаз. Простенах, целувките му станаха още по-настойчиви, после той се стегна и притегли тялото ми по-близо до устата си.

Всяка секунда ставаше все по-напрегната, като тухлена стена, която всеки миг ще падне, но иска да се задържи още малко. Накрая, когато не можех повече да чакам, протегнах ръце и зарових лицето на Травис в себе си. Извиках и усетих как той се усмихва, зашеметен от неистовите електрически импулси в цялото ми тяло.

Разбрах, че сме стигнали до „Беладжио“ чак когато чух гласа на шофьора:

— Извинете, мистър и мисис Мадокс, но пристигнахме в хотела ви. Искате ли да направя още едно кръгче по „Стрип“?