Джейми Макгуайър
Красива сватба (3)

Аби

Щом колесникът докосна пистата на международно летище „Маккарън“, Травис най-после се успокои и се отпусна на рамото ми. Ярките светлини на Лае Вегас се виждаха вече от десет минути и ни зовяха като фар към всичко, което мразех… и всичко, което желаех.

Травис бавно се надигна и надзърна през прозореца, след което ме целуна по рамото.

— Стигнахме ли?

— Вива. Мислех, че пак ще заспиш. Чака ни дълъг ден.

— Няма начин да заспя след онзи сън — каза той, докато се протягаше. — Не съм сигурен, че изобщо някога щя спя отново.

Пръстите ми стиснаха неговите. Мразех да го виждам така разтърсен. Не искаше да говори за съня си, но не беше никак трудно да отгатна къде е бил, докато е спял. Чудех се дали някой, измъкнал се от „Кийтън“, може да затвори очи, без да вижда дима и сгърчените от паника лица. Самолетът стигна до изхода, чу се сигналът за разкопчаване на коланите, а светлините в кабината светнаха, за да дадат на всички знак да станат и да извадят ръчния си багаж. Всички бързаха, въпреки че никой не можеше да изпревари седящите пред него.

Седнах и с престорено търпение се загледах в Травис, който сваляше багажа ни. Когато се протегна нагоре, тениската му се вдигна, за да разкрие стегнатите му коремни мускули.

— Имаш ли рокля?

Аз поклатих глава.

— Мислех да си потърся тук.

Той кимна.

— Да, бас ловя, че имат голям избор. По-подходящ за вегаска сватба, отколкото у дома.

— И моята логика беше такава.

Травис ми подаде ръка, за да сляза по двете стъпала до пътеката.

— Каквото и да облечеш, ще изглеждаш страхотно.

Целунах го по бузата и взех чантата си точно когато опашката се раздвижи. Последвахме останалите пътници към терминала.

— Дежавю — прошепна Травис.

Същото чувствах и аз. Слотмашините пееха прелъстителките си песни и мигаха в ярки цветни светлини с измамни обещания за късмет и големи пари. Последния път, когато двамата с Травис бяхме тук, забелязахме, че младоженците лесно се разпознават, и сега се зачудих дали и ние се открояваме така очебийно.

Травис ме преведе за ръка през сектора за получаване на багаж и се насочихме навън към табелите „Такси“. Автоматичните врати се отвориха и излязохме в нощния пустинен въздух. Още беше задушно, горещо и сухо. Вдишах жегата, за да може всяка моя клетка да се напои с Лас Вегас.

Да се омъжа за Травис, щеше да бъде най-трудното най-лесно нещо, което някога бях правила. За да сработи планът ми, трябваше да събудя онези части в себе си, които бяха изковани в най-тъмните кътчета на този град. Ако Травис помислеше, че имам каквато и да било друга причина, освен желанието ми да се обвържа с него, никога нямаше да ми позволи да го направя. А той не само че не беше наивен, но ме познаваше по-добре от всекиго и знаеше на какво съм способна. Ако успеех да доведа до край тази венчавка и да спася Травис от затвора, без той да се досети за замисъла ми, това щеше да бъде най-добрият ми блъф в живота.

Въпреки че бяхме подминали цялата тълпа, чакаща за багажа си, пред такситата вече имаше дълга опашка. Въздъхнах. Вече трябваше да стоим пред олтара. Беше се стъмнило. Бяха минали повече от пет часа от пожара. Не можехме да си позволим да чакаме.

— Враб? — Травис стисна ръката ми. — Добре ли си?

— Да — поклатих глава и се усмихнах. — Защо?

— Изглеждаш… малко напрегната.

Съсредоточих се върху тялото си, върху стойката си, върху изражението на лицето си — всичко, което би могло да ме издаде. Раменете ми бяха толкова стегнати, че се вдигаха към ушите. Наложих си да ги отпусна.

— Просто съм готова.

— Да се свършва веднъж завинаги? — попита той, повдигайки едва забележимо вежди. Ако не го познавах толкова добре, никога нямаше да обърна внимание.

— Трав — казах аз, като обвих ръце около кръста му. — Идеята беше моя, забрави ли?

— Както и последния път, когато дойдохме във Вегас. Помниш ли как свърши всичко?

Аз се засмях, но веднага се почувствах отвратително. Отвесната линия, която образуваха свъсените му вежди, още повече се задълбочи. Това беше важно за него. Обикновено се стъписвах от силата, с която ме обичаше, но тази вечер беше различно.

— Да, бързам. Ти не бързаш ли?

— Да, но нещо не е както трябва.

— Просто си нервен. Спри да се тревожиш.

Лицето му се отпусна и той се наведе да ме целуне по косата.

— Добре. Щом казваш, че всичко е наред, вярвам ти.

Петнайсет дълги минути по-късно дойде и нашият ред. Таксито спря до бордюра. Травис отвори вратата, аз се пъхнах на задната седалка и се плъзнах в другия й край, за да му направя място.

Шофьорът погледна през рамо.

— Идвате за малко?

Травис намести сака ни на пода.

— Не обичаме да носим много багаж.

— „Беладжио“, ако обичате — казах аз спокойно, стараейки се да не звуча припряно.

От радиото на колата се чуваше весела, циркова мелодия с думи, които не разбирах. Светлините на „Стрип“ се виждаха километри преди хотела.

Когато пристигнахме, забелязах река от хора, които сновяха от двете страни на улицата. Въпреки малките часове на утрото тротоарите бяха претъпкани от ергени, жени, бутащи колички със спящи бебета, хора с костюми, които се снимаха с туристите срещу дребен бакшиш, и бизнесмени, които явно отдавна са чакали възможност да разпуснат.

Травис ме прегърна през раменете. Аз се облегнах на него, въздържайки се да погледна за десети път часовника си.

Таксито спря пред „Беладжио“ и Травис се наведе да подаде банкнотата на шофьора. После извади багажа и ме изчака. Аз се измъкнах от колата, подадох му ръка и стъпих на бетонната настилка. Още не беше съмнало, но хората чакаха на опашка за такси, за да отидат в друго казино, или се прибираха, преплитаха крака и се превиваха от смях след дълъг запой.

Травис стисна ръката ми.

— Наистина сме тук.

— Да! — Аз го дръпнах навътре. Претрупаният с орнаменти таван привличаше вниманието на всички. — Какво ти…? — обърнах се аз към него. Той също забоде поглед нагоре.

— Гледай, Враб! Леле — възхищаваше се той на огромните шарени цветя по тавана.

— Аха — отвърнах аз и го повлякох към рецепцията. — Искаме да се настаним. И да си запазим час за венчавка в някоя местна църква.

— Коя? — попита служителят.

— Няма значение. Някоя хубава. Денонощна.

— Ще го уредим. Сега ще ви запиша, а след това колегата ще ви помогне с организирането на церемонията, представления, каквото желаете.

— Чудесно — отвърнах аз и се обърнах с победоносна усмивка към Травис. Той още зяпаше в тавана. Аз го дръпнах за ръката. — Травис!

Той се обърна, излизайки от хипнотичното състояние.

— Да?

— Може ли да отидеш на другото гише и да запишеш час за сватбата?

— А? А, да. Добре. Къде?

Аз се засмях кратко.

— На някое близко място. Работещо. И изискано.

— Схванах. — Той ме целуна по бузата и се отдалечи с багажа към другото гише.

— Мадокс — представих се аз и извадих разпечатката от резервацията. — Това е номерът на потвърждението.

— Добре. Имаме младоженски апартамент, ако желаете?

Аз поклатих глава.

— Няма нужда.

Травис говореше с човека зад гишето в другия край на залата. Разглеждаха заедно някаква брошура и докато онзи му показваше различните възможности, на лицето му беше изписана широка усмивка.

— Дано да се получи — промърморих аз под нос.

— Не ви чух, госпожо?

— А, нищо — отвърнах и той продължи да трака на клавиатурата си.

Травис

Когато я целунах по бузата, Аби се притисна в мен, а после продължи с регистрацията, докато аз уредя църквата. Погледнах крадешком бъдещата си съпруга. Дългите й крака бяха обути в онези обувки с платформи с клиновиден ток, от които хубавите крака стават още по-хубави. Широката й тънка блузка беше точно толкова прозрачна, колкото да остана разочарован, че отдолу има потник. Любимите й слънчеви очила бяха вдигнати върху любимата й шапка в стил „Индиана Джоунс“, изпод която се спускаха само няколко дълги кичура от карамелената й коса, леко накъдрени от съхненето след душа. Господи, тази жена беше адски сексапилна. Даже не й се налагаше да се старае; единственото, за което копнеех, беше да я обладая. Сега, когато бяхме сгодени, тази мисъл вече не звучеше толкова неприлично.

— Сър?

— А, да — казах аз, хвърляйки последен поглед към Аби, преди да насоча цялото си внимание към него. — Трябва ми църква. Която работи през нощта. Изискана.

— Разбира се, сър — усмихна се той. — Имаме няколко параклиса тук, в „Беладжио“. Много са красиви и…

— А дали нямате и Елвис? Щом се женим във Вегас, трябва или той да ни венчае, или поне да го поканим, нали разбирате?

— Не, сър, извинявам се, но нашите параклиси не предлагат имитатори на Елвис. Мога обаче да ви дам няколко телефона, на които да позвъните и да поръчате. Разбира се, ако предпочитате, можете да отидете и в прочутата църква „Грейсланд Чапъл“. Там имат пакети, включващи имитатор на Елвис.

— Изискано ли е?

— Убеден съм, че ще останете много доволен.

— Добре, значи там. Възможно най-скоро.

Служителят се усмихна.

— Бързаме, а?

Понечих да се усмихна, но осъзнах, че вече съм ухилен и вероятно съм си бил така още с приближаването до гишето.

— Виждате ли момичето ей там?

Той я погледна. Бързо. Почтително. Този тип ми харесваше.

— Да, сър. Късметлия сте.

— И още как. Да запишем венчавката за след два… може би три часа? Ще й трябва малко време да си намери някои неща и да се приготви.

— Много съобразително от ваша страна, сър. — Той натисна няколко клавиша, хвана мишката и цъкна тук-там. По едно време лицето му помръкна, той се съсредоточи, после пак грейна. Принтерът забръмча и след малко човекът ми подаде лист хартия. — Заповядайте, сър. Поздравления. — После сви юмрук и го докосна в моя, сякаш току-що ми бе връчил печеливш билет от лотарията.