Джон Банвил
Недосегаемият (1)

1

Ден първи от новия живот. Много странно. Почти цял ден се чувствам някак развеселен. Вече уморен, разбира се, но в същото време и трескав, като дете в края на празненство. Като дете, точно така: сякаш съм преживял някаква гротескна форма на прераждане. Тази сутрин за пръв път си дадох сметка, че вече съм възрастен. Тъкмо прекосявах Гауър Стрийт, откъдето обикновено минаваше пътят ми. Стъпих малко встрани и нещо ме спъна. Странно усещане, сякаш въздухът около глезените ми се бе завихрил в течение, бе станал — коя беше онази дума: вискозен? — и ми пречеше, противодействаше ми. Автобус прогърмя край мен, зад кормилото му — ухилен чернокож. Какво толкова смешно е видял? Сандали, шлифер, моята неизменна пазарска мрежеста торбичка, старческите ми сълзящи очи, оцъклени от уплаха. Ако ме беше блъснал, щяха да кажат, че е самоубийство, и всички щяха да си отдъхнат. Но няма да им доставя това удоволствие. Тази година ще навърша седемдесет и две. Не е за вярване. А вътре в мен — вечният двайсет и две годишен младеж. Предполагам, че така се чувстват всички старци. Бърр.

Никога преди това не съм си водил дневник. Страх от инкриминиране. Бой обичаше да повтаря: не оставяй нищо написано. Защо започнах точно сега? Ей така, седнах и взех да пиша, сякаш това е най-естественото нещо в света, а то, разбира се, не е. Моето завещание. Вече е мръкнало, всичко наоколо е неподвижно, неспокойно и напрегнато. От мокрите дървета на площада капе. Едва доловима птича песен. Април. Не обичам пролетта с нейните волности и вълнения; боя се от този мъчителен трепет, който свива сърцето ми, и от това, към което би могъл да ме подтикне да направя: на моята възраст човек трябва да внимава с глаголните времена. Липсват ми децата. Божичко, откъде се появи това чувство? Те вече едва ли могат да се нарекат деца. Джулиан трябва да е на… ами, тази година май ще стане на четирийсет, което значи, че Бланш би трябвало да е на трийсет и осем, така ли? В сравнение с тях аз, в собствените си очи, не приличам на възрастен мъж. Одън бе писал някъде, че независимо от възрастта на компанията, в която се намира, той винаги си представя, че е най-младият в стаята; аз също. Все едно, мислех си, че поне можеха да ми се обадят. Дадумс, научихме за твоето предателство, съжаляваме. Въпреки това никак не съм сигурен, че искам да чуя подсмърчането на Бланш или Джулиан, който процежда през зъби нещо по телефона. Истински майчичко. Предполагам, че всички бащи говорят така.

Не бива да се отплесвам.

Публичното опозоряване е странно нещо. Прилича на потреперване в областта на диафрагмата, полазват те тръпки по цялото тяло, сякаш във вените има живак и той се приплъзва бавно, но осезаемо под кожата ти. Сместа от страх и вълнение е експлозивна напитка. Отначало не можех да се сетя за какво ми напомня това състояние, после отговорът изплува сам: за онези първи нощи на самотни скиталчества, когато признах пред себе си, че предпочитам мъже. Същите горещи тръпки от сместа на страх с вълнение, същата озъбена усмивка на отчаяние, която се опитвах да прикрия. Исках да ме спипат. Да ме нападнат. Да ме измъчват. Е, сега това вече е минало. Всъщност всичко е минало. Останало е само едно странно късче синьо небе в Etin Arcadia Ego^[1], където облаците са се разкъсали във формата на устремно литнала птица, което за мен представлява истинската, тайна сърцевина на картината, нейната кулминация. Когато разсъждавам върху смъртта, а напоследък аз разсъждавам върху нея с все по-смаляващо се чувство за неприемливост, виждам себе си под погребален покров с белезникавия цвят на цинк, сякаш повече фигура на Ел Греко, отколкото на Пусен, която, обзета от мъчителен еротичен екстаз, се въздига сред хор от алилуя и устни, разтворени в словесни пръдни, нагоре през завихрени облаци със златистия цвят на чай, с главата напред през точно този отвор от чиста синева.

Светни лампата. Моята непоклатима малка светлина. Как ясно очертава пределите на това тясно царство от писалище и отворена страница, в което винаги съм намирал най-голяма радост, тази осветена палатка, където съм се свил, щастлив и скрит от света. Защото дори картините са повече въпрос на вътрешно зрение, отколкото на външен поглед. Ето тук нещо, което…

Обаждане от Куеръл. Е, на него поне кураж не му липсва, това е сигурно. Телефонното иззвъняване ме сепна и ужасно ме уплаши. Така и не свикнах с тази машинка — приклекнала, зловеща, готова всеки миг да вдигне врява, за да й обърнеш внимание, и то когато най-малко очакваш, също като някое сърдито бебе. И досега тревожното ми сърце се разтупква. Кой би могъл да бъде? Обаждаше се от Антиб. Мисля, че долових шума на морето в далечината, завидях му и се подразних, въпреки че това по-скоро приличаше на уличното движение под апартамента му, някъде по Корниш, там ли беше? — или пък някой друг звъни? Чул по новините, така рече. „Ужасно, старче, ужасно; какво да кажа?“ Не успя да скрие нетърпението в гласа си. Искаше да узнае всичките мръсни подробности. „Със секс ли те пипнаха?“ Много коварно — и все пак колко малко разбираше той в края на краищата. Дали не трябваше да го провокирам, да му кажа, че съм наясно какъв подлец е той? Но какъв е смисълът. Скрайн чете книгите му, той му е истински почитател. „Чуй, този Куеръл — казва той с онова типично съскане, което протезите му произвеждат, — той ни е взел мярката, на всички до един.“ Не и на мен, приятелю; не и на мен. Поне така се надявам.

Друг не се обади. Е, аз и не очаквах, че той ще го направи…

Ще ми липсва старият Скрайн. Без съмнение вече няма да имам работа с него; всичко приключи — това, както и много други неща покрай това. Би трябвало да изпитвам облекчение, но колкото и да е странно, не изпитвам. Накрая двамата бяхме нещо като двойници, той и аз, като във вариететен номер. Казвам ви, казвам ви, казвам ви, господин Скрайн! Бог ми е свидетел, господин Боунс! Той изобщо не отговаряше на всеобщата представа за разпитващ. Жилав малък мъж с длъгнеста глава, дребни черти и подредено кече от много суха коса с цвят на камък. Приличаше на побеснял баща на булка лудетина от холивудските комедии през трийсетте години. Сини очи, без пронизващ поглед, дори малко замъглени (начало на перде?). Лъснати тежки, груби обувки, лула, която непрекъснато въртеше в ръце, износено сако от туид с кръпки на лактите. Неизвестно на колко. Би могъл да бъде на всяка възраст от петдесет до седемдесет и пет години. Ум като бръснач, можеш да чуеш как вътре чарковете му прещракват. И удивителна памет. „Спри за миг — така ми казваше и ме бодваше с дръжката на лулата си, — дай да повторим това още веднъж“ и аз трябваше отново да разтворя рехаво изтъканата торба лъжи, с които го оплитах, като същевременно, обзет от френетично спокойствие, неистово търсех да намеря слабото място, което беше открил в съшитата от мен тъкан. До този момент лъжех само за удоволствие, би могло да се каже — за спорт, като оттеглил се професионален тенисист, който се надиграва със стар свой противник. Не се страхувах, че може да открие нещо ново и ужасяващо — вече бях признал всичко или почти всичко, но ми се струваше, че на всяка цена трябва да поддържам последователността, предполагам, единствено по естетически причини, а за да си последователен, не трябва да спираш да доизмисляш. Да, знам, звучи иронично. Той беше упорит като булдог — захапе ли, няма пускане. Приличаше на излязъл от романите на Дикенс; представям си малка неугледна къща в Степни или Хакни, или където там живееше, в комплект с всичко останало — свадлива съпруга и котило нахакани хлапета. Това е друга моя основна слабост — да виждам хората като карикатури. Включително и себе си.

Не че се разпознавам в публичната версия, която се разпространява сега. Слушах по радиото, когато нашият скъп министър-председател (аз наистина се възхищавам от нея; такава твърдост, така непоклатимо целенасочена, а и толкова красива по един обаятелно мъжествен начин) се изправи в Камарата на общините и направи съобщението; в този момент изобщо не регистрирах собственото си име. Искам да кажа, помислих си, че говори за друг човек, когото познавам, но не много добре и когото не съм виждал от дълго време. Много странно усещане. От централата вече ме бяха предупредили какво следва — по един доста груб начин; хората, които работят сега там, изобщо не приличат на добродушните веселяци по мое време, — но пак си беше шокиращо. После в обедните телевизионни новини показаха някакви страшно неясни мои снимки, нямам представа откъде и как се бяха добрали до тях, дори не си спомням кога са ме щракнали — доста удачен глагол, когато става дума за фотография: диваците са прави, така ти вземат част от душата. Приличаха на онези добре запазени тела, извадени от скандинавските тресавища — челюсти, жилест врат и забулени очни ябълки. Един колега писател, съзнателно или не, вече съм забравил името му — един „съвременен историк“, каквото и да значи това, — за малко да ме разпознае, но правителството го изпревари в това, което мога да нарека само нескопосен опит да спаси реномето си; досрамя ме заради министър-председателя, сериозно говоря. Ето ме, отново разкрит, и то след толкова време. Разкрит! — колко разголено звучи тази дума, чак тръпки да те побият. О, Куеръл, Куеръл. Знам, че си ти. Това е нещо, което би направил, за да си разчистиш сметките. Няма ли край на турбуленциите в живота? Искам да кажа, с изключение на онази, очевидната.

Каква е целта ми тук ли? Бих могъл да кажа, че просто седнах и взех да пиша, но всъщност изобщо не се самозалъгвам. Никога през живота си не съм правил нищо без цел, обикновено скрита, понякога дори и от мен самия. И аз ли като Куеръл съм тръгнал да разчиствам стари сметки? Или може би намерението ми е да оправдая делата си, да се извиня? Надявам се, не. От друга страна, не искам да си измислям и някаква друга лъскава маска… След като поразсъждавах, дадох си сметка, че метафората е очевидна: приписване на вината на друг, удостоверяване на истината и реставрация. Ще свалям пласт след пласт мръсотия — боя с цвят на карамел и спечени сажди, останали след един живот на криене и преструвки, — докато стигна до самото нещо и разбера същността му. Моята душа. Моят аз. (Когато се разсмивам гръмогласно като сега, стаята сякаш се сепва и отстъпва назад в почуда и недоумение, с ръка върху устата си. Нали съм водил тук съвсем приличен живот, не бива сега да се превръщам в креслив истерик.)

Днес запазих самообладание пред глутницата чакали от вестниците. Загивали ли са хора заради вас? Да, сладурче, загивали са и още как. Всъщност не, бях супер, вярвайте ми, щом аз го казвам. Спокоен, студен, уравновесен, стоик до мозъка на костите си: Кориолан към генерала. Аз съм голям актьор и в това е тайната на успеха ми (Не трябва ли всеки, който иска да разчувства тълпата, да бъде актьор, който играе себе си? — Ницше). Облякох се старателно според ролята си: старо, но запазено сако от пепит, риза от Джърмин Стрийт, вратовръзка „Шарве“ — червена, да ги подразня, — кадифен панталон, чорапи с цвят на овесена каша и такива на пипане и меки обувки без пета, които не бях носил от трийсет години. По-скоро имах вид на човек, който се връща от уикенд в Кливдън^[2]. Помислих си дали да не взема и една лула като Скрайн, но това би било преиграване; освен това, за да изглеждаш убедително като пушач на лула, трябва да репетираш с години — никога не използвай прикритие, което не ти стои естествено, това беше друга от сентенциите на Бой. Според мен идеята да поканя милите хора от пресата в прекрасния си дом беше добър стратегически ход. Натъпкаха се вътре като овце, блъскаха си бележниците един на друг, пазеха фотоапаратите си, вдигнати високо над главите. Трогателно наистина: така нетърпеливи, така непохватни. Почувствах се като навремето, сякаш отново се върнах в Института^[3] да чета лекции. Госпожице Туинсет, бихте ли спуснали щорите? А вие, Стриплинг, включете диаскопа. Слайд номер едно: Предателството в градината.

 

 

Винаги съм харесвал запуснати градини. Видът на природата, която си отмъщава бавно, ми доставя удоволствие. Не пущинака, разбира се, никога не съм харесвал пущинаците, освен там, където им е мястото; но един общ безпорядък говори за основателно презрение към дребнавото упорство за ред и порядък на всеки хуманист. Когато става дума за растениевъдство, далеч не съм по̀ католик от папата и заставам на страната на косачката „Марвъл“ срещу градините. И тук, в този огласян от птиците априлски здрач, се сещам за първия път, когато видях Бобъра — заспал в хамака под шарената сянка в овощната градина зад къщата на баща си в Северен Оксфорд. Като пашкул. Тревата беше избуяла, а дърветата се нуждаеха от подкастряне. Беше в разгара на лятото, въпреки това виждах клоните обсипани с ябълкови цветове; толкоз за способността ми да помня (твърдяха, че съм имал фотографска памет; нещо много полезно в моята работа — моите работи). Освен това си спомням и едно дете, сърдит малчуган, потънал до колене във високата трева, който сечеше връхчетата на копривата с пръчка и ме наблюдаваше умислено с крайчеца на окото си. Кой може да е бил? Самата невинност (да, ето отново се мъча да не избухна в гръмогласен кикот). Вече доста разстроен от срещите си първо с покъртителната сестра на Бобъра, а после и със смахнатата му майка, аз се почувствах доста тъпо, взех да се мотая насам-натам, от крачолите на панталона ми стърчаха стръкчета трева, а една агресивна пчела, луднала по лосиона ми за коса, кръжеше на зигзаг около главата ми като влюбена. Под мишницата си стисках ръкопис — без съмнение сериозен труд вероятно върху късния кубизъм или върху дръзкия рисунък на Сезан — и внезапно там, насред избуялата поляна, идеята за тези изсмукани от пръстите преценки ми се стори абсурдна. Слънце, препускащи облаци, подухващ бриз и привели се клони. Бобъра продължаваше да спи, прегърнал тялото си, отпуснал глава на една страна, а над челото му се ветрееше и току проблясваше черен кичур коса. Очевидно това не беше баща му, с когото бях дошъл да се видя и за когото госпожа Бобър ме увери, че спи в градината. „Понякога задремва, нали разбирате — беше ми казала с презрително кралско изсумтяване, — липсва му концентрация.“ Приех това като обнадеждаващ знак: мисълта за сънен и отнесен издател се понрави на усещането ми, което ме караше да се чувствам като натрапник. Но не бях прав. Макс Бревоорт — известен като Големия Бобър, за да се различава от Ник — се оказа толкова хитър и безскрупулен, колкото са били и неговите холандски предци търговци.

Ето, затварям очи и виждам светлината между ябълковите дръвчета, момчето във високата трева и онзи спящ красавец, свит на кълбо в хамака, и сякаш петдесетте години, които са минали от онзи ден до днешния, са едно нищо. Тогава беше 1929-а и аз бях — да — на двайсет и две.

Ник се събуди и ми се усмихна — този негов маниер без никакво усилие и само за миг да прескача от един свят в друг.

„Хълоу“ — така ми каза. В онези дни момчетата така се поздравяваха, с хъл, не с хел. Изправи се и прокара пръсти в косата си. Хамакът се залюля. Малкото момче, унищожителят на коприва, беше изчезнало.

— Божичко — изпъшка Ник, — какъв изчанчен сън.

Придружи ме до къщата. Точно така ми се стори: не че вървим един до друг, а че за това кратко разстояние — с известна нерешителност и кралска непринуденост — той ме удостоява с компанията си. Беше облечен в бяло, и той като мен, стискаше нещо под мишницата си — книга или вестник (това лято всички новини бяха лоши и щяха да стават по-лоши). Докато крачехме, той не спираше да извръща тялото си от кръста нагоре към мен и да кима отсечено на всяка моя дума, като се усмихваше и мръщеше и пак се усмихваше.

— Ти си ирландецът — обади се. — Чувал съм за теб. Баща ми смята, че работите ти са много добри. — Изгледа ме със сериозен вид. — Така е, без майтап.

Измънках нещо, колкото да демонстрирам скромност, и извърнах глава. Но онова, което беше забелязал в лицето ми, не беше съмнение, а моментна тъга: ирландецът.

Къщата беше в стил „кралица Ана“ — неголяма, но доста внушителна и поддържана от госпожа Бобър в състояние на разхвърлян разкош: навсякъде избелели коприни и objets^[4], за които се предполагаше, че са ценни — Големия Бобър беше колекционер на фигурки от нефрит; навсякъде силна миризма като от горящ тамян. Водопроводната инсталация беше примитивна; на тавана, съвсем под покрива, се намираше тоалетна; когато пуснеш водата, издаваше такъв ужасен глух задавен звук — сякаш предсмъртното хъркане на великан, — който с притеснителна скорост отекваше в цялата къща. Но стаите бяха много светли и винаги имаше прясно набрани цветя, така че в атмосферата витаеше нещо вълнуващо и недоизказано, сякаш всеки момент можеше да се случат най-невероятни неща. Госпожа Бобър беше едра, с клюнест нос, безвкусно натруфена персона, властна и избухлива, която си падаше по соарета и спиритуализъм в лека форма. Свиреше на пиано — беше учила при някой си много известен, — като изтръгваше от инструмента мощни необуздани вихри от звуци, от които стъклата на прозорците зазвънтяваха. Ник смяташе, че е неудържимо абсурдна, и малко се срамуваше от нея. Тя мигом лапнала по мен, така научих след време от самия Ник (сигурен съм, че лъжеше); обявила пред всички, че съм много чувствителна натура и според нея от мен щял да излезе добър медиум, стига да се пробвам. Свивах се от страх пред нейната сила и неумолимост като малка лодка, налетяла на презокеански кораб.

— Не открихте ли Макс? — попита ме тя и спря в антрето. В ръката си държеше бакърен чайник. Имаше смуглия тен на еврейка, носеше косата си на букли и демонстрираше почти бялата си висока и невероятно пищна гръд. — Животно, сигурно е забравил, че ще идвате. Ще му съобщя, че сте се почувствали много обиден от неговото нехайство.

Понечих да възразя, но Ник хвана лакътя ми — след половин век още усещам допира на ръката му; лек, но неумолим, с едва доловимо потреперване — и ме насочи към гостната, където се отпусна върху хлътналата тапицерия на едно канапе, кръстоса крака, облегна се назад и ме погледна с усмивка — мечтателна и в същото време напрегната. Моментът се проточи. Никой от нас не проговори. Времето умее да не помръдва, в това съм убеден; препъва се и спира, върти се, върти се като листо в поточе. Плътна капка слънчева светлина изглеждаше като накисната в стъкленото преспапие на ниската масичка. Госпожа Бобър беше в градината с бакърения си чайник и поливаше ружите с някаква смес. Чуваше се тиха джазова музика, която сякаш се спускаше по стълбите на отмерени пресекулки, а горе в спалнята си Бейби Бобър беше пуснала грамофона и репетираше танцови стъпки (знаех, че прави това; тя само това правеше; по-късно се ожених за нея). След малко Ник се сепна, пресегна се рязко напред, взе от масата сребърна табакера и я поднесе към мен, като отвори капака й със свития си като кука палец. Тези ръце.

— Съвсем се е смахнала — каза. — Майка ми. В това семейство ние всички сме луди. Сам ще се увериш.

За какво сме разговаряли ли? Вероятно за моето есе. За относителните достойнства на Оксфорд и Кеймбридж. За „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“^[5]. Всъщност не се сещам. След малко се появи Макс Бревоорт. Не знам какво съм очаквал — Смеещия се издател, предполагам: бузи като ябълки, големи черни мустаци и снежнобяла грива. Висок, слаб и блед, с удивително дълга и тясна глава, плешива, с лъснало теме. Той беше неевреинът, но приличаше на евреин повече от жена си. Носеше черен шевиот, овехтял до такава степен, че на коленете и лактите проблясваха ръждиви оттенъци. Загледа се в мен или през мен със същите големи черни очи като на Ник и със същата неподвижна мечтателна усмивка, въпреки че в неговата проблясваше пламъче. Аз се разприказвах, а той само ме прекъсваше, без да слуша, току отсичаше знам, знам и потриваше дългите си мургави длани. Тогава онова, което вършехме почти непрестанно, беше да говорим. Когато мислено се връщам назад сега, от тази тук гробовна тишина, чувам неспирна глъч от гръмки гласове, които казват нещо, в което никой не е склонен да се заслуша. Това беше Векът на изявленията.

— Да, да, много интересно — каза Големия Бобър. — Напоследък поезията се котира добре.

После умълчаване. Ник се изсмя.

— Макс, той не е поет — каза му.

Никога преди това не бях чувал син да се обръща към баща си на малко име. Макс Бревоорт премигна срещу мен.

— Ама, разбира се, че не сте! — каза без никакво смущение. — Вие сте изкуствовед. — Потри ръце още по-енергично. — Много интересно.

След това една прислужница с доста безцеремонно държане ни поднесе чай, госпожа Бобър се появи откъм градината, а Големия Бобър веднага й разказа как ме е взел за поет и двамата се разсмяха силно, сякаш това беше остроумна шега. Ник повдигна едната си вежда към мен в знак, че ми съчувства.

— С кола ли дойде? — попита ме тихо.

— С влак — отвърнах.

Усмихнахме се, разменихме си нещо като таен сигнал — бъдещи конспиратори!

На тръгване именно той взе есето ми, освободи ме от него, като го издърпа внимателно, сякаш беше нещо ранено и измъчено, после ми каза, че ще се погрижи баща му да го прочете. Госпожа Бобър говореше нещо за фасовете от цигари.

— Просто ги пускай в буркана от сладко — каза, — събирай ми ги.

Изглежда, физиономията ми е имала доста озадачен вид, защото тя вдигна бакърения чайник, разклати го, при което се чу как нещо се разплиска вътре.

— За листните въшки — поясни. — Никотин. Не го понасят.

Отстъпих назад, а тримата останаха по местата си сякаш в очакване на аплодисменти — родителите сияещи, а Ник мрачно усмихнат. Бейби си беше горе, слушаше джаз и репетираше ролята си във второ действие.

 

 

Полунощ. Кракът ми заспа. Ако можеше и останалата част от тялото ми да го последва. Но и така не е неприятно да будуваш, да си буден и нащрек като нощен хищник или, още по-добре, като пазител на спящото племе. Навремето се страхувах от нощта, от нейните ужаси и сънища, но след време взех да й се наслаждавам или почти. Нещо меко и благо се спуска над света заедно с мрака. На прага на второто ми детство. Май си спомням детската стая с нейната вълнена топлина и широко отворените очи на безсънието. Бях почти бебе, когато вече се чувствах самотник. Не става дума само за майчината целувка, с която по прустовски копнеех да приключа набързо, за да остана насаме с това странно меко дишащо тяло, в което уловеното ми като в капан съзнание мрачно бучеше като динамо в чувал. Още виждам неясния й отдалечаващ се силует и жълтата, разтворена като ветрило светлина откъм антрето, която се свива върху пода на детската стая, докато тя бавно затваря вратата и отстъпва мълчаливо, излиза от живота ми. Нямах и пет годинки, когато тя умря. Доколкото си спомням, не съм страдал заради смъртта й. Бях достатъчно голям, за да проумея загубата, но твърде млад, за да я приема с нещо повече от недоумение. Баща ми в своята добронамереност се премести да спи в детската стая на походно легло, за да прави компания на брат ми Фреди и на мен, и в продължение на седмици ми се налагаше да слушам как по цяла нощ се мята неспокойно в клопката на своята печал, като бълнуваше, говореше насън и призоваваше своя Бог, изпускаше нескончаеми трепетни въздишки, от които ставите на походното легло скърцаха мъчително. Аз лежах сковано, опитвах се да слушам не него, а вятъра в дърветата, които като стражи обграждаха къщата в кръг, и дори по-нататък — плесниците на прибоя по пясъчния бряг на Карик и протяжното им съскане, докато се отдръпваха по морските камъчета. Никога не спях обърнат на дясната си страна, защото тогава усещах ударите на сърцето си, а бях убеден, че като започна да умирам, ще го усетя как спира да бие още преди да ме обвие последната страшна тъмнина.

Странни създания са децата. С този техен бдителен вид, когато са в компанията на възрастни, сякаш се притесняват дали изглеждат достатъчно убедителни в ролята, която големите очакват от тях. Деветнайсети век измисли детството и сега светът е пълен с деца актьори. Милата ми Бланш обаче не я биваше в тази роля — не успяваше да запомни репликите си, не знаеше къде да застане, нито къде да дене ръцете си. Как сърцето ми се свиваше от мъка по време на училищните пиеси или раздаването на награди, когато редичката от заслужили малки момичета се размърдваше нервно, нещо като панически гърч, а аз се взирах в детските глави и я зървах как се спъва в собствената си непохватност, как се изчервява и хапе устни, отпуска рамене и прикляква в неуспешен опит да отнеме няколко инча от ръста си. Беше още малко момиче, когато й показвах снимки на Айседора Дънкан и Отолайн Мъръл, както и на други велики и смели жени, чийто пример да я зарази и на чиято екстравагантност да подражава, но тя не ги поглеждаше, само седеше с наведена глава, потънала в потиснато мълчание, гризеше кожичките на ноктите си, а къдравата й коса стърчеше нагоре, сякаш през нея е минал електрически ток, и се виждаше само бледият, сърцераздирателно оголен и беззащитен тил на врата й. Джулиан, от друга страна… Не, преставам да мисля. Тази тема е самата тъкан на безсънието.

Тази сутрин сред глутницата вестникари имаше и едно момиче репортер — как само състаряват тези определения! — което ми заприлича на Бланш, не мога да кажа точно защо. Не беше едра като дъщеря ми, но в маниерите й имаше нещо от нейната умислена наблюдателност. Беше умна: докато другите се блъскаха и ръгаха с лакти, за да зададат тривиалните си въпроси, като например дали предстоят нови разкрития сред нас (!) или дали госпожа У. е знаела през цялото време, тя седеше, впила очи в мен, с нещо като глад, изписан на лицето й, без да си отвори устата, след време само попита за имена, дати и места — информация, която, подозирам, че е знаела предварително. Сякаш извършваше някакъв личен експеримент с мен, като проверяваше реакциите и измерваше емоциите ми. Може би и аз на свой ред съм й напомнил за нейния баща? Момичетата, според моя без съмнение скромен опит с тях, вечно търсят бащите си. Помислих си дали да не я поканя да остане за обяд — бях в точно такова фриволно настроение, — тъй като най-ненадейно мисълта да остана сам, след като тия опразнят къщата, ми се стори крайно непривлекателна. Странно, никога в миналото не бях страдал от самота. Всъщност, както вече споменах, винаги съм гледал на себе си като на съвършено примирен със съдбата си самотник, особено след като клетият Патрик почина. Но нещо у това момиче, не само неясната прилика с Бланш, привлече вниманието ми. Събрат по самота? Не чух името й, нито разбрах за кой вестник работи. Утре ще изчета всичките, да видя дали ще мога да разпозная стила й.

Утре. Боже господи, как да посрещна това утре.

 

 

Точно така, аз съм навсякъде. Страници и страници, пълни с мен. Сигурно така се чувства човек в главната роля на сутринта след кошмарен провал на премиерата. От благоприличие обиколих различни вестникарски будки, въпреки че колкото повече купчината вестници под мишницата ми растеше, толкова по-неловко взех да се чувствам. Някои от продавачите, които ме разпознаха, свиваха презрително устни; реакционери до един, тези продавачи, бях го забелязал и преди. Въпреки това един от тях ми пусна нещо като тъжна потайна усмивка. Беше пакистанец. В каква компания ще живея оттук нататък. Закоравели затворници. Перверзници. Всякаква измет. Пропаднали типове.

Да, и това се потвърди: рицарското звание ще ми бъде отнето. Разбира се, че имам нещо против. Дори съм учуден колко много съм против. Отново ще бъда само доктор, ако не ми отнемат и това; може би ще си остана най-обикновен господин и толкоз. Поне не са ми отнели картата за транспорт или пък пропуска за обществената пералня (последната удостоверява по мое мнение, че над шейсет и пет години човек често се лигави и накапва).

Един, дето твърдеше, че е писател, звънна с молба за интервю. Какво нахалство. Иначе любезен, без никакво притеснение. Ясен глас, леко развеселен, в който като че се долавяше нотка нежност: в края на краищата аз съм неговият билет към славата или най-малкото към популярността. Поисках да ми каже кой според него ме е предал. Това го накара да се изсмее. Отговори, че дори и журналист би предпочел да влезе в затвора, отколкото да си издаде източника. Да, много обичат да парадират с този коз. Можех да му отвърна: Скъпи ми приятелю, прекарал съм в затвор трийсет години или почти толкова. Вместо това му затворих телефона.

„Телеграф“ беше изпратил фоторепортер в Карикдръм, родното място на моя буржоазен произход. Къщата вече не е епископска резиденция, а собственост, както научавам от вестника, на човек, който търгува със скрап. Няма ги дърветата стражи — търговецът сигурно е имал нужда от повече светлина, — а зидарията е покрита с нова фасада, боядисана в бяло. Изкушава ме мисълта да пусна една метафора за промените и загубите, но трябва да внимавам да не заприличам на старо сантиментално магаре, ако не съм и заприличал вече. „Сейнт Николас“ („Сейнт Николас“! — никога преди това не бях правил тази връзка) представляваше тъмна и неприветлива купчина тухли, така че малко гипсова мазилка и бяла боя можеше само да я освежат. Виждам се като малко момче, подпрял брадичка с ръка, седя върху широкия перваз на еркерния прозорец в гостната, загледан в дъжда, който се стича по полегатата поляна, и по-нататък — в сивите като камък води на Лох, и в същото време чувам бедния Фреди на горния етаж как нарежда нещо монотонно като вещаещ злощастие дух. Това е Карикдръм. Когато баща ми се ожени повторно, и то неприлично бързо, поне така ми се стори, стоях в очакване на мащехата си — бяха се оженили в Лондон — със смесица от любопитство, гняв и страх, мислех си, че ще се появи някаква вещица като от илюстрациите на Артър Ракъм, с виолетови очи и остри като кама нокти на ръцете. Когато щастливата двойка пристигна с ирландска двуколка, какъвто е обичаят, бях изненадан, дори неясно защо разочарован да установя, че тя няма нищо общо с моите очаквания. Беше едра приятна жена, доста пълна и червенобузеста, с месести ръце като на перачка и гръмогласен цвилещ смях. Още докато изкачваше външните стъпала, ме зърна в антрето и се затича тромаво, вдигна големите си зачервени ръце и ги стовари върху врата ми, взе да ме гушка, олигави ме, като през цялото време грухтеше от радост. Миришеше на пудра за лице, ментови бонбони и женска пот. Освободи ме от обятията си, отстъпи назад, разтри очи с юмрук и хвърли театрално пламенен поглед към баща ми, докато аз стоях намръщен и се мъчех да се преборя с цял вихър от непознати за мен усещания, сред които беше и едва доловимо предчувствие за неочакваното щастие, което тя щеше да донесе в „Сейнт Николас“. Баща ми, който чупеше пръсти и се хилеше глупашки, се мъчеше да избегне погледа ми. Никой не каза нищо, въпреки че цареше атмосфера на шумно и продължително веселие, сякаш неочакваното радостно събитие генерираше глъчка от само себе си. Тогава на стълбите се появи брат ми, слизаше странично с поклащане като Квазимодо, доволно олигавен — не, не, преувеличавам, не беше чак толкова зле, — и това отрезви всички ни.

— О, ето — каза баща ми, всъщност почти измуча от нервно напрежение — това е Фреди!

Колко ли труден е бил този ден за майка ми — винаги така си мисля за нея, след като моята родна майка си отиде толкова рано — и колко добре успя да се справи, настани се в къщата ни като голяма топла квачка. През този първи ден тя току гушваше клетия Фреди, слушаше неясното му ломотене и накъсаните като от задушаване викове, които при него минаваха за говор, кимаше с глава, сякаш много добре го разбира, дори изваждаше кърпичка и попиваше слюнката от брадичката му. Баща ми сигурно й беше разказал за него, но много се съмнявам, че едно описание би могло да я подготви за Фреди. Той винаги я даряваше с най-широката си почти беззъба усмивка, прегръщаше с все сила широкия й ханш и притискаше лице към корема й, сякаш да й каже „добре дошла“ в нейния дом. По всяка вероятност си мислеше, че това е истинската ни майка, която, вече променена, се е върнала от света на мъртвите. Баща ми стоеше зад нея и пъшкаше някак странно като човек, който най-накрая се е освободил от тежкия си мъчно преносим товар.

Казваше се Хърмайъни. Викахме й Хети. Слава богу, че не доживя да види моя позор.

 

 

Ден трети. Животът продължава. Анонимните телефонни обаждания намаляха. И така довчера рано сутринта, когато историята се появи във всички вестници (а аз си мислех, че в наше време хората научават новините от телевизията!). Наложи се да оставя телефона отворен, но щом върнех обратно слушалката, проклетият инструмент на мига започваше да се дере в лицето ми, сякаш изпълняваше някакъв бесен танц. Позвъняващите бяха главно мъже, от ония мъжаги с кожен колан и тиранти, доколкото можех да преценя по гласовете им, но не липсваха и жени, фини възрастни създания с тънки пискливи гласове и речник на хамали. Обидите бяха предимно лични. Сякаш им бях задигнал пенсиите. Отначало бях любезен и дори започвах нещо като разговор с по-уравновесените от тях (един искаше да знае дали съм се срещал с Берия, май се интересуваше от любовния му живот). Трябваше да ги запиша, щеше да се получи представителна извадка, много показателна за националния английски характер. Но имаше и едно обаждане, което приех с удоволствие. Тя се представи нерешително и остави у мен впечатлението, че очаква да я позная. И беше права: не знаех името, но си спомних гласа й. За кой вестник казахте? — попитах. Последва пауза. „Аз съм на свободна практика“ — отвърна ми. Това обясняваше защо не можах да открия и следа от нея във вчерашните репортажи от моята пресконференция (моята пресконференция! — божичко, колко помпозно звучи). Казваше се Вандельор. Почудих се дали няма нещо ирландско — в Ирландия има много Вандельор, — но тя каза, че не, дори май се засегна от предположението ми. Тези дни ирландците не са на мода, след като бомби на ИРА избухват в града през седмица. Бях забравил първото й име. Софи? Сибил? Във всеки случай нещо странно и архаично. Казах й да дойде същия следобед. Нямам представа защо го направих. После, докато я чаках, ме хванаха нервите и си изгорих ръката, както си приготвях обяд (агнешка пържола на скара, нарязан домат, листо маруля; никакво пиене — знаех, че ми трябва бистър ум). Пристигна точно на минутата, загърната в голямо старо палто, което й стоеше като чуждо, сякаш беше на баща й (ето пак се явява таткото). Тъмна късо подстригана коса, като фина козина, и малко сърцевидно личице, както и тънки, сякаш премръзнали ръце. Първата ми асоциация беше с дребно, нежно, рядко срещащо се, самоуверено животинче. Певицата Жозефина. На колко ли години е? Трийсет без малко или трийсет и малко. Застана по средата на гостната, подпря малката си ръка по един особен начин, като възрастна дама, върху лакираната японска маса и внимателно се огледа, сякаш да запамети това, което вижда.

— Много хубав апартамент — каза с равен глас. — Предишния път не обърнах внимание.

— Не и колкото апартамента в Института, където пребивавах постоянно.

— Трябваше да го освободите, така ли?

— Да, но не по причини, които вие подозирате. Един човек умря в него, затова.

Серена, ето сега се сетих как се казва. Серена Вандельор. Много звучно, не ще и дума.

Взех палтото й, което, както ми се стори, свали неохотно.

— Студено ли ви е? — попитах, като се направих на стар загрижен джентълмен. Тя поклати глава. Вероятно се чувства по-неуверена без тази закрилническа бащинска прегръдка. Но трябва да кажа, че въпреки това се държеше удивително спокойно. И това спокойствие, което излъчваше, ми действаше доста изнервящо. Не, „излъчваше“ не е думата, по-скоро създаваше впечатление на овладян човек. Носеше хубава обикновена блуза с жилетка и обувки без ток, но и тясна къса кожена пола, която придаваше известна опъната по тялото й екзотика на тоалета. Предложих й чай, но тя отвърна, че предпочита нещо за пиене. Знаех си, мой човек. Казах, че ще приготвя две чаши джин, което ми даде възможност да отскоча до кухнята, където парещите на пипане бучки лед, както и острият вкус на лайма (в джина винаги слагам лайм, защото е много по-стипчив в сравнение със стария делничен лимон) ми помогнаха да възвърна част от самообладанието си. Не знам защо се чувствах така превъзбуден. Но и как да е другояче? През изминалите три дни спокойното блато на моя живот беше така разлюляно, че всевъзможни тревожни неща изплуваха от неговите дълбини. Непрекъснато ме връхлиташе някакво усещане и единственото име, за което се сещам, за да го назова, е носталгия. Обливат ме огромните топли вълни на спомена, носят със себе си образи и чувства, които смятах за отдавна забравени и напълно изкоренени, ала те се оказаха толкова живи и осезаеми, че следвайки ги, взех да се препъвам и вътрешно да се задъхвам от някаква изпълнена с екстаз мъка. Опитах се да опиша това явление на госпожица Вандельор, когато се върнах в гостната с подноса и питиетата (дотук с бистрия ми ум). Заварих я да стои права както преди, леко килнала глава на една страна и подпряла ръка със заострени нокти върху масата, толкова неподвижна, сякаш позира, и изпълнен с подозрение, веднага си казах, че сигурно е претърсила стаята, а после бързо се е върнала на мястото си, щом е чула приближаващото дрънчене на лед в чашите. Но по всяка вероятност това, което ме накара да си мисля, че е тук да слухти и подслушва, е плод на болното ми съзнание, защото е нещо, което съм правил автоматично навремето, когато влизаше в професионалните ми интереси — да откривам тайните на други хора.

— Да — казах аз, — не мога да ви обясня колко е странно изведнъж да попаднеш в центъра на общественото внимание.

Тя кимна разсеяно, изглежда, си мислеше за друго. Стори ми се, че за журналистка се държи странно.

Седнахме един срещу друг от двете страни на откритата камина с питиетата в ръка и потънахме в любезно, неочаквано приятно, почти дружеско мълчание като двама пътници, срещнали се на по коктейл, преди да седнат на капитанската маса, с пълното съзнание, че имат на разположение цял океан време, в което да се опознаят. Госпожица Вандельор се загледа с искрен, но не и възторжен интерес в снимките върху полицата над камината: баща ми с гети, Хети с шапка, Бланш и Джулиан като малки, моята почти забравена майка с копринени дрехи и отнесено изражение.

— Моето семейство — обадих се аз. — Различните поколения.

Тя кимна отново.

Беше един от онези променливи априлски дни с огромни айсберги от сребристобели облаци, които лениво се влачеха по небето над града, и слънцето се редуваше с мрак, но ето че точно в този момент слънчевите лъчи в прозореца се скриха като угасени с щракване на ключ и за миг си помислих, че ще се разплача, без да знам защо, въпреки че снимките очевидно имаха някаква вина за състоянието ми. Беше нещо доста обезпокоително, както и изненадващо; никога не съм бил от плачливите. Кога за последен път плаках? При смъртта на Патрик, разбира се, но това не се брои — смъртта не се брои, когато става дума за сълзи. Не, мисля, че последният ми истински плач беше онази сутрин, когато след Бой се отбих у Вивиън, а Мрачния шотландец беше избягал. Карах като луд насред Мейфеър с чистачките, включени на пълен ход, когато ненадейно си дадох сметка, че не дъждът ми пречи да виждам, а солените ми сълзи. Разбира се, бях пиян и ужасно уплашен (струваше ми се, че това е краят на играта и сега всички ще ни приберат), а и не бях свикнал да губя контрол над себе си по този начин, тоест бях направо в шок. През онзи ден научих доста забележителни неща и не само относно склонността ми да плача.

Госпожица Вандельор гледаше сърдито и се беше свила в стола си.

— О, наистина ви е студено — казах аз и въпреки възраженията й, че се чувства добре, паднах на едно коляно, с което я уплаших и тя се дръпна назад — вероятно си е помислила, че ще коленича пред нея и ще избълвам някакво ужасно, окончателно признание, а после ще я накарам да се закълне, че ще мълчи до гроб — но го направих само за да запаля газовата камина, която изпусна едно доволно пуф, след което изпълни онзи симпатичен номер — всмука пламъка от кибритената клечка и нежният филигран на предпазната решетка се озари, а пепелта зад нея постепенно грейна в розово. Падам си по такива едни уж дребни приспособления: ножици, отварачки за консерви, подвижни нощни лампи, дори автомати за пускане на вода в тоалетните. Това са непризнатите опори на цивилизацията.

— Защо го направихте? — попита госпожица Вандельор.

Тъкмо се надигах мъчително от коленопреклонната си поза, подпрял една ръка върху треперещото си коляно, другата бях поставил на кръста си отзад, когато едва не се строполих отново на пода. При дадените обстоятелства обаче въпросът й не беше неоснователен; странно, че никой от нейните колеги не се беше сетил да го зададе. Отпуснах се тежко в креслото си, въздъхнах през смях и поклатих глава:

— Защо ли? — започнах. — О, стражари и апаши, скъпа, играехме си на стражари и апаши. — В известен смисъл беше точно така. Нуждата от забавление, страхът от скуката: нима наистина беше нещо повече от това въпреки гръмките слова? — И омразата към Америка, разбира се — добавих, боя се, с доста измъчен глас, защото бедните стари янки вече приличат на изядено от молци плашило. — Трябва да разбереш, че за много от нас тази американска окупация на Европа не беше по-малко зло от германската победа, ако такава се беше случила. Нацистите поне бяха ясен и предвидим враг. Тоест хора, достойни за ненавист, ако перифразирам Елиът. — И пуснах мигновена усмивка: мъдрата старост зачита образованата младост. Изправих се с питието в ръка и отидох до прозореца: блеснали на слънцето покриви, комини с почернели капаци, строени като кегли, телевизионни антени като разбъркана азбука, състояща се главно от „н“-та. — Защитата на европейската култура…

— Но вие — прекъсна ме тя и продължи с равен глас — сте били шпионин преди войната. Нали така?

Ето такива думи — шпионин, агент, шпионаж и т.н. — винаги ме вбесяват. Извикват в съзнанието ми картини със схлупени странноприемници, покрити с калдъръм алеи, спотайващ се мъж в трико и жакет без ръкави, с блеснал в мрака кинжал. Не си представям, че изобщо мога да бъда част от този смел подмолен свят. Виж, Бой, той носеше у себе си нещо от Кит Марлоу, така си е, докато аз още от млад си бях стар съсухрен бастун. Но точно от такъв имаха нужда — човек, на когото може да се разчита да ги поставя намясто, да се грижи за тях, да им бърше носовете и да внимава да не пресичат на червено, ала сега не спирам да се чудя дали не пожертвах твърде много от себе си за… предполагам, че тук трябва да кажа „каузата“. Дали не пропилях живота си в събиране и съпоставяне на тривиална информация? Мисълта за това ме оставя без дъх.

— Бях просто любител, нали разбирате. Преди да стана каквото и да било друго — отговорих. Отдалечих се от прозореца.

Тя седеше с приведени рамене, загледана в бледия огън на газовата камина. В чашата ми една бучка лед се разцепи с измъчен пукот.

— Винаги съм се интересувал единствено от изкуство — продължих. — В студентските си години имах желание да стана художник. О, да. Скромни малки натюрморти със сини кани и виолетови лалета, такива неща. Престраших се да окача един в апартамента си в Кеймбридж. Като го видя, мой приятел ме обяви за най-добрия изтънчен художник след Раул Дюфи. — Това, разбира се, беше Бой. Онази негова широка, жестока, ненаситна усмивка. — Така че, скъпа моя — казах й, — пред вас стои неосъществен творец подобно на толкова други ненадминати негодници: Нерон, половината Медичи, Сталин, неописуемия хер Шикългрубер^[6]. — Видях, че пусна покрай ушите си последното име.

Върнах се и отново седнах в креслото. Тя продължаваше да гледа в бледите вълнисти пламъци на огъня. Питието й стоеше почти недокоснато. Почудих се за какво ли се е умислила толкова. Времето течеше. Пламъкът на газта съскаше. Слънчевата светлина ту блестеше, ту гаснеше в прозореца. Лениво се наслаждавах на неголемия акварел на Бонингтън^[7], едно от малкото ми истински съкровища: белезникава кал със сив оттенък и небе с цвета на прозрачен резен пържен бекон, на преден план момчета рибарчета, а в далечината тримачтов платноход със свити платна. Най-накрая вдигна очи и срещна погледа ми. От вътрешната борба, която водеше, лицето й се беше изопнало като на мадона от Карачи^[8]. Вероятно беше взела разнежения ми поглед към Бонингтън — Ник обичаше да казва, че когато съзерцавам картина, гледам като изпаднал в транса на съвкуплението — за насочена към нея благосклонност, защото най-ненадейно реши да си признае.

— Всъщност не съм журналист — каза тя.

— Знам — усмихнах се аз на изненаданото й изражение. — Само истински лъжец може да разпознае друг. Скрайн ли ви изпрати?

— Кой? — намръщи се тя.

— Един от моите ангели хранители.

— Не — каза, поклати категорично глава и взе да върти в ръце чашата джин, — съвсем не, аз съм… ами, аз съм писател. Искам да напиша книга за вас.

О, божичко! Още един летописец на съвремието. Май физиономията ми е посърнала, защото тя се впусна в защитна реч и със запъване ми обясни всичко за себе си и своите планове. Слушах я с половин ухо. Какво ме интересуваха нейните теории за връзката между шпионажа и фалшивата представа за английския джентълмен („Не съм англичанин“, напомних й аз, но тя не ми обърна внимание) или пък за вредното влияние на нихилистичната естетика на модернизма върху моето поколение? Исках да й разкажа за лъча слънчева светлина, който разрязваше кадифените сенки в обществената тоалетна през онзи пролетен следобед в Регенсбург след войната, за неприличната жизнерадост на лекия дъждец, който ръмеше в деня на погребението на баща ми, за онази нощ с Бой, когато зърнах червения кораб под моста Блакфрайърс и прозрях трагичния смисъл на живота си: с други думи, за действителните неща, за истинските неща.

— Познавате ли философията? — попитах я. — Искам да кажа древната философия. Стоиците: Зенон, Сенека, Марк Аврелий?

Тя поклати глава предпазливо. Очевидно, този обрат в разговора я смути.

— Навремето смятах себе си за стоик — казах й. — Или по-скоро с гордост се наричах така.

Оставих чашата, допрях връхчетата на пръстите на двете си ръце и се загледах към прозореца, където светлините и сенките все още се бореха за надмощие. Бях роден лектор.

— Стоиците отричат концепцията за прогрес. Възможно е да съществува тук малък напредък, там някакво подобрение — космологията в тяхно време, зъболечението — в наше, — но в крайна сметка равновесието на нещата, като добро и зло, красота и грозота, радост и скръб, си остава константна величина. Периодично, в края на всеки еон, светът изгаря като във всесъжение и всичко започва отначало, както преди. Намирам това предницшеанско схващане за вечното повторение за много утешително не защото очаквам с нетърпение да се връщам отново и отново, за да изживявам живота си, а защото то лишава всички събития от смисъл, като в същото време им придава онази ползотворна важност, която произтича от тяхната неподвижност и завършеност. Разбирате ли? — И пуснах най-благата си усмивка. Тя беше зяпнала, седеше с леко отворена уста и изведнъж ми се прииска да протегна пръст и да я затворя. — Тогава един ден прочетох, не си спомням къде, описание на разговор между Йозеф Менгеле и един лекар евреин, когото той спасил от екзекуция, за да му помага при експериментите в Аушвиц. Двамата се намирали в операционната зала. Менгеле се занимавал с бременна жена, чиито крака завързал предварително при коленете, преди да започне предизвиканото раждане, без анестезия, разбира се, защото по това време тези вещества били прекалено ценни, за да се прахосват по евреи. В интервалите между писъците на родилката Менгеле обсъждал великия проект за Окончателното решение^[9]: необходимите бройки, техниката, логистичните проблеми и така нататък. Докога, престрашил се да попита еврейският лекар — сигурно е бил смел човек, — докога ще продължат избиванията? Менгеле никак не се изненадал, нито се смутил от въпроса, просто се усмихнал тихо и без да вдига поглед от заниманието си, отговорил: О, ще продължат, дълго ще продължат… И тогава ми хрумна, че доктор Менгеле също е стоик като мен. Дотогава не бях наясно колко многолюдна е църквата, към която се числя.

Хареса ми онази тишина, която се спусна или по-скоро се вдигна — защото нали тишината се вдига? — когато млъкнах. В края на всяко сполучливо изказване ме обзема усещане за лекота, за нещо като блажено отпускане, умът ми сякаш скръства ръце и се усмихва самодоволно. Сигурен съм, че това усещане е познато на всички мисловни атлети, а за мен то беше едно от главните удоволствия в лекционната зала, да не говорим за брифингите (термин, на който Бой винаги се усмихваше под мустак). Но блаженството ми помръкна, когато госпожица Вандельор, от чието кротко, но натрапчиво присъствие взех леко да се отегчавам, измънка нещо от рода, че не знаела, че стоиците били църква. Младите хора са с толкова буквално мислене.

— Елате — изправих се аз и й казах: — Искам да ви покажа нещо.

Прекосихме кабинета. Чувах прошумоляването на кожената й пола, докато крачеше зад мен. Още щом пристигна, ми беше споменала, че баща й бил адмирал, аз обаче чух не адмирал, а че го адмирирала. Въпреки че това засвидетелстване на синовна почит ме смути със своята безсмисленост, побързах да я уверя, че не се съмнявам. Последва объркана, комична размяна на реплики, която в крайна сметка заглъхна в едно от онези ужасни, неловки умълчавания, провокирани, както често се случва, от срещата със същинската абсурдност на света. Спомням си как по време на един от тягостните, но иначе бляскави приеми на госпожа У., докато разговарях с въпросната дама и бавно се изкачвахме по безкрайната, покрита с червен килим стълба подир необятните задни части на вдовстващата херцогиня на Не-знам-кое-си графство, двамата едновременно зърнахме нещо, за което херцогинята изобщо не подозираше, а именно че на път към Двореца беше стъпила върху кучешко лайно. В такива моменти винаги съм благодарен за трудностите в моя многолик живот, които са ме научили да не придавам тежест на нещата и са ми давали храна за размисъл в моменти на нужда. Като дете в училище, когато трябваше да се сдържам да не се изсмея в лицето на някой побойник или на някой откачен даскал, имах навика да се съсредоточавам върху мисълта за смъртта; това винаги помагаше, ще помогне и сега, сигурен съм, ако се наложи.

— Това — казах й — е моето съкровище, пробният камък и истинският извор на вдъхновение в делото на живота ми.

Много странно, но в представите ми картините винаги са изглеждали по-големи, отколкото са в действителност — искам да кажа, чисто физически с по-големи размери. Това важи дори за творби, с които съм лично запознат, включително „Смъртта на Сенека“, с която съм живял почти петдесет години. Знам точния й размер, практически знам, че платното е седемнайсет инча и четвърт на двайсет и четири, и въпреки това, щом отново се изправя пред него, дори след кратко отсъствие, обзема ме странното усещане, че картината се е свила, сякаш я гледам през обратната страна на бинокъл или пък от по-далечно разстояние, отколкото съм застанал. Резултатът е объркващ, също както когато отвориш Библията и откриеш, че цялата история за изгонването от Райската градина, да речем, е представена само в няколко реда. И този път, както обикновено, картината ми изигра същия номер и за миг, докато стоях пред нея заедно с госпожица Вандельор, чиято пола не спираше да шумоли от едната ми страна, тя ми се стори смалена не само физически, а и — как да кажа? — в съдържанието си, от което изпитах кратък пристъп на паника, но това не пролича в гласа ми, поне така си мисля. Както и да е, хора на нейната възраст са обикновено глухи за спазмите и трепетите, с които по-възрастните издават незавидната си участ.

— Темата — започнах аз с глас, обикновено предназначен за лекциите ми — е самоубийството на Сенека Млади през 65 г. пр. Хр. Погледнете съкрушените приятели и семейството му, които са се събрали край него, докато кръвта му изтича в златната купа. Ето тук е началникът на стражата — според Тацит това е Гавий Силван, — който въпреки нежеланието си е трябвало да предаде съобщението на императора за смъртната присъда. Ето това тук е Помпея Паулина, младата съпруга на философа, готова да го последва в смъртта, оголила гръд пред ножа. И вижте там, на заден план, в онази стая в дъното как младата слугиня пълни ваната, в която след малко философът ще издъхне. Изпълнението е възхитително, нали? Сенека бил испанец, отрасъл в Рим. Сред произведенията му са „Утешения“, „Нравствени писма до Луцилий“ и „Apocolocyntosis“, или „Отиквяването на божествения Клавдий“ — това последното, както вероятно се досещате, е сатира. Твърдял, че презира материалните неща, но въпреки това успял да натрупа значително състояние, в по-голямата си част от лихварство, с което се занимавал в Британия; историкът Дио Касий пише, че прекалено високият лихвен процент, който искал Сенека, е една от причините британците да се вдигнат на бунт срещу завоевателя — което означава, както остроумно отбелязва лорд Ръсел, че въстанието на кралица Бодичея е било насочено срещу капитализма в лицето на водещия философ и проповедник на аскетизма в Римската империя. Такава е иронията на съдбата. — Крадешком обърнах очи към госпожица Вандельор, погледът й се беше оцъклил; изглежда, добре я омаломощавах. — Сенека обаче се спречкал с наследника на Клавдий, гореспоменатия Нерон, на когото тогава бил възпитател. Бил обвинен за участие в заговор срещу него и му било заповядано да се самоубие, което и направил, проявявайки голямо мъжество и достойнство.

Посочих картината пред нас. За пръв път ми хрумна нещо. Учудих се дали художникът е прав, като представя сцената с такова спокойствие, с преднамерено подчертан покой. Отново онази тревожна тръпка. В този нов живот, на който съм осъден, ще има ли нещо, което да не подлежи на съмнение?

— Бодлер — казах и този път долових леко потреперване в гласа си. — Бодлер описва стоицизма като религия с едно-единствено тайнство: самоубийството.

При тези думи госпожица Вандельор потръпна като пони, което се сепва, преди да направи прескок.

— Защо го правите? — попита с дрезгав глас.

Погледнах я и учудено повдигнах вежди. Тя стоеше, стиснала юмруци пред себе си, малкото й лице издадено напред, смръщено-начумерено, загледана в ножа за хартия от слонова кост, който лежеше върху писалището ми. В крайна сметка май не беше чак толкова приветлива.

— Защо правя какво, скъпа?

— Много добре знам колко сте начетен — каза тя или по-скоро изсъска, — знам колко сте културен.

Произнесе думата така, сякаш описва болестно състояние. Помислих си: не идва от Скрайн, той никога няма да ми изпрати човек, който не се владее. След миг на засрамено мълчание рекох тихо:

— В моя свят няма прости въпроси, а отговорите са прекалено малко и много различни. Ако ще пишете книга за мен, трябва да се примирите с този факт.

Тя не откъсваше очи от ножа за хартия, стисна устни така силно, че те побеляха, тръсна глава отсечено и инатливо, а аз разнежено се сетих за Вивиън, моята някогашна съпруга, която беше единственият възрастен човек, който наистина тропаше с крак, когато е сърдита.

— Има — отсече тя с неочаквано сдържан тон, — има прости въпроси, както и отговори. Защо сте шпионирали за руснаците? Как успяхте да се измъкнете безнаказано? Какво си въобразявахте, че ще постигнете, като предадете родината си и нейните интереси? Или може би никога не сте смятали това за своя родина? Може би защото сте ирландец и ни мразите?

Най-накрая обърна глава и ме погледна. Какъв огън! Не го очаквах. Нейният баща, адмирираният адмирал, сега сигурно щеше да се гордее с нея. Извърнах очи, усмихнах се уморено и пак погледнах към „Смъртта на Сенека“. С какво съвършенство са изрисувани гънките на робата на умиращия — гладки, сякаш полирани, и плътни като канелюрите на каменна колона, а в същото време така възхитително изящни като някои от издълбаните писания на самия философ. (Трябва да я дам за оценяване. Не че някога бих я продал, разбира се, но точно сега имам нужда да се чувствам финансово обезпечен.)

— Не за руснаците — измънках под носа си.

— Какво? — усетих как се сепна.

— Не съм шпионирал за руснаците — повторих. — Шпионирах за Европа. Една далеч по-многолюдна църква.

 

 

Времето наистина е много нестабилно и тревожно. Точно в този миг изневиделица заваля пороен дъжд, едри тлъсти капки обстрелваха стъклата на прозорците, в които слънчевата светлина като в акварел продължаваше да грее невъзмутимо. Не, все още не искам да се прощавам с този свят, така благ и сговорчив, дори насред бурята. Докторите твърдят, че според изследванията няма нови злокачествени образувания. В ремисия съм. Имам чувството, че цял живот съм бил в ремисия.

БАЩА МИ беше голям откривател на птичи гнезда. Така и не разбрах как го прави. През пролетта всяка неделя сутрин ни взимаше двамата с Фреди и тръгвахме да бродим в полето над Карикдръм. Мислех си, че така се спасява от онези негови енориаши — тогава все още беше енорийски пастор, — които имаха навика да се отбиват в къщата след служба, от онези шумни и нещастни селски булки, надошли с двуколки, работници от бедняшките градски квартали, налудничави стари моми със светнал поглед, които ден след ден дежуреха зад дантелените пердета на прозорците в крайбрежните си къщи. Ще ми се да можех да опиша тези излети като празници на семеен отдих, когато баща ми разказва на ококорените си от любопитство синове за привичките и хитрините на Майката природа, но истината е, че той почти не говореше, и подозирам, че през повечето време дори не забелязваше двете си малки момчета, които отчаяно преодоляваха скали и трънаци, за да не изостават от него. Там горе местността беше неравна, оскъдни късове поле сред оголени сиви скали, храсти прещип и тук-таме по някой планински ясен, деформиран от морските хали. Не знам защо баща ми толкова настояваше и Фреди да идва с нас, след като той истински се превъзбуждаше по тия високи места, особено във ветровити дни, и докато крачеше, не спираше да мучи тревожно, да гризе кожичките около ноктите си и да хапе устните си до кръв. В края на нашия маршрут обаче стигахме до малка долчинка, заградена от скали, нещо като миниатюрна, покрита с трева ливада, пак храсти прещип и обрасли с глог склонове, където цареше тишина и едва доловимо жужене и където дори Фреди се успокояваше, доколкото това изобщо беше възможно. Тук баща ми, в голф, гети и стар бежов пуловер, все още с високата си твърда свещеническа яка отдолу, изведнъж се заковаваше намясто с вдигната ръка, за да долови и аз не знам какъв таен сигнал или трепет във въздуха, след което поемаше решително по някоя пътечка и с удивително лека походка за такъв едър мъж приближаваше този или онзи храст, внимателно разтваряше листата му, надникваше и се усмихваше. Няма да забравя тази усмивка. В нея, разбира се, грееше неподправено задоволство — и тогава изглеждаше така, както си мислех, че може би щеше да изглежда Фреди, ако беше с всичкия си, — но освен това и нещо като сериозен тъжен триумф, сякаш е спипал Създателя в някакво забележително, макар и неголямо мошеничество. После с пръст пред устните си ни махваше да се приближим и един след друг ни повдигаше, за да видим какво е открил: гнездо на стърчиопашка или кос, понякога със самата птичка в него, с туптящи гърдички, която ни гледаше, скована от уплаха, сякаш вижда едно до друго огромните лица на Бог и сина му. Не птиците обаче, а по-скоро яйцата им ме привличаха. Бледосини или на бели петънца, положени в хлътналата част на гнездото, затворени, необясними, обсебени от собствената си цялост. Имах чувството, че ако взема едно от тях и го сложа в дланта си, което баща ми никога не би разрешил, няма да издържа на тежестта му — като отломък от планета с далеч по-голяма плътност от нашата. Най-странното при тях беше различността им. Приличаха единствено на себе си и на нищо друго. И в тази си крайна форма на самодостатъчност бяха като отрицание на всичко наоколо, на безпътния свят на шубраци, трънаци и буйна зеленина. Представляваха последният артефакт. Когато за пръв път зърнах „Смъртта на Сенека“ да грее сред боклуците в задната стаичка на галерия „Алигиери“, веднага се сетих за онези неделни сутрини в детството ми и как баща ми с безкрайна нежност разтваряше листата на храстите, за да ми покаже крехките и все пак някак неразрушими съкровища, свили гнездо в сърцевината на света.

 

 

За да завладееш град, който не ти е роден, първо трябва да се влюбиш в него. Винаги съм познавал Лондон; моето семейство, въпреки че почти не стъпваше в него, го смяташе за нашата столица — него, а не мрачния Белфаст с обезцветените си от дъжда сгради и мучащите сирени на корабостроителницата. Но чак през онова лято, което прекарах с Ник в Лондон, градът оживя пълноценно пред очите ми. Казвам, че съм прекарал лятото с него, но всъщност това е преувеличение, с което се самозалъгвам. Той работеше — друго преувеличение — за баща си в „Бревоорт & Клайн“ и от Оксфорд се беше преместил в апартамент над една будка за вестници и списания, недалеч от Фулъм Роуд. С невероятна яснота си спомням този апартамент. В предната част имаше малък вестибюл с два мансардни прозореца и козирка над тях, които му придаваха крайно неуместен църковен вид; първия път, когато Бой влезе в него, плесна с ръце и извика: „Подайте ми столата и да започваме черната меса!“. Апартаментът беше известен като Eyrie, Орловото гнездо, дума, която нито аз, нито Ник знаехме как се произнася — звучеше като eerie^[10], и подходящо, тъй като апартаментът наистина си беше малко зловещ — Ник си падаше по високи свещи и гравюри на Пиранези, — освен това беше и ефирен, особено през пролетта, когато прозорците се изпълваха с летящи небеса, а клоните на дърветата скърцаха като корабни мачти. Ник, който по природа представляваше странна смесица от естет и еснаф, беше оставил помещението да тъне в ужасяваща мръсотия: още потръпвам, като се сетя за тоалетната. В дъното на апартамента имаше тясна сбутана спалня със силно скосен таван, в която на верев беше вклинен огромен креват с месингова рамка, за който Ник твърдеше, че го е спечелил на покер в някаква комарджийска бърлога зад гара Падингтън. Една от безкрайните му истории.

Не спеше често в този апартамент. Неговите момичета отказваха да нощуват там заради мръсотията, но така или иначе, по онова време момичетата рядко преспиваха на чуждо място, или поне не тези, с които Ник се движеше. Използваше го главно за купони и за да се съвзема след неизбежния махмурлук. В тези случаи по два-три дни не ставаше от леглото — проснат сред набъбващото безредие от книги, кутии от шоколадови бонбони и бутилки от шампанско, донесени от върволицата приятели, които привикваше по телефона. Още чувам гласа му в слушалката, пресилено измъчен шепот: „Виж, старче, що не вземеш да се домъкнеш? Май съм тръгнал да умирам“. Отида ли, обикновено заварвах вече събрала се тайфа, тоест нещо като купон в зародиш, всички насядали върху огромния сал на леглото му, набиваха шоколадите на Ник и пиеха шампанско от чаши, събрани от банята и кухнята, а Ник седеше по нощна риза, подпрян на планина от възглавници, блед като стена, черната му коса щръкнала нагоре, очите му облещени, готов за интриги, сякаш излязъл от рисунки на Шиле^[11]. Разбира се, не можеше без Бой, нито без Ротънстайн, нито без момичетата Дафни, Бренда и Дейзи, целите обвити в коприна, а на главите — с шапки клош. Понякога цъфваше и Куеръл — висок, слаб, зъл, саркастичен, стоеше облегнат на стената и пушеше, изглеждаше някак прегърбен, досущ като злодей от поучителен разказ, повдигнал едната си вежда, краищата на устата му отпуснати надолу, с ръка, пъхната в джоба на тясното му, закопчано догоре сако, за която все си мислех, че стиска пистолет. Имаше вид на човек, който знае по нещо компрометиращо за всеки от присъстващите. (Давам си сметка, че си го представям не както изглеждаше тогава — млад и със сигурност недодялан като всички нас, а какъвто беше, когато вече наближаваше четирийсетте; блицкригът беше факт и той беше самото олицетворение на своето време: огорчен, напрегнат, безцеремонен, обезверен, въпреки майтапите, които пускаше, на външен вид по-възрастен за своите и нашите действителни години.)

Тези събирания. Дали изобщо някой се забавляваше? Онова, което си спомням най-отчетливо, бе, че бяха пропити с духа на потиснат песимизъм. Пиехме много, но пиенето като че усилваше страха ни или отчаянието ни, затова крещяхме с все сила, сякаш да прогоним злите духове. От какво се бояхме? От нова война, от световна икономическа криза, както и от заплахата от фашизъм; нямаше край на нещата, които ни плашеха. Таяхме у себе си дълбоко негодувание. За всичките си несполуки обвинявахме Голямата война и старците, които принуждаваха младите да се сражават в нея, а може би Фландрия наистина ни беше унищожила като нация, но… Ето, пак изпадам в ролята на любител социолог, която ненавиждам. Всъщност никога не мисля за нас или за нацията; никой от нас не го правеше, в това съм напълно убеден. Разбира се, разговаряхме в този смисъл — не спирахме да говорим по този начин, — но това не беше нищо повече от поза, за да изглеждаме по-сериозни, по-авторитетни и истински. Някъде дълбоко — ако изобщо у нас имаше дълбочина — ние се интересувахме предимно от себе си, понякога и от още един-двама души; та нима не е било винаги така? Защо го направи? — ме попита онова момиче вчера и аз взех да й отговарям иносказателно с примери от философията и изкуството, докато тя си тръгна неудовлетворена. Но какъв друг отговор бих могъл да й дам? Аз съм отговорът на нейния въпрос, всичко, което съм аз; нищо друго не може да й свърши работа. За известно време общественото съзнание ще се занимава и забавлява с мен — за него аз съм човек с една-единствена отличителна черта. Дори за тези, които си мислеха, че ме познават добре, всичко друго, което бях или не бях направил, се беше изпарило до пълна незначителност пред факта на моето така наречено предателство. Докато в действителност аз съм си същият събран в едно човек — едно, но раздробено на милиарди аз-ове. Това звучи ли смислено?

Всъщност онова, което ни плашеше навремето, бяхме самите ние, всеки със своите си демони.

Когато Куеръл ми се обади онзи ден, поне прояви благоразумие да не се прави на шокиран. Той е наясно с всичко за предателството в неговите големи и малки разновидности, истински познавач в това отношение. Когато беше на върха на славата си (напоследък нещо изчезна от вестникарските заглавия, но главно защото остаря, пък и вече не е така заядлив както преди), направо цвилех от смях пред снимките му в пресата, как се мазни на папата например, тъй като знаех, че по всяка вероятност устните, с които целува папския пръстен, само половин час преди това са били между нечии женски бедра. Но за Куеръл също има опасност да бъде опозорен и показан в истинската му светлина — каквато и да е тя. Това негово изражение — подозрително и непочтено, което винаги е имал, беше станало по-изразително с напредване на възрастта. Въпреки това ето пак интервю напоследък — откъде се беше взела тази негова репутация, че избягвал всякаква публичност? — в което отново парадира с едно от онези привидно проницателни, но всъщност банални наблюдения, които са се превърнали в негова запазена марка. „Не знам за Бог — казва на интервюиращия, — но със сигурност вярвам в дявола.“ О, да, Куеръл не е за всяка уста лъжица.

Проявяваше съвсем истински интерес към хората — сигурен белег на всеки второкласен писател. По време на онези купони в Орловото гнездо стоеше с часове облегнат с гръб на стената, от ъгълчетата на устата му излизаха дяволски струйки дим, наблюдаваше и слушаше, докато купонът постепенно се превръщаше в истеричен маймунарник. Пиеше колкото и останалите, но алкохолът като че ли не му действаше, само дето посърналите му бледосини очи заблестяваха с нещо като злъчно веселие. Обикновено се изнизваше рано, повлякъл със себе си някое момиче; вдигаш поглед към мястото, където е бил допреди малко, и откриваш, че го няма, ала сякаш долавяш някаква остатъчна бледа сянка от него, също като бялото петно на стената под свалена картина. Затова се изненадах, когато през един августовски следобед по време на купона той ме спря в коридора.

— Слушай, Маскел — каза със своя недоверчиво рязък тон, — вече не издържам на това гадно вино. Дай да отидем да пийнем нещо истинско.

Чувствах главата си като натъпкана с памук, а слънчевата светлина в прозорците на мансардата имаше цвят на урина. За пръв път ми стана приятно, че се махам. Едно момиче стоеше на прага пред спалнята и плачеше. Беше покрило лицето си с ръце, а Ник никакъв не се мяркаше. Двамата с Куеръл заслизахме мълчаливо по разхлопаните стълби. Навън въздухът синееше от изгорелите газове; странно, че е имало време, когато човек е забелязвал миризмата на бензин. Влязохме в една кръчма — дали беше „Финчис“, или имаше друго име? — и Куеръл поръча джин и вода — „питието на проститутките“, подхвърли и се изхили. Току-що бяха отворили и почти нямаше клиенти. Куеръл се настани, като застопори едното си ходило върху пречката на високия стол, а другият му крак, изпънат в шпиц, деликатно докосваше пода; не си разкопча сакото. Забелязах протритите му маншети, както и лъсналите от износване колена на панталона. Бяхме на една възраст, но аз се чувствах с цяло поколение по-млад от него. Той работеше в „Експрес“ или май беше „Телеграф“, пишеше пикантни новини за клюкарските колони и докато си пиехме, взе да ми разказва учрежденски анекдоти, като много духовито описваше ексцентричните си колеги журналисти, средношколските тъпотии на дежурния редактор, както и неговите очевидно предварително подготвени абзаци на възхитително словесно изящество и прецизност. Въпреки че бях пиян, стана ми ясно, че всичко това е представление, зад кулисите на което той ме изучава с онова безпристрастие и съсредоточеност, които щяха да се превърнат в негова търговска марка като романист. Беше станал експерт по пускането на димни завеси (в буквалния и преносния смисъл: пушеше непрекъснато, очевидно една и съща вечна цигара, тъй като нито веднъж не го бях виждал да пали).

Когато свърши с историите си, двамата се умълчахме за известно време. Той поръча още пиене, а като понечих да платя, отпъди парите ми с най-категоричен и арогантен жест на превъзходство, който също беше една от характерните му черти. Не знам защо си е мислил, че съм останал без пари; тъкмо обратното, тогава бях сравнително богат благодарение на колонката, която водех в „Спектейтър“, и на лекциите, които изнасях от време на време в Института.

— Ти си доста близък с Бобъра, нали? — каза той.

Това беше произнесено с такава заучена небрежност, че аз веднага застанах нащрек въпреки погълнатия джин.

— Не съм го чувал отдавна — отвърнах.

Той кимна.

— Разбираемо. Ти си възпитаник на Кеймбридж. Не че аз го виждах повече, когато бяхме в Оксфорд.

Ник ми беше разправял, че когато били в колежа, Куеръл бил толкова зает да гони курвите, че не му оставало време за приятели. Въпреки слуховете напоследък, в които се твърдеше обратното, Куеръл си оставаше непоправимо хетеросексуален, чийто интерес към жените граничеше с гинекологически. Според мен той винаги леко намирисваше на секс. Дочувам, че още преследвал млади момичета по плажовете на Лазурния бряг, нищо че е над седемдесет.

— Голям чешит, тоя Бобър — каза той, млъкна, изгледа ме продължително и някак особено, после попита: — Имаш ли му доверие?

Не знаех какво да отговоря, затова измънках нещо от рода, че не съм сигурен дали изобщо мога да имам доверие на когото и да било. Той кимна отново, привидно доволен, после смени темата и вместо това заговори за познат, когото срещнал случайно неотдавна, но с когото се знаели още от Оксфорд.

— Ще те заинтересува — подметна. — Заклет привърженик на Шин Фейн.

Изсмях се.

— Нали знаеш, че аз съм от другата страна на барикадата — казах. — Моите роднини са черни протестанти.

— О, в Ирландия всички протестанти са си чисти католици.

— Бих казал, точно обратното. Или може би всички сме най-обикновени езичници.

— Както и да е, мястото си го бива, нали? Имам предвид заради политиката.

Чудя се, боже господи, и досега се чудя, дали още тогава не беше пуснал пипалата си, за да ме вербува? Беше лятото на 1931-ва; оттогава ли е бил в службите, толкова отрано? Или може би въпросът за религията го е вълнувал. Въпреки че никой от нас не знаеше, тогава той вече е получавал инструкции от Фарм Стрийт^[12]. (Между другото, католицизмът на Куеръл винаги ми е изглеждал като далеч по-голям анахронизъм от моя марксизъм.) Ето че в този момент смени темата за политика и заговори за религия по неговия си уклончив начин, като ми разказа историята на Джерард Манли Хопкинс^[13], който трябвало да говори пред паство само от жени в Дъблин и как ги скандализирал, сравнявайки църквата със свиня със седем цицки, които олицетворявали седемте тайнства. Аз се изкисках и подхвърлих, че Хопкинс трябва да е истински глупак, щом се е опитвал да обяснява нещата с прости думи, затова се е изложил така нелепо, и тогава Куеръл пак ме измери с продължителен поглед и каза:

— Да, допуснал е грешката да си мисли, че като се преструва на друг, ще изглежда по-убедителен. — И това, не знам защо, окончателно ме обърка.

Изпихме си джина и тръгнахме. Чувствах се доста замаян, Куеръл махна на едно такси и поехме към Кързън Стрийт, където имаше откриване на изложба в „Алигиери“. Картините на емигрант от Беларус, чието име съм забравил, представляваха бездарен боклук — смесица от супрематистки^[14] стерилитет и кич в стила на руската иконопис, от което, както и от предходното препиване, ми се доповръща. Но всички останали бяха луднали по него, по този Супремавич, а тълпата беше толкова голяма, че се изля от галерията на тротоара, където хората се къпеха във вечерните отблясъци на слънцето, пиеха бяло вино и се подсмиваха на минувачите, издавайки онова самодоволно глухо ръмжене, което представлява колективният глас на къркачите пред извора на изящното изкуство. О, какви висоти на презрението бях в състояние да постигна в онези дни! Сега обаче, на преклонна възраст, вече съм изгубил тази способност и тя ми липсва, защото беше нещо като страст.

Купонът на Ник като че се беше пренесъл тук цял и непокътнат. На първо място самият Ник, все така рошав, все така бос, с панталон, в който беше напъхал нощната си риза, после Лео Ротънстайн в костюм от три части, както и копринените Дафнита и Дейзита, дори и разплаканото момиче със зачервените очи, което сега се смееше — до един пияни и толкова шумни, че караха всички да се чувстват неудобно. Когато ни видяха двамата с Куеръл, обърнаха се, някой извика нещо и всички се разсмяха, а Куеръл изпсува, завъртя се на пета и важно закрачи към парка с гордо вдигната пипонеста глава и плътно прибрани до тялото лакти; в кафявия си костюм с високи рамене ми заприлича на бутилка от сосовете „Хайнц“.

Забележително е наистина колко отрезвяващо действа да се присъединиш към хора, които са по-пияни от теб; броени минути след като стъпих на тротоара сред тази доволно наквасена гръмогласна гмеж, в устата ми загорча, усетих, че главата ми е на път да ме заболи, и вече знаех, че или трябва да продължа да пия, или да прекарам остатъка от вечерта в състояние на тежка меланхолия. Бой ме приклещи и крещейки в ухото ми, взе да разказва някаква скандална история за среща с негър моряк („… колкото котвено въже ти казвам!“), като ме заливаше с чесновия си дъх. Исках да говоря с Ник, но момичетата го бяха обсебили и през неистов кикот се любуваха на чудовищно мръсните му крака. Най-накрая се отървах от Бой и се шмугнах вътре в галерията, където, макар че пак беше препълнено, все пак имаше повече място, отколкото вън на тротоара. Неочаквано в ръката ми се появи чаша вино. Намирах се в онзи етап от напиването, когато си в съзнание, но имаш халюцинации и всичко обикновено се преобразява и придобива комичен вид. Застаналите наоколо хора ми приличаха на някакви фантастични същества и тогава ми хрумна колко е чудно и направо смешно, че хората ходят изправени на два крака, а не на четири, което би било по-естествено, както и това, че тук събралите се, на практика всички, включително и аз самият, сме въоръжени с чаши, които трябва да крепим в ръка и едновременно с това да се надвикваме в скорострелен разговор. Всичко ми се струваше адски налудничаво и комично и в същото време остро, болезнено трогателно. Извърнах глава от цапаниците на руснака, което бяха направили и всички останали, и тръгнах към задните помещения, където се намираше канцеларията на Уоли Коен. Уоли, доста шишкав евреин с пейси („на Шейлок шарлатанските масури“ по думите на Бой), непрекъснато се майтапеше с еврейския си произход, потриваше ръце, усмихваше се мазно и наричаше своите сънабожници еврейчета или клъцнати пишки. Подозирам, че дълбоко в душата си беше антисемит, както бяха и повечето евреи, които познавах в онези предвоенни години. Заварих го в склада, положил единия си бут в края на масата, поклащаше късия си дебел крак и разговаряше оживено с млада тъмнокоса жена, която ми се стори смътно позната.

— Виктор, приятелю! — извика той. — Имаш измъчен вид, като че си обладан от духове.

Уоли беше марксист още от юношеските си години, един от първите, които пипнаха вируса.

— Седнах да пийна с Куеръл — отвърнах.

Той се изсмя.

— А, с папата, да.

Младата жена, която той не благоволи да ми представи, ме гледаше скептично и едва се сдържаше, поне на мен така ми се стори, да не се разсмее. Беше ниска, мургава, със стегнато тяло и тъмни кръгове под очите. Носеше една от онези модерни по онова време прави рокли с пришити по нея ивици от бронзовочерна коприна, в която светлината играеше и искреше загадъчно, което ми напомни бръмбара скарабей, затворен в крехката си блестяща черупка. Уоли поднови разговора си с нея и тя бавно отвърна поглед от мен. Продължи да обсъжда някакъв художник, когото бил открил напоследък — Хосе Ороско, или нещо от този род. Уоли беше от онези истински ентусиасти, които по онова време светът все още беше в състояние да създава. Щеше да загине седем години по-късно с бригадата на Джон Корнфорд при обсадата на Мадрид.

— Това е единственото нещо, което все още е възможно — тъкмо казваше той. — Народното изкуство. Останалото е буржоазно самодоволство или мастурбация на средната класа.

Погледнах младата жена: думи като мастурбация тогава не се произнасяха така лекомислено, както сега. Тя пусна измъчен смях и каза:

— О, Уоли, мери си думите.

Той се ухили и се обърна към мен:

— Ти, Виктор, какво ще кажеш? Пристига ли революцията най-накрая и тук, в тази земя на потисници?

Свих рамене. Човек трудно преглъща такива самонадеяни евреи като Уоли; лагерите още не бяха превърнали неговото племе отново в избрания народ. Освен това той никога не ме е харесвал. Подозирам, знаеше, че ненавиждам името си — само главатари на шайки и дребни мошеници се казват Виктор, — защото го използваше при всяка възможност.

— Щом си такъв почитател на социалистическото изкуство — попитах го, — защо тогава си наредил тия бели боклуци в залата?

Той сви рамене, ухили се и протегна напред търгашеските си длани.

— Защото се продават бе, човек. Продават се.

Отнякъде се появи Ник с крива пиянска усмивка. Босите му крака шляпаха шумно по голите дъски на пода. Размени си ехиден и както ми се стори, странно съучастнически поглед с младата жена и само миг след това се сетих коя е.

— Я ни вижте — каза той, вдигна пълната си чаша и със замах очерта неравна дъга, която обхващаше него, щастливото парти зад него, Уоли, сестра му и мен. — Какво декадентско сборище!

— Ами нали чакаме да дойде революцията — подхвърли Уоли.

На което Ник се изсмя. Обърнах се към Бейби.

— Съжалявам — казах й. — Знаех, че те познавам, но…

Тя повдигна едната си вежда, но нищо не отговори.

Стаята беше боядисана в сиво-бяло, а таванът представляваше нисък свод. Два мръсни прозореца един до друг гледаха към калдъръмен двор, облян във вечерната светлина на слънцето, идваща сякаш направо от Делфт^[15]. На стената бяха облегнати картини, покрити с пухен плащ от мишосива прах. Притеснен от Бейби, която ме зяпаше предизвикателно и леко опулено, отидох да се поровя в тях. Западнали моди от минали години, уморени, тъжни и засрамени: овощни градини през април, по някое голо тяло, няколко екземпляра английски кубизъм, които се свеждаха до меки ъгли и пастелни плоскости. Там беше и тя, в нащърбена по края позлатена рамка и напукан покривен лак, който изглеждаше така, сякаш стотици изсъхнали нокти на краката са били внимателно залепени по повърхността й. Нямаше грешка — беше тя, виждаше се от пръв поглед и на лоша светлина. Бързо я взех, подпрях я на стената и нещо топло започна да набъбва в мен, извираше от една точка по средата на гърдите ми; винаги когато за пръв път се изправя пред велика картина, разбирам защо все още казваме, че сърцето е седалище на емоциите. Започнах да дишам учестено, дланите ми се изпотиха. Сякаш бях попаднал на нещо срамно; така се чувствах и като ученик, когато някой ми пробутваше мръснишка рисунка под чина. Не преувеличавам. Никога не съм си правил труда да разбера откъде идва тази моя реакция към изкуството; твърде много нервни окончания, свити на кълбо там, в тъмното. Изчаках миг, казах си, че трябва да се успокоя — алкохолът в тялото ми изведнъж се изпари, — после си поех дъх, вдигнах картината и я занесох до прозореца.

Нямаше грешка.

Уоли мигом цъфна до мен.

— Хареса си нещо, така ли, Виктор? — попита.

Свих рамене и се загледах внимателно в рисунъка, като се опитвах да изглеждам скептично настроен.

— Много прилича на „Смъртта на Сенека“, от кого беше там — неочаквано подметна Ник. — Видяхме я в Лувъра, не си ли спомняш?

Представих си как с все сила го сритвам по кокалчето.

Уоли застана от едната ми страна, дишаше тежко.

— Или друг вариант на същата тема — рече замислено. — Открие ли тема, която му импонира, той се вкопчва в нея на живот и смърт. — Заинтересува се, значи; дразнеше се от моите рецензии за картини, но уважаваше верния ми усет.

— Мисля, че е въпрос на школа — казах и върнах картината на мястото й с лице към стената, очаквайки, че като някое изоставено дете тя няма да пусне ръката ми. Уоли ме наблюдаваше умислено и злостно. Нищо не му убягваше.

— Ако я искаш — обади се той, — кажи колко даваш.

Ник и Бейби седяха един до друг пред масата на Уоли в странно сгърчени пози, увесили глави, лениво поклащаха крака, изящни и безжизнени като две марионетки. Усетих, че присъствието им ме смущава, и си замълчах. Уоли ги изгледа, после мен и кимна, като затвори очи, усмихна се срамежливо, сякаш проумя положението ми в момента, което се оказа непосилно за мен: нещо свързано с изкуството, с желание и притеснение или всичко в едно.

— Виж какво — каза ми той. — Петстотин лири и е твоя.

Изсмях се; в онези дни за мен това беше цяло състояние.

— Мога да събера сто — отвърнах. — Личи си, че е копие.

Уоли изкриви лице в една от неговите щетъл^[16] физиономии, като присви очи, килна главата си на една страна и отпусна едното си рамо.

— Какво каза, човече — копие, така ли каза, аз и копие? — После пак изпъна снага и сви рамене. — Добре, тогава триста лири. По-долу от това не падам.

— Защо не накараш Лео Ротънстайн да ти я купи? — намеси се Бейби. — Той е въшлив от пари.

Всички се обърнахме и я изгледахме. Ник се изсмя, скочи чевръсто от мястото си и изведнъж се оживи.

— Това е чудесна идея — каза той. — Хайде да отидем да го намерим.

Сърцето ми се сви (странна формулировка; сърцето не се свива, а по-скоро се разширява, когато човек се паникьоса). Ник ще обърне всичко на майтап, Уоли ще се ядоса и аз ще изгубя възможността, която едва ли ще ми се удаде отново, да се сдобия с малък, но истински шедьовър. Тръгнах след него и Бейби (между другото, не мога да разбера защо я наричаха Бейби, след като се казваше Вивиън, още повече че беше студен и троснат човек) и излязохме на тротоара, където тълпата беше оредяла. Но Лео Ротънстайн беше още там, чухме гърмящия му звучен глас още преди да го зърнем. Разговаряше с Бой и с една от прозрачните блондинки. Обсъждаха златния стандарт или състоянието на италианската политика, или нещо подобно. Все празни приказки на важни теми — главната отличителна черта на нашето време. Лео излъчваше матовия блясък на много богатите. Беше красив и изключително мъжествен — висок, широк гръден кош, източено, смугло левантийско лице.

— Здрасти, Бобър — каза той. Аз получих само кимване, а Бейби — проницателен, одобрителен поглед с бегла усмивка. Що се отнася до жестовете на внимание, Лео беше пестелив човек.

— Лео — продължи Ник, — искаме да купиш една картина на Виктор.

— Нима?

— Точно така. Един Пусен, но Уоли не знае, че е Пусен. Иска й само триста лири, което си е далавера. Погледни на това като на инвестиция. Една картина е повече от авоари в злато. Бой, кажи му.

Смяташе се, по непонятни за мен причини, че Бой разбира от изкуство и неведнъж беше давал съвети на семейството на Лео за тяхната картинна колекция. Забавляваше ме мисълта как в компанията на бащата на Лео — достолепен, загадъчен джентълмен, който приличаше на бедуински вожд — Бой крачи из изложбените зали, важно-важно спира пред това или онова голямо кафеникаво третокласно платно, като през цялото време се мъчи да не се разсмее. Сега се ухили като гаргойл — облещени очи, разширени ноздри, пълна месеста уста с увиснали ъгли.

— Пусен ли каза? Звучи апетитно.

Лео ме наблюдаваше с откровена недоверчивост.

— Имам само сто — казах му аз с усещането, че плъзгам крак по неопънато въже. Когато Лео пуснеше силния си добродушен смях, човек буквално можеше да види как от устата му като от балон излизат буквите: ха-ха-ха.

— О, стига! — нацупи се Ник капризно, по пиянски, погледна от Лео към мен, после обратно, сякаш това беше неговата игра, а ние само се помайваме. Лео погледна Бой и двамата като че ли си размениха нещо, след което той ме измери с очи:

— Твърдиш, че е истинска, така ли? — попита.

— Щях да заложа репутацията си на това, ако имах такава.

Въжето се опъна като струна. Лео пак се изсмя и сви рамене.

— Кажи на Уоли, че ще му изпратя чек — отсече и се обърна с гръб.

— Готово! — каза Ник и ми заби едно кроше в рамото. — Казах ли ти! — Отново заприлича на пиян.

Почувствах се, сякаш пропадам в бездна от неземно щастие. Бейби стисна ръката ми. Блондинката се приближи до Бой и прошепна:

— Какво е това Пусен?

 

 

Чудя се дали наистина беше август, или по-рано през лятото. Спомням си бяла нощ с нескончаема мъждукаща светлина в небето над парка и сенки с цвета на мръсна вода, легнали върху смълчаните улици. Изведнъж градът заприлича на място, което никога преди това не съм виждал — загадъчно, екзотично, осветено като че отвътре от собственото си мрачно сияние. Сякаш се бяхме разхождали с часове, Ник, Бейби и аз, мотаехме се безцелно, хванати под ръка, мечтателно пияни. Ник беше успял да изнамери отнякъде домашни чехли, но доста по-голям номер, които непрекъснато му падаха, и ние трябваше да го придържаме, докато се върне и отново напъха краката си в тях през смях и псувни. Допирът на кокалестите му треперещи пръсти върху ръката ми беше нещо като физическото съответствие на пламъчето в ума ми — там, където картината, моята картина, грееше като в затъмнена галерия. От страх да не стигнем до нов пристъп на отрезвяване, влязохме в един клуб на Грийк Стрийт, в който ни вкара Ник; оказа се, че някой от нас все пак има пари — май беше Бейби, — и бързо пресушихме няколко бутилки отвратително шампанско, а едно момиче, цялото в пера и с цвилещ смях, се приближи и кацна в скута на Ник. След това се появи Бой и ни заведе на парти в апартамент на Военното министерство — май беше на секретаря, — където Бейби беше единствената жена. Бой застана с ръце на кръста сред цигарен дим и пиянски подвиквания, поклати глава с отвращение и каза на висок глас: „Вижте ги тия гадни педерастчета!“. По-късно, когато излязохме навън, насред Уайтхол изгря изпълнена с главоболие зора, ръмеше леко, а облаците имаха същия оловен цвят като кръговете под очите на Бейби. Гигантска чайка се приземи пред нас на тротоара и ни изгледа недружелюбно. Бой избълва: „По дяволите тоя климат“, докато Ник тъжно съзерцаваше чехлите си. Аз чувствах лекота и въодушевление, нещо като замайване и такова щастие, което не можеше да се обясни дори с придобиването на картина, независимо колко прекрасна. Намерихме такси да ни закара до апартамента на Ник за закуска и докато Бой и Ник си разменяха скандални клюки, които бяха научили на партито, изведнъж се улових как в дълбоко хлътналата задна седалка — тогава такситата по-големи ли бяха от сегашните? — целувам Бейби. Тя не се възпротиви, както се очаква от едно момиче, но вкусвайки червилото й, аз се отдръпнах леко стреснат; и досега усещам с нервните окончания във връхчетата на пръстите си чупливата като стъкло корава материя на копринената й рокля. Седеше и ме гледаше с любопитство, сякаш бях нова разновидност на добре позната порода. Бяхме се умълчали, думите бяха излишни. Въпреки че дълго след това нищо не се случи между нас, май в този момент и двамата разбрахме — за добро или лошо, но повече за лошо, — че нашите два живота са неразривно свързани. Обърнах глава и видях, че Ник ни наблюдава внимателно, с лека усмивка.

 

 

Вече два дни без телефонно обаждане от госпожица Вандельор. Дали пък не беше изгубила интереса си към мен? Може би е намерила по-достоен обект за своето внимание. Това не би ме изненадало; предполагам, че моята персона не е в състояние да учести пулса на амбициозен биограф. Като препрочитам тези страници, не виждам нищо впечатляващо. Личното местоимение, разбира се, преобладава, за да подпира зданието, което издигам, но какво се крие зад това тънко източено „I“? Както изглежда обаче, бях успял да направя по-силно впечатление, отколкото си мислех; имаше хора, които ме мразеха, и неколцина, които твърдяха, че дори ме обичат. Оценяваха суховатите ми шеги — знам, че в определени кръгове ме смятаха за голям шегобиец, а веднъж долових някой да казва по мой адрес „духовития ирландец“ (поне така ми се счу). Тогава защо не се откроявам по-ярко в тези спомени, които съм се заел да описвам тук с такова педантично внимание към детайлите? След дълги размишления (колко странно, че в прозата няма знак, отбелязващ промеждутъците от време: цели дни могат да минат след точката, дори цели години) стигнах до заключението, че моето ранно пристрастяване към философията на стоиците е породило тази неизбежна последица, а именно да пожертвам естествената виталност на духа. Изобщо живял ли съм? Понякога ме спохожда смразяващата мисъл, че рисковете, които съм поемал, и опасностите, на които съм бил изложен (в края на краищата не е преувеличено да се каже, че във всеки момент можеха да ме пречукат), са били само заместител на по-простичкия и много по-истински живот, който обаче не беше по силите ми. Въпреки това, ако не бях нагазил в потока на историята, какъв щях да стана? Досаден учен, който си блъска главата какъв е научният му принос или какво ще вечеря (Трепереща тръстика беше прякорът, който ми даде Бой в последните години). Това е съвсем вярно и въпреки че си давам сметка за тези неща, те не изчерпват всичко.

Нека опитам нещо друго. По всяка вероятност не философията ме бе довела дотук, а двойният живот — поне в началото повечето от нас го възприемаха като източник на сила, — който ме омаломощаваше. Знам, че точно това винаги се е говорело за нас, че лъжите и потайностите неизбежно водят до поквара, че разрушават моралните ни устои и ни заслепяват за истинската природа на нещата, но аз никога не съм вярвал в това. Ние бяхме модерните гностици, пазители на тайно познание, за които светът на видимото представляваше само грубо проявление на безкрайно по-сложната и по-реална действителност, известна единствено на малцината избрани, чиито железни, неизбежни закони действаха навсякъде. На материално равнище този гносис представляваше еквивалент на фройдисткото схващане за несъзнаваното, този всепризнат и неопровержим законодател, който шпионира сърцето. За нас всичко беше това, което е, и в същото време нещо друго. Така че вилнеехме наоколо, пиянствахме по цели нощи, смеехме се глупашки, защото зад цялото това лекомислие стоеше твърдото ни убеждение, че светът трябва да се промени и ние бяхме призвани да го направим. Дори и в най-несериозните си настроения като че ли бяхме обсебени от сериозност, далеч по-дълбока — отчасти защото беше поверителна — от тази, на която са били способни нашите родители с техните мъгляви представи, липса на увереност и мъжество, но най-вече с техните достойни за презрение немощни усилия да се правят на добри. Нека рухне цялата фалшива крепост, така казвахме, а ако може и ние да бутаме, там сме. Destruam et aedificabo^[17], както обичал да повтаря Прудон^[18].

Разбира се, всичко това беше чист егоизъм; пет пари не давахме за света, колкото и да се напъвахме да говорим за свобода, справедливост и за тежкото положение на масите. Чист егоизъм.

Но в моя случай действаха и други сили, неясни, екстатични, болезнени: например манията ми на тема изкуство; щекотливият въпрос за националността, този постоянен монотонно провлачен глас на гайдата в моя живот; както и по-дълбоката от всички тях мъглява и хлъзгава тема за секса. Ирландският шпионин педераст звучи като заглавие на някоя от онези мелодии, които католиците обичаха да свирят на акордеон в кръчмите си, когато бях малък. Двоен живот ли казах? По-скоро четворен, петорен.

Тази седмица, признавам, всички вестници ме описаха доста ласкателно като хладнокръвен теоретик, нещо като шпионин философ, единствения истински интелектуалец в нашите среди и пазител на идеологическата чистота. Истината е, че повечето от нас имаха само най-бегли теоретични познания. Не си давахме труд да четем книги, други го правеха вместо нас. Другарите от работническата класа се оказаха запалени читатели — комунизмът нямаше да оцелее без тези автодидакти. Аз познавах само едно-две от по-кратките съчинения — разбира се, Манифеста — този гръмогласно отекващ зов за всеобщо самозалъгване, освен това се бях заел сериозно с Капитал — изпускането на пълния член беше нещо задължително за нас, младите умници, стига произношението да е echt deutsch^[19], — но той много скоро ме отегчи. Освен това трябваше да чета и мои си научни статии, така че това ми беше предостатъчно. Така или иначе, политиката не е книги, политиката е действие. Зад гъсталаците на сухата теория се точеха редиците на Народа — последния автентичен пробен камък, — които ни чакаха да ги освободим чрез колективизация. Не виждахме никакво противоречие между освобождаването и колективното. Холистичното социално инженерство, както го нарича този стар реакционер Карл Попър, е логичният и необходим начин за постигане на свобода — тоест на една дисциплинирана свобода. Защо да няма ред в човешките дела? През всички векове на историята тиранията на отделния индивид не е донесла нищо друго, освен хаос и кръвопролития. Народът трябва да се обедини, да се провъзгласи за един огромен жив организъм! Бяхме като онези якобински тълпи в първите дни на Френската революция, изпълнили улиците на Париж в пристъп на ярост, които настоявали за всеобщо братство, прегърнали идеята за Обикновения човек и притиснали я към гърдите си така силно, че й изкарали дъха и я направили на пух и прах. „О, Вик — обичаше да ми повтаря Дани Пъркинс, като поклащаше глава и се подсмихваше тихо, — моят старец щеше да ви даде един обикновен човек!“ Бащата на Дани беше уелски миньор. Умря от белодробна емфизема. Без съмнение, необикновен човек.

Както и да е, от всички наши идеологически идоли винаги, макар и тайничко, съм предпочитал Бакунин — пламенен, безчестен, яростен и безотговорен в сравнение с безчувствения зловещ Маркс. Веднъж си направих труда да препиша на ръка едно елегантно язвително описание, което Бакунин прави на своя съперник: „По произход г-н Маркс е евреин. Той обединява в себе си всички качества и недостатъци на тази надарена раса. Нервен, някои твърдят, до малодушие, той е в същото време изключително злостен, суетен, свадлив, нетолерантен и деспотичен като Йехова, бога на неговите деди, и също като него безумно отмъстителен“. (Е, за кого другиго се сещате?) Не че Маркс посвоему е бил по-малко яростен от Бакунин; най-много се възхищавах на интелигентния начин, по който унищожава Прудон, като най-щателно подлага на жесток сарказъм неговата дребнобуржоазна, постхегелианска и селяндурска вяра в изначалната доброта на малкия човек. Представата за Маркс и как той най-безжалостно съсипва нещастния си предшественик е ужасно забавна, все едно гледаш огромен звяр в джунглата да забива нокти в разпрания търбух на още живо безпомощно мятащо се тревопасно. Да имаш пълномощно за насилие, това е възбуждащо, задоволително и безопасно.

Как само тези вечни битки за душата на човека ни връщат към нашите младини. Чувствам се превъзбуден тук, пред писалището си, в тези последни пролетни дни на тягостно изчакване. Май е време за един джин.

Звучи невероятно — дори и на мен, — но от всички нас Бой беше най-добре подкован идеологически. Божичко, как умееше да говори! Не спираше, суперструктура, субструктура, разделение на труда, всичко останало и така до безкрай. Спомням си как веднъж в ранните часове на деня по време на блицкрига се прибирах в къщата на Поланд Стрийт, за да преспя в собствената си стая — небето почервеняло, а улиците пълни с пожарникарски коли и пияни мъже, — и там сварих Бой и Лео Ротънстайн, и двамата във вечерни костюми, седнали в салона на първия етаж от двете страни на угасналата камина, с изпънати гърбове, стиснали по чаша уиски в ръка, и двамата дълбоко заспали, а от изражението на лицата им с увиснали челюсти личеше, че са изпаднали в несвяст, след като Бой в продължение на цялата вечер е размахвал поредната си идеологическа тояга.

Но, обърнете внимание, Бой не беше само човек на приказките. Беше истински активист. В Кеймбридж се зае да организира прислугата и икономите, обслужващи студентските стаи, в профсъюз, участваше във всички стачки и протести на автобусните шофьори и градските работници по канализацията. О, да, успя всички ни да засрами. Още е пред очите ми как крачи по Кингс Парейд на път към сборния пункт, с разтворена риза, стар мръсен панталон, стегнат с широк кожен колан, като че излязъл направо от някой московски стенопис. Завиждах на енергията и дързостта му, както и на това, че не изпитваше онази стеснителност, която ме сковаваше винаги когато се стигнеше до действия, искам да кажа до излизане на улицата. Но дълбоко в сърцето си аз го и презирах заради неговата — няма как да я нарека другояче — безгранична тъпота, че може да приложи теорията си на практика, по същия начин, по който презирах и физиците от Кеймбридж по мое време, които искаха да превърнат чистата математика в приложна наука. И до днес не мога да се начудя как така се поддадох на тази по същество вулгарна идеология.

Бой. Въпреки всичко ми липсва. Знам, разбира се, че беше клоун, жесток, безчестен, немарлив, пет пари не даваше за никого, но въпреки това у него имаше една странна — как да го нарека? — изтънченост. Точно така, няма да е преувеличено да се каже — бляскава изтънченост. Когато бях малък и за пръв път чух да говорят за ангели, бях едновременно уплашен и запленен от мисълта за тези огромни невидими присъствия сред нас. Не си ги представях като андрогини с бели роби, жълти къдрици и тежки златни криле, както моят приятел Мати Уилсън ми ги описваше — Мати беше наясно с всички мистерии, — а като големи, мрачни и непохватни мъже, масивни в своята безтегловност, които обичат да погаждат грубиянски номера и без да искат, може да те блъснат на земята или да ти счупят врата. Веднъж, когато малко дете от забавачницата на госпожица Молино в Карикдръм намери смъртта си под копитата на товарен кон, аз, едно наблюдателно шестгодишно хлапе, знаех кой е виновникът; представих си как неговият ангел хранител стои над премазаното му телце и протяга напред огромните си ръце, защото не знае дали да се разкайва, или да се смее. Такъв беше и Бой. „Какво толкова съм направил? — ще извика, след като узнавахме за поредната му диващина, — какво съм бил казал…?“ — И разбира се, всички се разсмивахме.

Странно, но не си спомням кога го срещнах за пръв път. Би трябвало да е в Кеймбридж, но имам чувството, че винаги е присъствал в живота ми като константна величина, дори в детството ми. Колкото и специален да изглеждаше, според мен се вместваше в определен тип: хлапак, който щипе малките момиченца и ги кара да пищят, момче от последния чин, което показва на целия клас споходилата го ерекция, невъзмутим педераст, който на мига надушва себеподобните си. Независимо какво се говореше, двамата нямахме връзка. Една нощ, беше в началото на трийсетте, в стаята ми в Тринити се стигна до пиянско сборичкване, но това беше много преди да „се разкрия“, както казват сега, и след случката целият треперех от притеснение и уплаха, въпреки че Бой я подмина с обичайното си нехайство; спомням си как, докато слизаше по зле осветените стълби с провиснала над панталона си риза, ми се усмихна многозначително и поклати пръст закачливо и заплашително. Възползваше се докрай от привилегиите си и в същото време се присмиваше с презрение на света на своите родители (току-що си спомних, че вторият му баща беше адмирал; трябва да попитам госпожица Вандельор дали това й е известно). У дома си преживяваше главно с някаква ужасна смес, прилична на овесена каша — още усещам миризмата й, — която си вареше от овесено брашно и счукан чесън, но когато вечеряше навън, беше винаги в „Риц“ или „Савой“, след което се разполагаше в първото такси, за да полудува край доковете или в Ист Енд, където обикаляше долнопробните кръчми и ловеше в мрежите си „апетитни парчета“, както сам ги наричаше, и премляскваше с дебелите си устни.

Но можеше да бъде и много проницателен, ако това се искаше. Когато с Алистър Сайкс се присъединихме към пуча на Апостолите^[20] през летния семестър на 1932-ра, Бой се оказа не само най-енергичният от нас тримата, но и най-находчивият съзаклятник. Освен това умееше да озаптява страховитите пристъпи на ентусиазирания Алистър. „Слушай, Психо — нареждаше му с ведър, но твърд глас, — ти ще си мълчиш като добро момче и ще оставиш ние с Виктор да говорим.“ И Алистър, след кратко колебание, по време на което ушите му пламваха, а лулата му бълваше дим и искри като парен локомотив, послушно се примиряваше със заповедта, въпреки че беше по-голям от нас. Носеше му се славата, че е напълнил обществото с наши хора, но аз съм сигурен, че това е било дело на Бой. Беше трудно да се устои на чара на Бой, едновременно слънчев и зловещ. (Госпожица Вандельор щеше да си глътне езика; и до ден-днешен обществеността знае много малко за Апостолите, този клуб на абсурдните момчета, в който бяха допускани само най-златните от цялата златна младеж на Кеймбридж; аз, като ирландец и все още не хомосексуален, трябваше доста да се потрудя и да кроя всевъзможни планове, за да успея да се добера до него.)

През този семестър сбирките на Апостолите се провеждаха в квартирата на Алистър; като старши, той разполагаше с по-голям апартамент от нас. Бях го срещнал през първата година. Тогава още си мислех, че от мен ще излезе математик. Предметът силно ме привличаше. Неговите механизми носеха отпечатъка на древен ритуал, още една тайна доктрина като тази, която ми предстоеше да открия в лицето на марксизма. Опивах се от мисълта да бъда един от посветените в този специален език, който дори и в най-разредената си форма е точен — добре де, правдоподобен — израз на емпиричната реалност. Математиката описва света, както Алистър обичаше да заявява с нетипично за него изхвърляне. Именно това, което Алистър умееше да върши, успя да ме убеди много повече от слабия ми успех на изпитите, че бъдещето ми е в изкуството, а не в науката. У друг не бях срещал интелекта на Алистър — чист, точен и елегантен. Баща му беше докер в Ливърпул и Алистър беше постъпил в Кеймбридж със стипендия. На външен вид беше дребен страховит холерик с големи зъби и остра черна четина на главата; косата му тръгваше от челото и стърчеше право нагоре като бодли на четка за дъски. Обичаше да носи подковани ботуши и развлечени сака от някакъв мъхест туид, които като че бяха шити специално за него. През първата година бяхме неразделни. Странна връзка, предполагам, но онова, което най-много ни сближаваше, въпреки че не го обсъждахме открито, беше болезнената несигурност на факта, че и двамата сме аутсайдери. Един шегобиец ни беше нарекъл доктор Джекил и мистър Хайд; без съмнение бяхме необикновена двойка. Аз, дългуч с остър нос и вече видимо прегърбена стойка, прекосявах Големия вътрешен двор с широки крачки, а по петите ми — дребно човече с ботуши и къси дебели крака, които се движат като тъпи ножици, крачи и пуши лула. Повече ме интересуваше теоретичната страна на математиката, докато Алистър беше истински гений в приложната й. Обожаваше разни механични джаджи. По време на войната намери своето истинско и идеално място в Блечли Парк. „Беше като завръщане у дома“ — каза ми след време с блеснали от мъка очи. Това се случи през петдесетте, последния път, когато го бях видял. Беше паднал в нарочно скроената му клопка в мъжката тоалетна на Пикадили Съркъс и през следващата седмица трябваше да се яви в съда. Тежкарите от централата го бяха изтормозили и знаеше, че не може да очаква милост. Не отиде и в затвора: в навечерието преди явяването си в съда беше инжектирал една ябълка с цианкалий (в доклада се споменаваше и сортът ябълка; много са педантични тия тежкари) и я изял. Още едно нетипично за него изхвърляне. Чудя се откъде се е снабдил с отровата, да не говорим за спринцовката. Дори не знаех, че е обратен. Може би и той не е знаел, преди онзи полицай с уши като дръжки на тенджера и смъкнати до глезените гащи да го привика в клозетната кабинка. Бедният Психо. Представям си го в седмиците, преди да умре, как се е мятал под бракуваните войнишки одеяла в онази мрачна гарсониера, недалеч от Кромуел Роуд, и как в нещастието си е премислял съсипания си живот. Беше успял да разгадае едни от най-сложните военни кодове на германците и така беше спасил живота на бог знае колко войници от съюзническите армии, но въпреки това не му простиха. А мен ме наричат предател. Толкова ли не можах да направя нещо за него, да използвам някакви връзки или да кажа някоя добра дума на хората от вътрешна сигурност? Тази мисъл не спира да ме гнети и до днес.

Алистър, о, да, той четеше свещените текстове. Каквито и теоретични познания, макар и откъслечни, да имах, бях ги научил от него. Най-много се палеше на тема Ирландия. Неговата майка ирландка го беше направила яростен привърженик на Шин Фейн. И той като мен съжаляваше, че революцията се беше случила в Русия, но не можех да се съглася с него, че Ирландия би била по-подходящото за целта бойно поле; това ми изглеждаше направо смехотворно. Дори беше научил езика и можеше да псува на ирландски, въпреки че ми звучеше по-скоро като наниз от случайно навързани и тихо изсъскани богохулства. Укоряваше ме за липсата на патриотизъм и ме наричаше мръсен юнионист, и то съвсем не на шега. Но когато един ден почнах да го разпитвам разни подробности за моята страна, той взе да го увърта, а когато го попритиснах, се изчерви — тези негови пламнали в розово уши! — и си призна, че кракът му не е стъпвал в Ирландия.

Изобщо не умираше за компанията на повечето от Апостолите с тяхното превзето говорене и естетско маниерничене.

— По време на сбирките със същия успех може да си говорите с помощта на някакъв код — оплакваше се той и бодваше почернелия си палец в горящата чашка на лулата си.

— Така е, като не си завършил частно училище — присмивах му се аз незлобливо, за разлика от Бой, който не му прощаваше и доста сполучливо имитираше ливърпулския му акцент, което го караше да се налива с бира. Според Алистър Бой не гледаше сериозно на нашата кауза, затова смяташе — със забележителна далновидност, както се оказа впоследствие, — че представлява риск за сигурността.

— Тази наша опора — често мърмореше сърдито — всички ще ни загроби.

Ето една снимка от набъбналия албум, който нося в главата си. Някъде през трийсетте. Чай, дебели сандвичи, тънка бира и слънчев април в двора на Тринити. Една дузина от Апостолите — няколко студенти, като Алистър и аз например, няколко безлични преподаватели, един-двама ентусиазирани аспиранти, всички до един заклети марксисти — сме се настанили в просторната и мрачна всекидневна на Алистър. Носехме тъмни сака, светлобежови панталони и отворени на врата ризи, с изключение на Лео Ротънстайн, който винаги искреше от елегантност с блейзърите си от „Савил Роу“. Бой предпочиташе по-крещящите цветове: тъмночервени вратовръзки и лилави жилетки, а при един случай се яви и с бричове в яркозелено каре. Крачи напред-назад из стаята и тръска пепелта от цигарата си върху износения килим, разказва ни — щях да я чуя за кой ли път — случката, която, както сам твърдеше, го беше направила хомосексуален.

— Божичко, какъв ужас! Още я виждам, бедната ми майка, просната по гръб с вдигнати във въздуха крака, пищи колкото й глас държи, а огромният ми баща е рухнал гол върху нея, още топъл, но вече труп. Зор видях, докато го издърпам. А как само вонеше! Бях на дванайсет години. Оттогава не мога да погледна жена, без пред очите ми да изплуват големите бели гърди на майка ми — същия цвят като белия корем на риба. И от тях съм сукал. В сънищата ми тези зърна още ме гледат накриво. Никакъв ти Едип, никакъв ти Хамлет, това е чистата истина. Когато свали вдовишкия си траур и се омъжи повторно, направо си отдъхнах.

Делях хората на два вида — такива, които се шокират от историите на Бой, и такива, които не се шокират, но така и не успях да реша коя от двете половини заслужава неодобрение. Алистър взе да сумти и пуфти:

— Вижте, има постъпило предложение, което трябва да обсъдим. Испания се очертава следващата арена на военни действия — Алистър, който през живота си не беше чувал пушка да гръмне, имаше голяма слабост към военния жаргон — и сега трябва да решим на коя страна сме ние.

Лео Ротънстайн се изсмя:

— Нима не е очевидно? Едва ли ще подкрепим фашистите.

На двайсет и една години Лео беше вече наследил два милиона заедно с Мол Парк и огромна къща на Портман Скуеър.

Алистър подръпваше нервно от лулата си; мразеше Лео, но се мъчеше да скрие този факт от страх да не го сметнат за антисемит.

— Но въпросът е — каза той — дали ще се бием.

Сега си мисля колко много се говореше за битки през трийсетте, поне в нашите среди. Чудя се дали и умиротворителите са говорили с такава страст за мир.

— Не ставай глупак! — намеси се Бой. — Чичо Джо^[21] няма да го допусне.

Едно момче, което се казваше Уилкинс, забравил съм малкото му име, кльощаво, с очила и тежък псориазис, което щеше да загине при Ел Аламейн като командир на танк, се обърна с гръб към прозореца с чаша бира в ръка и рече:

— Според един човек, с когото разговарях онзи ден и който е бил там, Чичо Джо си има твърде много проблеми с изхранването на населението, за да се занимава с изпращането на помощ в чужбина.

Настъпи мълчание. Грешка от страна на Уилкинс: никога не говорехме за трудностите на другарите. Съмнението беше буржоазен предразсъдък. Бой се изсмя злобно:

— Странно — каза той — как някои от нас не могат да различат истината от пропагандата.

Уилкинс му хвърли убийствен поглед и отново се обърна с лице към прозореца.

Испания, кулаци, машинациите на троцкистите, расови безредици в Ист Енд — колко далечни ми се струват сега, направо отживелици, и колко сериозно гледахме тогава на себе си и на мястото, което заемахме на световната сцена. Често си мисля, че онова, което накара някои от нас да станат активни агенти, беше бремето на дълбокото ни, дори непоносимо объркване, което пиянските разговори от трийсетте всяха у нас. Бирата, сандвичите, слънцето по калдъръма, безцелните разходки по сенчести алеи, внезапните разтърсващи пристъпи на секс — цял един свят на привилегии и самоувереност се въртеше около нас, докато навсякъде другаде милиони хора се готвеха да умрат. Как можехме да понесем мисълта за всичко това, без да…

Не. Не е това. Тези изтънчени чувства не вършат работа. Вече съм си забранил да придавам значение със задна дата на това, което бяхме и което правехме. Дали пък защото тогава съм вярвал в нещо, а сега не вярвам в нищо? Или още тогава съм вярвал само във вярата, и то от копнеж, от необходимост? Второто със сигурност. Вълната на историята ни заля, както и много други като нас, и ни остави на сухо.

— О, на Чичо Джо му сече пипето — каза Бой. — Като бръснач.

Всички те са мъртви: скандалният Бой, Лео с неговите милиони, скептикът Уилкинс, който стана на пепел в онази консервена кутия насред пустинята. И пак се питам: Живял ли съм изобщо?

НЕ МИСЛЯ, че мога да наричам това нещо дневник, защото със сигурност е нещо повече от документиране на моите дни, които сега, след като фурорът отшумя, с нищо не се различават един от друг. Тогава го наречете биография, албум с изрезки от спомени. Или каквото си е — автобиография с бележки към нея. Госпожица Вандельор ще се разстрои, ако научи, че съм я изпреварил. Дойде тази сутрин да ме разпитва за великденското ми пътуване с Ник до Испания през 1936 г. (Колко знаменателно и вълнуващо може да изглежда една дата: Великден, 1936!) Изненада ме с въпросите си за нещата, които искаше да узнае. Бих разбрал, ако тръпнеше да научи подробности, да речем, от приключенията ми в Германия през 1945-а или за естеството на отношенията ми с госпожа У. и нейната майка (от които всички толкова се вълнуват), но не, тя държи на древните истории.

Испания. Това наистина е древна история. Противна страна. Спомням си дъжд и навсякъде една умопомрачителна миризма, която приличаше на смесица от сперма и плесен. По стените на всеки ъгъл плакати с чук и сърп и млади, яростни на вид мъже с червени ризи, чиито плоски обветрени лица и подмолни погледи ми напомняха за калайджиите, които в детството ми обикаляха Карикдръм и продаваха ламаринени канчета и продупчени тенджери. Прадо, разбира се, беше истинско откритие с тези зловещи и пророчески картини на Гоя, целите кръв и хаос, и Ел Греко, уплашен, не на себе си. Повече ми харесаха обаче платната на Сурбаран^[22], пленителни в своя покой и трансцендентални в своята земност. В Севиля през Страстната седмица стояхме мрачни под дъжда, за да наблюдаваме процесия от каещи се — гледка, пред която протестантското ми сърце се сви. На високо вдигната носилка се поклащаше изображение на снемането от кръста, покрито заради дъжда с балдахин от златист брокат с пискюли; в гипсовия Христос, легнал гол в гипсовите нозе на майка си, имаше нещо вулгарно, оргазмично (като при Гърка, но много далеч от него), с кремава плът, мъчително изкривена уста и обилно кървящи рани. Когато това нещо се появи и се заклати застрашително, двама-трима старци до нас паднаха на колене и започнаха да издават звук като от скърцащ сгъваем шезлонг, кръстеха се припряно, сякаш обзети от свещен ужас, а единият с учудваща пъргавина се хвърли под носилката и бързо я подпря с рамо. Спомням си и една млада жена, която излезе от тълпата и подаде на каеща се с мантиля на главата — нейната майка или леля — евтин чадър на бели и червени карета. В Алджесирас пък попаднахме на друго приятно и вълнуващо зрелище — тълпа оскверняваше черква и замеряше с камъни градския кмет, достолепен мъж с лъснало мургаво теме, който гледаше да се спаси от мъчителите си с бързи крачки, като същевременно се опитваше да запази достойнство. Дъждът чукаше по палмовите листа, мълния с цвят на живак проряза небето над гарата — тъмночервено като главата на пенис. Отлепени афиши заплющяха от внезапно извилия се вятър. По-късно се опитахме да минем границата, но ни казаха, че нощем Гибралтар е затворен. Кръчмата в Ла Линеа беше ужасно мръсна. Дълго лежах буден, заслушан в лая на кучетата и в някакво радио, което коментираше войната, загледан в играта на бледите фосфоресциращи отражения върху непокрития гръб на Ник, който се беше обърнал и леко похъркваше на тясното легло на миля разстояние от мен в другия край на стаята. Кожата му имаше вид на гъста лепкава тиня; сетих се за статуята на Спасителя. На следващия ден взехме кораба за Англия. В пролива видяхме делфини, а в Бискайския залив ми прилоша.

Това върши ли ви работа, госпожице В.?

Започнах по малко да я разбирам. Оказа се трудна работа, тъй като тя беше по-потайна и от мен. Почувствах се като реставратор, който отчупва парче по парче покривния лак от увредена картина. Увредена ли? Защо казах увредена? Има нещо в нейната сдържаност, в нейните продължителни спънати умълчавания, което говори за дълбоко стаено притеснение. Твърде зряла е за годините си. Имах усещането за неизкоренимо недоволство срещу всичко. Непрекъснато ми напомняше за Бейби — тези мълчания, тъмните кръгове под очите, навъсените погледи, вторачени в неодушевени предмети, — а Бейби със сигурност беше увредена. Тази сутрин, когато попитах госпожица Вандельор дали живее самичка, тя не ми отговори, направи се, че не ме е чула, но по-късно ненадейно започна да ми разказва за нейния млад приятел, с когото дели апартамент в Голдърс Грийн (между другото, място на едно от моите свърталища). Бил автомонтьор в един гараж. Стори ми се доста груба работа, но ето сега проумях кожената пола. Чудя се как ли гледа адмиралът на това съжителство. Или вече никой не обръща внимание на тези неща. Оплака се от студа по Северната линия. Казах й, че през последните трийсет години не съм се качвал на метрото, тя наведе глава и възмутена изгледа ръцете ми.

Утринта беше достатъчно топла, за да пием чая си на задния балкон. Тоест тя да пие чая си, докато аз предпочетох нещо друго въпреки ранния час. Тя ме изнервя, налага ми се да се подкрепя, преди да разговаряме. (И балконите ме изнервят, но това е друга тема. Патрик! Моят Паци, клетият Пат.) Освен това на моята възраст мога да пия по всяко време на денонощието, без да си търся оправдание; мечтая си за момента, когато ще закусвам коктейли с джин и Комплан^[23]. От балкона се виждаха само върховете на дърветата в парка. Точно сега са в най-хубавата си премяна, черните клони, сякаш леко напрашени от нежен зелен мъх. Подхвърлих, че замърсяването на въздуха в града придава на небето особено наситен цвят, също като онова сгъстено синьо, когато самолетът прави вираж, ти преглъщаш по принуда и изведнъж виждаш пред себе си нищото. Госпожица Вандельор не ме слушаше. Седеше от другата страна на малката метална масичка, свита надве в палтото си, и гледаше смръщено чашата си.

— Той беше ли марксист? — попита тя. — Сър Николас?

Трябваше да се замисля, преди да се сетя за кого говори.

— Ник ли? Божичко, не, разбира се! Всъщност…

Всъщност именно на връщане от Испания двамата имахме първия и единствен сериозен разговор на тема политика. Не си спомням как започна. Предполагам, че съм се опитал да го спечеля за каузата; в тези първи шеметни дни все още носех у себе си ревностния жар на новопокръстения, докато Ник не обичаше да му държат проповеди.

— За бога, що не вземеш да млъкнеш — каза ми, като сдържа смеха си. — До гуша ми е дошло да ти слушам приказките, историческата ти диалектика и всички останали щуротии.

Бяхме се облегнали на перилата в предната част на кораба и пушехме умислено под купола на безбрежната мека спокойна морска нощ. Колкото по̀ на север отивахме, толкова по-топло ставаше, сякаш климатът, като всичко останало в света, се бе обърнал наопаки. Огромна, бяла като кост луна беше увиснала над ширналото се море, а дирята на кораба блещукаше и се мяташе като дълго сребристо въже, което се развива след нас. Бях още замаян и леко трескав от пристъпа на морската болест.

— Трябва да се действа — казах му с твърдоглавието на догматик. — Трябва да се действа, иначе загиваме.

Това, боя се, беше начинът, по който разговаряхме.

— О, да се действа! — рече Ник и този път не сдържа смеха си. — За теб думите са действие. Ти само това правиш — плямпаш.

Това беше гадно, но Ник се развесели, забавляваше го да влезе в ролята на грубиян и да ми се подиграва за бездействието.

— Не може всички да бъдем войници — сопнах му се аз. — Има нужда и от теоретици.

Метна цигарата си през борда и се загледа в мъждукащия хоризонт. Ветрецът развя увисналия над челото му перчем. Какво си въобразявах, че чувствам към него? Как да си обясня безнадеждно сподавеното ридание, което се надигна в гърдите ми, когато се заглеждах в него в такива моменти? Май още от училище ставаме податливи на разни увлечения, но как да съм сигурен, че това беше само увлечение? И аз не знам.

— Ако аз бях комунист — обади се той, — изобщо нямаше да се занимавам с теории. Щях да мисля единствено за стратегията: как да се свършат нещата. Щях да използвам всякакви средства — лъжи, изнудване, убийства, метежи, каквото дойде. Вие всички сте идеалисти, които се правят на практици. Въобразявате си, че мислите само за каузата, докато всъщност я използвате, за да се занимавате с нещо и да забравите за егото си. Полурелигия, полуромантизъм, това е. Маркс е вашият свети Павел и вашият Русо.

Изненадах се и малко се стреснах; никога преди това не го бях чувал да говори по този начин, с интелигентско презрение, така да се каже. Обърна се настрани към мен и ми се усмихна, подпрял лакът на перилата.

— Трогателно е това, че се самозалъгвате — каза, — но също така е и доста жалко, не мислиш ли?

— Някои от нас са готови да се бият — отвърнах. — Готови са да се запишат доброволци в Испания.

Усмихна се пренебрежително.

— Някои да — каза, — а ти си тръгнал да се връщаш от Испания към къщи.

Гневът ми пламна, изпитах силно желание да му ударя един — юмрук или плесница.

— Проблемът ти, Вик — продължи той, — е, че според теб светът е нещо като голям музей, в който са пуснати да влязат твърде много посетители.

Госпожица Вандельор каза нещо и това ме сепна.

— Съжалявам, скъпа — извиних се, — бях се отнесъл. Мислех си за Бобъра — сър Николас. Понякога се чудя дали изобщо съм го познавал. Със сигурност не бях забелязал у него онова нещо — освен може би само силна воля, — което впоследствие го изстреля до такива шеметни висоти във властта и сферите на влияние.

Госпожица В. обаче пак беше изпаднала в състояние на летаргия, седеше с наведена глава, чертите на лицето й се бяха отпуснали и имаха онова леко идиотско изражение, по което след време щях да разбирам, че слуша най-внимателно. Не я биваше в задаването на въпроси, защото бързо се издаваше какво я интересува. Казах си, че трябва да действам предпазливо.

— От друга страна — подех с обичайната си старческа невъзмутимост, — кой от нас може да се похвали, че знае истинската същност на другите?

Тя наистина се интересуваше от Ник. Не искам да му се случи нищо лошо. Не, за нищо на света.

 

 

Още един кораб, още едно пътуване, този път до Ирландия. Веднага след Мюнхен и аз с удоволствие се махнах от Лондон с неговите шовинисти, слухове и всепроникващ, осезаем като мъгла страх. Докато светът се сриваше обаче, моята лична сполука тръгна нагоре. Да, тази година бях препълнен, като би казала моята бавачка Нани Харгрийвс. Радвах се на скромна, но бързо нарастваща международна слава като експерт и учен и вече се бях преместил от „Спектейтър“ в далеч по-престижния и префинен „Бърлингтън“, а пишех и във варбургския „Журнал“; през есента ми предстоеше да стана заместник-директор на Института. Не беше никак зле за мъж на трийсет и една, при това ирландец. Може би далеч по-внушителен от всички горни завоевания беше фактът, че прекарах лятото в Уиндзор, където ми беше възложена задачата да съставя каталог на голямата, но както се оказа, хаотична колекция от платна, събирани още от времето на Хенри Тюдор. Оказа се трудна работа, но това, което ме крепеше, беше пълното съзнание за голямото й значение не само за историята на изкуството, но и за моите по-нататъшни многостранни интереси (божичко, нищо не може да се сравнява със самодоволството на шпионина!). Разбирах се добре с Негово Величество — беше завършил Тринити няколко години преди мен. Въпреки големия си ентусиазъм на тема момчешки клубове и тенис беше същият като майка си — проницателен и ревнив пазител на кралската собственост. През тези последни месеци преди войната, когато, обзети от неясно напрежение, всички очаквахме да започнат военни действия, той често влизаше в работната ми стая, присядаше в крайчеца на бюрото ми, поклащаше крак, сключваше тънките си неспокойни пръсти, полагаше ги върху бедрото си и започваше да говори за големите колекционери сред своите предшественици на трона с някаква забавна и мрачна фамилиарност като за щедри и великодушни, макар и малко непочтени чичовци, каквито, предполагам, наистина са били. Въпреки че не беше много по-възрастен от мен, напомняше ми за моя баща с неговата плахост и с вида си на човек, вечно обзет от лоши предчувствия, както и с внезапните си изблици на нервна закачливост. Със сигурност го предпочитах пред ужасната му съпруга с нейните шапки, питиета и вечерни шаради, в които бях насила принуждаван да участвам, за мое най-голямо нещастие и силно притеснение. За мен тя беше Бутс, откъде идваше това име, така и не разбрах. Беше братовчедка на покойната ми майка. В Москва, разбира се, бяха във възторг от тази роднинска връзка. Големи сноби са другарите.

В края на това лято вече се намирах в състояние на дълбоко нервно изтощение. Когато преди десет години се провалих с математиката или тя — с мен, много ясно си дадох сметка какви ще бъдат последиците от това: тотално преобръщане на живота ми, което изискваше пълно посвещаване и неотслабващи усилия. Постигнах тази трансформация, изчерпвайки докрай цялата си физическа и интелектуална енергия. Метаморфозата е болезнен процес. Представям си острата болка на гъсеницата, която се превръща в пеперуда, как пуска очни окончания, преобразува мастните си клетки в дъгоцветен прашец по крилата и най-накрая разчупва седефения пашкул, изправя се със залитане на деликатните си, тънки като косъм крачета, замаяна, задъхана, заслепена от светлината. Когато Ник предложи разтоварваща екскурзия („Старче, по-мъртвешки бледен си от всякога“), аз се съгласих с бързина, която учуди дори мен. Идеята за Ирландия беше на Ник. Дали пък не иска, обезпокоих се аз, да научи някакви уличаващи ме неща, да надуши семейните ми тайни (не му бях казал за Фреди) или да види точно къде стоя в обществото? Страшно се ентусиазира от това пътуване. Ще отидем в Карикдръм, за да си починем, така се разпореди, после ще тръгнем на запад, откъдето, както му бях споменал, са корените на баща ми. Идеята изглеждаше прекрасна. Мисълта, че ще бъдем заедно с Ник в продължение на седмици, ме опияняваше и същевременно успокои каквито и опасения да бях имал до момента.

Аз купих билетите. Ник нямаше никакви пари. Отдавна беше напуснал редакторската си работа в „Бревоорт & Клайн“ и преживяваше с една мизерна сума, която Големия Бобър му отпускаше периодично с голямо недоволство и която Ник допълваше с безброй малки заеми от приятели. В петък се качихме на нощното корабче и продължихме от Ларне с шумен увеселителен влак през синьо-зеленикавата светлина на утрото в късния септември. Седях, загледан в пейзажа, който бавно се въртеше около нас. Тази сутрин Антрим изглеждаше особено потаен. Ник се беше умълчал, седеше свит в ъгъла на неотопленото купе, увил се плътно с палтото си, и се правеше на заспал. Когато се появиха възвишенията на Карикдръм, ме обзе нещо като паника, прииска ми се да отворя вратата на вагона и да скоча, за да ме погълнат парата на локомотива и носещият се наоколо дим.

— У дома — подхвърли Ник с гробовен глас и ме извади от унеса. — Сигурно ме псуваш, че те накарах да дойдеш.

Притежаваше една често вбесяваща ме способност да отгатва какво мисля. Влакът мина по издигнат насип, от който се видя градината, а после и къщата, но не ги посочих на Ник. Измъчваха ме съмнения и лоши предчувствия.

Баща ми беше изпратил Анди Уилсън да ни посрещне с двуколката. Анди беше градинарят ни, но и момче за всичко в „Сейнт Николас“ — жилав дребен мъж, като горски дух, с криви ръце и крака и бледосини очи като на бебе. Човек без възраст, изобщо не се беше променил от времето, когато бях съвсем малък и той обичаше да ме плаши, като слагаше жаби в детската ми количка. Беше яростен и непоправим оранжист, винаги думкаше Ламбегския барабан^[24] на всеки Дванайсети по време на ежегодното улично шествие. Двамата с Ник веднага се сдушиха в съюз срещу мен и непрекъснато ми се присмиваха.

— Пръста си не помръдва за нищо — каза и кимна към мен, докато качваше багажа ни в двуколката, после смушка Ник и му намигна. — Такъв си беше и такъв ще си остане.

Изкикоти се, поклати глава, взе юздите и изцъка с език към понито, а Ник се наклони на една страна, усмихна ми се и с едно рязко политане назад потеглихме.

Заобиколихме града, малкото пони много претенциозно пристъпяше в грациозен тръс, после започна изкачването на Уест Роуд. Хилавото слънце се опитваше да грейне. Когато подуших подобната на масло миризма на прещип, ме прониза болка. След малко се показа морето — голям равен люспест лист стомана, и нещо у мен трепна; винаги съм ненавиждал морето с неговата навъсеност и заплашителност, с неговата необятност и неведоми опасни дълбини. Ник отново беше заспал или се преструваше, вдигнал крака върху куфарите. Помислих си, че страшно завиждам на способността му да се спасява от еднообразието на интерлюдиите в живота. Анди пусна юздите, извърна се назад към него и извика:

— Готово, господине!

Дърветата около къщата изглеждаха по-тъмни от всякога, повече сини, отколкото зелени, и сочеха нагоре към небето с настоятелно безмълвно предупреждение. Пръв се появи Фреди, придвижваше се по диагонал през ливадата с разперени ръце, за да ни посрещне. Хилеше се и издаваше нечленоразделни звуци.

— Ето го и шефа — обади се Анди. — Погледнете го само, истински красавец!

Ник се облещи. Фреди се изравни с двуколката, хвана се за страничната й дъска, после се обърна и изприпка покрай нас, като мучеше от вълнение. Погледна ме крадешком, но не посмя да вдигне очи към Ник. Странно, че един толкова поразен ум може да е жертва на нещо толкова деликатно като срамежливостта. Той беше едър човек с огромни ръце и крака и гъста четина от сламеножълта коса. Ако го погледнеш, когато е спокоен, ако това изобщо можеше да се случи, едва ли ще разбереш за състоянието му, стига да не бяха тези безпомощно мигащи очи и струпеите около ноктите на ръцете и устата, които непрестанно дъвчеше. Беше почти на трийсет години, но въпреки едрото си тяло все още имаше вид на дванайсетгодишен хлапак с чорлава коса, извадена риза и прашка в ръце. Ник повдигна въпросително вежда и кимна към Анди.

— Неговият син ли? — попита мълчешком.

Поради цялата си възбуда и засраменост кимнах и извърнах глава.

Едва спрели пред къщата, и баща ми цъфна отпред, като че ли е чакал зад вратата и нищо чудно да е било точно така. Носеше свещеническата си якичка, колосания си епископски нагръдник, изяден от молци пуловер, а в ръцете си стискаше свитък листове — май никога не съм го виждал вкъщи, без да държи изписан лист хартия. Поздрави ни с обичайната си смесица от сърдечност и подозрителност. Изглеждаше по-дребен, отколкото го помнех, сякаш леко смален модел на самия себе си. Неотдавна беше преживял втори сърдечен удар и у него се долавяше някаква лекота, нещо крехко и неуверено, което, предполагам, бе резултат от стаения му, но неизменен страх от смъртта. Фреди изтича до него, прегърна го покровителствено, отпусна тежката си глава върху рамото му и ни изгледа лукаво. По безпокойството, с което баща ми съзерцаваше Бобъра, разбрах, че е забравил — бях му споменал, че идвам с приятел. Слязохме от двуколката и аз на бърза ръка приключих с представянията. Анди разтоварваше шумно багажа, понито опря муцуна в гърба ми и ме побутна напред, Фреди, подтикнат от вълнение и цялата неловкост на момента, започна тихичко да вие и точно когато реших, че безвъзвратно всичко се е превърнало в непоправим фарс, Ник пристъпи енергично напред, както доктор се намесва в случай на катастрофа, здрависа се с баща ми с добре дозирани части от почтителност и фамилиарност, след което подхвърли нещо за времето.

— Да, така е — смотолеви баща ми, усмихна се вяло и потупа успокоително Фреди по гърба. — Добре сте дошли и двамата, много се радваме. Как мина пътуването? Обикновено по това време на годината морето е спокойно. Фреди, престани, нали си добро момче.

После се появи Хети. И тя като че ли се беше спотайвала в антрето, изчаквайки подходящ момент. Ако баща ми се беше съсухрил през годините, Хети се беше наляла до размерите на кралските песове на Роуландсън^[25]. Беше на шейсет и няколко години, но още излъчваше младежка свежест, същата пълничка розова персона с насълзени очи, изящни ходила и неконтролируема стеснителна усмивка.

— О, Виктор! — извика тя и плесна с ръце. — Колко си отслабнал!

Хети произхождаше от богато квакерско семейство и беше прекарала младостта си в огромна сива каменна къща на южния бряг на морския ръкав в плетене на брюкселски дантели и други добри дела. Мисля, че освен бедния Фреди не познавам друго човешко същество, за което мога да кажа напълно убедено, че не таи в себе си и грам лошотия (как изобщо такива хора виреят в свят като нашия?). Ако не ми беше доведена майка и следователно малко или много част от покъщнината, със сигурност щях да я имам за обект на удивление и благоговение. Когато прекрачи в живота ни, положих всички усилия да я намразя и да й преча във всичко, което вършеше, но нейното добродушие ме сломи. Спечели ме, след като много бързо се отърва от Нани Харгрийвс, яростна презвитерианка и повлекана, която след смъртта на майка ми господстваше в живота ми с отмъстителна експедитивност, като всяка седмица ме наливаше с рициново масло, а заедно с Фреди трябваше да слушаме заплашителни проповеди за грешници, проклятия и вечни мъки. Нани не знаеше как да си играе, докато Хети, напротив, обожаваше детските игри и колкото по-шумни, толкоз по-добре — по всяка вероятност като малка квакерските й родители не са одобрявали подобно безбожно лекомислие и сега си наваксваше изпуснатото. Заставаше на четири крака и тръгваше да ни преследва с Фреди из гостната, ръмжеше като мечка, лицето й пламваше в ярка червенина, а големите й гърди се люшкаха. Вечер, преди заспиване, ни четеше разкази за чужди земи, за безстрашни непорочни девойки и сърцати брадати храбреци, за мъченик, вързан за кол и оставен да умре насред пустинята или пък сварен в казана от ликуващите край него хотентоти.

— Хайде, влизайте! — подкани ни тя, смаяна, както забелязах, от екзотичната красота на Ник. — Мери ще ни приготви ълстърска пърженка.

Баща ми се освободи от прегръдката на Фреди и всички се наблъскахме в антрето. След нас Анди Уилсън мъкнеше багажа и тихо попържаше под носа си. Синът на Анди, Мати, беше моята първа преждевременна любов. Бяхме връстници. Имаше черна къдрава коса, сини очи и същия жилав вид като баща си. Нима в детството има друго присъствие, което да е по-уязвимо и да буди по-зловещи асоциации от сина на прислужника? Мати се удави в Колтън Уиър. Не знаех какво да правя с мъката си, загнезди се в мен като огромна умислена птица и не помръдна със седмици. После, един ден, просто отлетя. Така човек научава за пределите на любовта, за пределите на скръбта.

Ник ми се усмихна неодобрително.

— Не си ми казвал, че имаш брат.

В този момент проумях цялата тежест на грешката, която бях допуснал, като го доведох тук. Къщата се превърна в причинно-следствена връзка на тъгата, която кара човек да плаче и същевременно да настръхва. Колко занемарено изглеждаше мястото. И тази миризма! — уморена, кафеникава, близка, ужасна. Срамувах се от всичко и най-вече от себе си, задето се срамувах. Не смеех да погледна опърпания си баща и дебелата му съпруга, стрясках се от мърморенето на Анди зад гърба ми и се свивах от страх при мисълта за червенокосата Мери, нашата готвачка католичка, която ще тръсне пред Ник чиния с пържен бекон и черен пудинг (а той дали яде свинско? О, боже, бях забравил да питам). Но най-големият ми срам беше Фреди. Като деца не му обръщах внимание, струваше ми се в реда на нещата, че всеки роден в семейството след мен трябва да е дефектен. Но го използвах, за да има кого да командвам, да ми попълва липсващата бройка при игрите, които си измислях сам, и като безкритичен свидетел на моите премерено дръзки лудории. Правех си експерименти с него просто за да видя как ще реагира. Давах му да пие денатуриран спирт — призляваше му, после повръщаше, — слагах умрели гущери в овесената му каша. Веднъж го блъснах в копривата, за да се разпищи. Мислех, че ще последва наказание, но баща ми само ме изгледа с неизмерима тъга, сведе очи и поклати глава, докато Хети клекна на ливадата като индианка, взе да люшка Фреди в обятията си и наложи посинелите му ръце и извити навътре колена с лапад. Вече като по-голям се бях увлякъл по английските романтици и си въобразявах, че той е благороден дивак, затова му посветих сонет с обръщения в стила на Уърдзуърт (О, чуй, ти прелестно дете на извечната Природа!), карах го да катери склоновете с мен до пълно изтощение, независимо от времето, защото знаех, че се бои да стои навън, както се боеше и като съвсем малък. Сега изведнъж го видях през очите на Ник — клето създание с тромава походка и повреден ум, с моето високо чело и издадена напред горна челюст; продължих по коридора, плувнал с горещата пот на притеснението, не смеех да срещна насмешливия въпросителен поглед на Ник и най-сетне си отдъхнах, когато Фреди хукна към градината да продължи неясните си занимания, които нашето пристигане бе прекъснало.

В трапезарията, докато двамата с Ник закусвахме, Хети и баща ми седяха и ни гледаха с нещо като неразбиращо удивление, сякаш бяхме двама безсмъртни, отбили се да удостоят с внимание скромната им трапеза на път към други важни олимпийски дела. Готвачката Мери не спираше да ни поднася неща за ядене, пържени хлебчета и бъбречета на скара, поставки с препечен хляб, въртеше се около масата, хванала горещите чинии с престилката, за да не си опари пръстите, и току поглеждаше към Ник — ръцете му, падналия над челото му кичур — изпод почти невидимите си бледи клепки и се изчервяваше. Баща ми заговори за опасността от война. Винаги е имал изострено отношение към тегобата и угрозата в този свят, възприемаше го като гигантски въртящ се пумпал, на върха на който стои човекът, треперещ от страх, с допрени длани и смирено се моли на един капризен и необяснимо мълчалив Бог.

— Говорете си каквото щете за Чембърлейн — каза, — но той все пак помни Голямата война и знае каква цена беше платена тогава.

Седях, загледан в наденичката си, и си мислех какъв безнадежден наивник е баща ми.

— За да има мир сега — промълви Хети и въздъхна.

— О, война ще има — намеси се Ник със спокоен тон, — както и да ни успокояват. Между другото, какво е това?

— Фъдж — изтърси Мери, изчерви се още по-силно и излезе от стаята.

— Картофен кейк — изрекох през стиснати зъби. — Местен деликатес.

А само преди два дни бях разговарял с краля.

— Ммм — обади се Ник, — вкусно е.

Баща ми замига, изглеждаше разстроен. Светлината откъм декоративния прозорец с оловно стъкло блестеше върху олисялото му теме. Тролъп, помислих си; като герой на Тролъп е, от второстепенните.

— Така ли мислят хората в Лондон — попита, — че ще има война?

Ник се замисли, килнал глава на една страна, загледан в чинията си. Моментът е още пред очите ми: бледата октомврийска светлина върху паркета, струйка дим се вие от чучура на чайника, някакъв зловещ отблясък от мармалада в купичката от шлифован кристал, баща ми и Хети като уплашени деца седят и чакат да чуят какво мисли Лондон.

— Разбира се, че ще има война — не издържах аз. — Старците отново ще допуснат това да се случи.

Баща ми кимна тъжно.

— Да — промълви, — сигурно си мислите, че нашето поколение ви е предало.

— Но ние искаме мир! — възнегодува Хети, доколкото това й се удаваше. — Не искаме млади мъже отново да отиват на война и да бъдат избивани за… за нищо.

Погледнах Ник. Май друго не го интересуваше, освен чинията; винаги е имал завиден апетит.

— Борбата против фашизма едва ли може да се нарече нищо — казах и Хети така се сконфузи, че едва не се разплака.

— О, вие, младите — тихо рече баща ми и махна с ръка във въздуха с жест, който беше нещо като светската версия на свещеническата благословия, — толкова сте самоуверени.

При тези думи Ник вдигна очи, сякаш нещо бе събудило интереса му.

— Така ли мислите? — попита. — Аз пък смятам, че ние сме доста… ами, нефокусирани. — Взе една изстинала препечена филия и започна да я маже с масло, както художник нанася кадмиево жълто с мастихина си. — Струва ми се, че на моите връстници им липсва усещане за цел и посока. Дори смятам, че малко военна дисциплина няма да им се отрази зле.

— Тогава дай да ги набутаме в армията, така ли? — заядох се аз.

Ник продължи да си маже филията преспокойно, а преди да я захапе, погледна настрани към мен и каза:

— И защо не? Нима тези лентяи, дето висят по уличните ъгли и се оплакват, че не могат да си намерят работа, няма да са по-добре, ако облекат войнишки униформи?

— Ще са по-добре, ако имат работа! — отсякох. — Маркс посочва, че…

— О, Маркс! — каза Ник с пълна уста, после се изкикоти сподавено.

Усетих как челото ми пламна.

— Трябва да се опиташ да прочетеш Маркс — казах му. — За да знаеш какво говориш.

Ник пак се изсмя под мустак.

— Искаш да кажеш, че тогава ще знам какво ти говориш.

Настъпи неловко мълчание и Хети ме погледна угрижено, но аз избегнах погледа й. Баща ми изглеждаше разтревожен, прокашля се, а неспокойните му пръсти проследиха невидим десен върху покривката.

— Сега и този марксизъм — започна, но аз на мига го прекъснах с онази саркастична свирепост, която порасналите синове използват срещу неосведомените си бащи.

— Двамата с Ник възнамеряваме да попътуваме на запад — казах на висок глас. — Той иска да види Мейо.

Доколкото знам, чувството за вина е единственото, което не замира с течение на времето. Нито пък гузната съвест има усещане за предимство или съразмерност. В живота си, съзнателно или не, съм изпращал мъже и жени на ужасна смърт, но въпреки това, когато си мисля за тях, сърцето ми не се свива така, както когато си спомня отблясъците светлина по сведеното теме на баща ми или нежния поглед в големите тъжни очи на Хети, които безмълвно ме умоляват без никакъв яд или омраза, подканят ме да се държа мило с един застаряващ, изпълнен с тревоги човек, да проявя повече толерантност към незначителното им съществуване, молят ме да имам сърце.

След закуска просто трябваше да изляза от къщата. Взех Ник и тръгнахме към пристанището. Времето се беше развалило и сенките на облаците препускаха по разпененото море. На фона на бледата есенна светлина норманският замък на брега изглеждаше особено мрачен през този ден; като дете си мислех, че е построен от мокър пясък.

— Добри хора — подхвърли Ник. — Баща ти е боец.

Зяпнах го.

— Така ли мислиш? По-скоро поредният либерал и буржоа. Въпреки че навремето беше голям поборник за самоуправление на Ирландия.

Ник се изсмя.

— Не е позиция, която очакваш от протестантски свещеник, нали?

— Карсън^[26] го ненавиждаше. Опита се да предотврати ръкополагането му в свещенически сан.

— Нали ти казах: боец.

Разхождахме се край морето. Въпреки че сезонът беше минал, още имаше къпещи се във водата, виковете им стигаха до нас — пискливи и звънки се носеха над надипления пясък. Нещо в мен винаги откликва смутено на пастелните багри на крайбрежието. Видях със смазваща яснота друга своя версия, малко момче, което играе тук с Фреди (един ден Витгенщайн ме спря край Кам^[27], хвана ме за китката, пъхна лице в моето и изсъска: „Изкуфелият старец същото същество ли е, което е бил като малък?“), строи замъци и скришом се опитва да го накара да яде пясък, докато Хети се е разположила кротко по средата на голямо карирано одеяло и плете, въздиша самодоволно и си мърмори нещо под носа, големите й крака на петна стърчат напред като хаспел, а жълтите й пръсти току помръдват (веднъж един енориаш се беше оплакал на баща ми, че когато жена му лежи на плажа, „кокилите й се показват така, че цял град да ги види“).

Изведнъж Ник се закова на място и огледа театрално морето, брега и небето, палтото му се беше издуло от вятъра като пелерина.

— Божичко — изстена той, — как мразя природата!

— Съжалявам — отвърнах му, — май не трябваше да идваме.

Изгледа ме, пусна една мрачна усмивка с извити надолу ъгълчета.

— Знаеш ли, не бива да приемаш всичко лично — каза.

Продължихме напред и той потупа шкембето си.

— Как се казваше онова нещо? Фидж ли?

— Фъдж.

— Страхотно.

Бях го наблюдавал по време на закуската, докато баща ми редеше баналности, а Хети кимаше решително в знак на съгласие. Само една негова усмивчица по адрес на тяхната закостенялост, казах си аз, и ще го намразя за цял живот. Но той се държа безупречно. Дори когато Фреди притисна нос и покритите си с корички устни до прозореца в трапезарията и зацапа стъклото със сополи и лиги, Ник само се изсмя като на симпатичен детски маймунджилък. Не той, а аз седях изнервен с презрително свити устни. Той каза:

— Баща ти ни нарече млади хора. Аз не се чувствам млад, а ти? По-скоро се чувствам на възрастта на Всевишния. Сега ние сме старите. Следващия месец навършвам трийсет. Трийсет!

— Знам — казах му аз. — На двайсет и пети.

Той ме изгледа изненадано.

— Как така си запомнил?

— Помня дати. А в края на краищата тази е знаменателна.

— Какво? О, да. Вашата славна революция. Всъщност не е ли била през ноември?

— Да, но техният ноември по стар стил. Юлианския календар.

— А, юлианският календар, да, разбира се. Да живее старият веселяк Юлиан.

Потреперих; винаги ми звучеше прекалено еврейски, когато пускаше тия устъризми^[28].

— Както и да е — казах. — Символът е всичко. Както Куеръл обича да казва, католическата църква е основана на каламбур. Tu es Petrus^[29].

— Така ли било? Ами добре. Това е готино, браво.

— Някой го беше изтърсил, не е мое.

Вървяхме в сянката на крепостната стена на замъка и настроението на Ник се смрачи заедно с въздуха наоколо.

— Какво ще правиш в тази война, Виктор? — попита и гласът му стана дрезгав а ла Сидни Картън^[30].

Спря и се облегна на парапета пред пристанището. Морският вятър беше студен, солен и остър. Далече над морето ято чайки кръжаха над светлеещо петно във водата, въртяха се и току се гмуркаха като литнали във въздуха вестникарски страници. Внуших си, че чувам прегладнелите им пронизителни крясъци.

— Наистина ли мислиш, че ще има война? — попитах.

— Да. Две мнения няма. — Продължи напред, а аз закрачих подире му. — До три месеца, шест месеца, най-много година. На заводите вече им е разпоредено, въпреки че Военното министерство още не е осведомило Чембърлейн за това. Знаеш ли, че той и Даладие^[31] са работили тайно в продължение на месеци за постигането на споразумение с Хитлер относно Судетската област? И сега Хитлер може да си прави каквото пожелае. Знаеш ли какво е казал по адрес на Чембърлейн? Мъчно ми е за него, нека се радва на тази хартийка.

Изгледах го.

— Откъде знаеш това? — попитах и се изсмях изненадано. — Чембърлейн, заводите, всички тия неща?

Той сви рамене.

— Разговарям с разни хора — отговори ми. — Може би и ти ще поискаш да се срещнеш с тях. Наши хора.

Мои, помислих си аз, или твои? Но го пуснах покрай ушите си.

— Искаш да кажеш хора от правителството ли?

Пак сви рамене.

— Нещо такова — каза.

Отдалечихме се от пристанището и поехме по стръмния път. Докато той говореше, бавно ме обля гореща червенина, плъзна от гърдите нагоре към челото ми. Сякаш бяхме ученици и Ник ми споделяше мръсни тайни за секса, но не ги беше разбрал правилно.

— Всичко е прогнило, не смяташ ли? — обади се. — За мен Испания сложи край на нещата. Испания, а сега и тая гадна мюнхенска работа. Мир в наше време — ха!

Спря, обърна се към мен, сериозно намръщен, и отметна перчема от челото си. Очите му — много черни на фона на бледата утринна светлина, а устната му трепереше от вълнение и от усилието да си придава мъжествен вид. Извърнах глава, за да скрия усмивката си.

— Нещо трябва да се направи, Виктор. От нас зависи.

— Имаш предвид с нашите хора ли?

Казах го, без да искам. Ужасих се, че може да се обиди, и ето че една картина изплува пред очите ми — как седи мрачен в двуколката, избягва погледите ни, настоява веднага да го върнем на гарата, докато баща ми и Хети, Анди Уилсън, дори и понито гледат неодобрително към мен. Не е трябвало да се тревожа; Ник не беше човек, който ще долови иронията; еготистите не са такива, открих го по-късно. Пак завихме към хълма. Крачеше с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, без да откъсва очи от пътя, със стисната челюст, в която един мускул играеше.

— Досега се чувствах толкова безполезен — каза — да се преструвам на изискан франт и да се наливам с шампанско. Ти поне правиш нещо с живота си.

— Не мисля, че каталог с картини от колекцията на Уиндзорския замък може да промени плановете на хер Хитлер.

Той кимна, изобщо не слушаше.

— Въпросът е да участваме — каза, — да действаме.

— Това ли е новият Ник Бревоорт? — попитах колкото успях по-небрежно. Сега смущението у мен отстъпи място на едно съвсем необяснимо и с нищо неоправдано раздразнение, защото тази есен всички говореха така. — Струва ми се, че този разговор сме го водили с теб преди няколко години, но с разменени роли. Тогава аз мислех, че трябва да се действа.

Той се усмихна мълчаливо и прехапа устна; раздразнението ми се вдигна с няколко градуса.

— Мислиш, че играя игрички, така ли? — каза с презрително провлачен глас.

Не му направих удоволствието да отговоря. Известно време вървяхме мълчаливо. Слънцето се беше оттеглило в млечна мараня.

— Между другото — продължи той, — вече имам работа, знаеш ли? Лео Ротънстайн ме нае за съветник.

Реших, че това е някоя от шегичките на Лео.

— Съветник ли? Какъв съветник?

— Ами главно по политически въпроси. И по финансови.

— Финансови? Какво разбираш ти от финанси?

Не отговори веднага. Един заек изскочи от живия плет, застана на задните си лапи отстрани на пътя и ни изгледа учудено.

— Семейството му е разтревожено заради Хитлер. Имат пари в Германия, както и много роднини. Възложи ми да ги наглеждам. Нали знаеш, че заминавам.

— Заминаваш? За Германия?

— Да, не съм ли ти казал? Съжалявам. Хората, с които бях говорил, ме помолиха да замина.

— За да правиш… какво?

— Да се оглеждам и ослушвам. Да усетя накъде духа вятърът и да им докладвам.

Изсмях се гръмогласно.

— Боже господи, Бобър — извиках, — значи, ще ставаш шпионин!

— Да — каза и пусна самодоволна усмивка като бойскаут. — Да, май ще ставам.

Не знам защо се учудих; в края на краищата самият аз бях в тайните служби от години, но от другата страна, не неговата и на неговите хора. Какво щеше да стане, зачудих се, ако тогава му бях подхвърлил: Ник, любов моя, аз работя за Москва, какво ще кажеш, а? Вместо това спрях, обърнах се, погледнах към пристанището и разбушувалото се море, после казах:

— Какво ли търсят там онези чайки?

Ник също се обърна и погледна отнесено.

— Какви чайки?

НЕ ЗАМИНАХМЕ ЗА МЕЙО. Не мога да си спомня какво оправдание измислих за пред баща ми и Хети, нито дали изобщо им дадох някакво. И двамата изгаряхме от нетърпение да се върнем в Лондон, Ник при неговото шпиониране, аз — при моето. Баща ми се почувства засегнат. За него западният бряг беше земя на младостта му, не само място на детските му ваканции — неговият дядо е имал ферма на каменисто островче в Клу Бей, а мястото, откъдето са дошли дедите му, мистериозните автохтони, излезли от мъглите на западното крайбрежие, могъщите О Мезцеойл, воини, пирати, до един свирепи племенни вождове, които точно навреме — за да избегнат големия опустошителен глад — променили религията си, поангличанили фамилиите си и по думите на Йейтс се превърнали в богати земевладелци. Нямах желание да посвещавам Ник в тези легенди, още по-малко да обикалям местата, където са се намирали каменните колиби на моите предци и презрените постели, от които са се пръкнали. По тези въпроси двамата спазвахме благопристойно мълчание: той не говореше за своето еврейство, аз — за моята католическа кръв. И двамата посвоему се бяхме изградили без чужда намеса. Три дни в Карикдръм ни стигаха; събрахме си книгите и непокътнатите туристически обувки и взехме кораба за това, което си дадох сметка, че вече наричам мой дом. Напускането на Ирландия и бащината къща ми създаде усещането за дребно, но особено брутално престъпление, което съм извършил. През цялото пътуване чувствах обидения, макар и простил ми взор на моя баща като гореща точка върху и без това пламналия ми тил.

Тази есен Лондон имаше доста абстрактен и провинциален вид; в атмосферата се усещаше безсмислено оживление подобно на онова, което цари през последния учебен ден или през последния половин час на пиянско парти. Хората се умълчаваха насред изреченията си или гледаха нагоре към жълтеникавокафявата светлина в прозорците и въздишаха. Улиците приличаха на мизансцен, двуизмерни, със смалени пропорции, но шумът и възбудата им бяха облъхнати от патоса на нещо задействано единствено за да бъде спряно насилствено и отведнъж. Виковете на уличните вестникари ехтяха зловещо — подлайването на кокни винаги ми е действало на нервите. Привечер облещеният залез в небето над покривите приличаше на сиянието от голям пожар. Всичко беше толкова банално — тези шаблонни знаци и гледки. Страхът беше банален.

За някои обаче времето съдържаше мрачна привлекателност. Куеръл например беше в стихията си. Спомням си, че в края на същия ноември един следобед с лек дъждец го срещнах на „Странд“. Влязохме в „Лайънс Корнър Хаус“ да изпием по чай, който имаше същия цвят като дъжда по тротоара пред запотения прозорец, до който седнахме. Повече от всякога Куеръл приличаше на черноборсаджия с отеснелия си костюм и кафявата си мека шапка. След броени минути беше успял да препълни металния пепелник на масата между нас. По това време бях вече добре поставен в отдела, но рядко го срещах там — той беше в бюрото за Балканите, докато аз отговарях за чуждите езици; когато случайно се виждахме във външния свят, както сега, изпитвахме неудобство и притеснение подобно свещеници на сутринта след случайна среща в публичен дом предишната нощ. Аз поне чувствах неудобство и притеснение; не мисля обаче, че Куеръл би си позволил толкова малодушни и очевидни усещания. Не бях в състояние да погледна сериозно на света на военния шпионаж, пълен със самозаблуди, ученически отряди и малки момчета с мъжки мустаци; смесената атмосфера от весело безгрижие и сериозност, с която отделът си вършеше работата, отначало ми се стори забавна, после неясно срамна и накрая просто досадна. С какви магарета само трябваше да се общува! Но Куеръл беше различен; подозирам, че и той като мен е ненавиждал мястото. Отне ми много време и тропане по вратите на старите момчета, докато пробия; накрая Лео Ротънстайн ми свърши работата. Той беше — бил е в продължение на години, установих с изненада — важна клечка в бюрото за Близкия изток.

— Това е в кръвта му — каза ми Куеръл и сви устни в нещо като усмивка. — От векове е така, в семейството му гъмжи от шпиони. Още при Ватерло са имали предварителна информация и са натрупали цяло състояние на борсата, знаеше ли го? Хитри са, адски хитри. — Куеръл не си падаше по евреите. Наблюдаваше ме с тези негови немигащи, изпъкнали бледи очи, докато две лениви струйки цигарен дим излизаха от ноздрите му. Направих се, че ям лепкавата си кифличка. Споменаването на шпиони ме стресна; не беше дума, която хората от отдела използват, дори в лични разговори. Понякога ми хрумваше, че може би и той като мен е повече от това, за което се представя — току-що беше издал трилър със заглавие „Двойният агент“. Дори само мисълта да работя с Куеръл като таен сподвижник ми беше неприятна. Когато вдигнах очи от кифличката, той премести погледа си към краката на минаващата келнерка. Никога не успях да разбера каква политика води. Говореше за сборищата в Кливдън или пък за Моузли^[32] и неговите главорези с нещо като копнеж и възхищение, а в следващия миг се превръщаше в поборник за правата на работниците. В своята наивност смятах, че това се дължи на неговата католическа вяра, която му позволява тази разтеглива казуистика. Един уикенд в Молс по време на показните съдебни процеси в Москва той ме чу да критикувам Сталин.

„Работата е там, Маскел — каза ми, — че лош папа не означава лоша църква.“ Лео Ротънстайн, който се беше проснал на канапето и кръстосал дългите си крака, се размърда и се изсмя лениво. „Боже господи — обади се, — болшевик в къщата! Бедният ми баща ще се обърне в гроба.“

— Виждал ли си Банистър наскоро? — попита ме Куеръл в този момент, без да сваля поглед от краката на келнерката с кривите ръбове на чорапите й. — Дочувам, че се е хванал с фашистите.

Бой работеше за Би Би Си, където отговаряше за предаване, което много самонадеяно наричаше „Разговори“. Беше страшно мило да го слушаш колко се гордее с работата си и често ни доставяше удоволствие с историите си за лорд Рийт и неговите момченца, на които навремето ние отказвахме да повярваме. Тогава той също беше в отдела; след Мюнхен почти всички от нашата компания се присъединиха доброволно към тайните служби или пък бяха принудително вербувани. Давам си сметка, че вербуването ни като шпиони беше за предпочитане пред мобилизирането ни като войници — или съм несправедлив към нас? Бой прие ролята си под прикритие с детски ентусиазъм. Винаги е обичал тайния живот и след като дезертира, той ужасно му липсваше. Най-вече се наслаждаваше на различните роли, които трябваше да играе; неотдавна под прикритие се беше присъединил към група консерватори, които симпатизираха на нацистите и се наричаха „Веригата“ (клатя им веригата за доброто на Чичо Джо, обичаше да се шегува Бой), и по-специално към един прословут, пронацистки настроен депутат, който се казваше Ричард Не-знам-кой-си, забравил съм името, бивш гвардейски офицер и напълно смахнат тип, за когото работеше (думата е точна) като неофициален личен секретар. Задължението му, както ни сподели, било да действа като сводник на капитана, който имал неутолим апетит за млади момчета от работническата класа. Неотдавна Бой и смахнатият капитан бяха предприели екскурзия до Рейнска област в компанията на банда ученици от Ист Енд, за да посетят лагер на хитлеристката младеж. Едно от онези абсурдни неща, които се правеха в подготвителния период на войната. Двамата се върнаха в екстаз („О, тези руси зверчета!“), въпреки че капитан Кочан беше успял да си докара болезнено анално възпаление; значи, die Hitlerjugend не били чак толкова чисти!

— А най-забавното е — казах му аз, — че пътуването било спонсорирано от съвета по международни отношения към Англиканската църква!

Куеръл не се засмя, само ми хвърли един от светкавичните си отегчени погледи, които винаги ме караха да се чувствам, сякаш някой е прокарал бутилка по лицето ми, както правят при танцови забави в провинцията — търкалят празни бутилки от шампанско по пода, за да го лъснат (о, дните на нашата младост — младостта на света!).

— Може би трябваше да отидеш с тях — каза ми.

Това ме накара да млъкна. Усетих как лицето ми пламна.

— Не е по моя вкус, старче — измънках в опит думите ми да прозвучат небрежно и арогантно, но поне в моите уши те отекнаха превзето и уличаващо.

Побързах да сменя темата.

— Бой казва, че швабите са приключили с превъоръжаването и сега само чакат да им дадат знак.

Куеръл сви рамене.

— Едва ли е трябвало да изпращаме някакъв педераст, за да ни го каже. Като че не го знаем.

— Развели ги двамата с капитана из някакъв аеродрум, където безкрайни редици месершмити стояли с насочени към нас носове.

Умълчахме се. Сред шума от уличното движение отвън като че долових бръмченето на витла и потръпнах от пламенно нетърпение: да дойдат, всичките да дойдат! Куеръл огледа апатично помещението. На съседната маса до нас дебел мъж с костюм на мазни петна говореше разпалено, но приглушено на оклюмало младо момиче с къносана коса — по всяка вероятност дъщеря му, — каза й с равен тих глас, че не е нищо повече от проститутка; след година-две двамата щяха да се появят, предрешени като еврейски бежанец и обречената му млада съпруга, в „Ориент експрес“, първия и доста прехвален от балканските трилъри на Куиръл.

— Дали ще оцелеем? — почуди се Куеръл. — Искам да кажа, след всичко това.

Махна с ръка и обходи с поглед другите маси, келнерката, жената на касата, дебелия мъж, посърналата му дъщеря и оттатък тях, Англия.

— И какво, ако не оцелеем? — подхвърлих предпазливо. — Нещо по-добро може да дойде на наше място.

— Искаш Хитлер да победи ли?

— Не Хитлер, не.

Трудно ми е сега да си възстановя особеното вълнение на подобни моменти, когато човек излага всичко на риск само с една подхвърлена реплика. Прилича на шеметното опиянение, което изпитах при първия си скок с парашут. Онова усещане, че си лек като въздуха и същевременно много по-тежък и някак много по-важен, отколкото е дадено на обикновен простосмъртен. Сигурно по същия начин се чувства второстепенно божество, литнало от облаците, за да види какво впечатление ще направи на някоя от по-обиграните нимфи в Аркадия. Седяхме двамата с Куеръл, без да говорим, само се гледахме. Това е друго нещо в тези моменти на абсолютен риск: напрегнатата, наелектризирана безизразност, която сковава лицето и тона на гласа. Когато веднъж срещнах Т. С. Елиът на прием в Двореца след войната, на мига разпознах в тези премрежени очи с камилски поглед и в лишения от тембър глас чертите на вечния маниакален двуличник.

Пръв Куеръл отмести погледа си и моментът отмина.

— Е — подхвърли той, — едва ли има значение кой ще победи, след като янките както обикновено ще дойдат да прочистят терена след нас.

После отидохме в „Грифона“ и се напихме. Сега, като поглеждам назад, учудвам се, че през тези години бях прекарал толкова много време в компанията на Куеръл. Между нас не съществуваха сърдечни отношения и почти нямахме общи интереси. Неговият католицизъм ми беше толкова непонятен, както и моят марксизъм — на него, както сам твърдеше; и макар всеки от нас да си имаше своите убеждения, нито един не вярваше в тези на другия. Но помежду ни съществуваше някаква връзка. Нашето приличаше на онези странни ученически привързаности, когато двама смотани неудачници се сближават заради общата си нужда да завържат какво да е, макар хладно и злочесто, приятелство. „Грифона“ и „Джордж“ бяха нашата версия на горичката зад игрището; в тях прекарвахме часове на споделена меланхолия сред мъгла от цигарен дим и алкохолни изпарения, като от време на време разменяхме по някоя злобна забележка, зяпахме събратята си по чашка и се хилехме. За мен общуването с Куеръл беше нещо като благотворителна обиколка на бедняшките квартали. Не бях абониран — не и тогава — за неговата манихейска представа за света, но със сигурност се чувствах привлечен към нея в това мрачно, мръсно и посвоему безочливо място, в което той се вмъкваше с отпусната приведена походка, винаги сам, с увиснал на устните си фас, килната мека шапка и едната ръка неизменно в джоба на сакото, стиснала въображаем пистолет.

Беше бурна нощ. След „Грифона“, където здравата се натряскахме, взехме неговия райли^[33] от гаража на Кралския автомобилен клуб и потеглихме към един ужасен вертеп, някъде недалеч от Еджуеър Роуд. Куеръл каза, че мястото предлагало малки проститутки. Озовахме се в сутерен с нисък таван, който вонеше на карболова киселина; имаше протрито канапе, тапицирано с червен плюш, плетени столове с високи облегалки, а на пода — кафяв линолеум, осеян с черни дупчици от стъпкани угарки. Виждаше се и мъждукаща настолна лампа с изкривен абажур от материя, която удивително наподобяваше изсушена човешка кожа. Свободните момичета се мотаеха наоколо по комбинезон и бяха доста попреминали детската си възраст. Двойката, която стопанисваше заведението, беше като от морска картичка: тя, плът-желе и перука с медни къдрици, той — дребен като състезателна хрътка с мустак а ла Хитлер и тик на едното око. Госпожа Гил не спираше да снове навън-навътре като бдителна гувернантка, докато Адолф ни наливаше тъмна бира и се щураше леко приведен с метална табла, която майсторски крепеше върху сгънатите пръсти на лявата си ръка, а с дясната сръчно разпределяше бутилките и зле измитите чаши. Всичко ми изглеждаше много забавно по един комичен, помътнен от алкохола начин в стил Стенли Спенсър („Пирът на Балтазар в Кукам“^[34]). Изведнъж се оказах с млада луничава червенокоса жена, чучнала в скута ми като пораснало натежало дете, неудобно положила глава върху рамото ми, обвила гърдите ми от двете страни с краката си, докато плетеният стол под нас се кискаше презрително наум. Тя ми заяви с голяма гордост, че веднъж нейните мама и татко били Перлен крал и кралица^[35] (още ли съществува този обичай?), след което предложи да ми духа за десет шилинга. Заспах или съм изпаднал в несвяст, а когато дойдох на себе си, момичето го нямаше, както и нейните приятелки, също и Куеръл, но след малко той се появи с кичур от рядката му напомадена коса, увиснал над челото — според мен смущаващ елемент в иначе фанатично поддържаната му, подредена и пригладена прическа.

Тръгнахме си от сутерена, изкачихме стъпалата не без известно затруднение, цъфнахме на улицата и установихме, че вали проливен дъжд — когато сме пияни, времето винаги ни изненадва, — и тогава Куеръл каза, че знае едно друго място, където вече със сигурност се предлагат деца; когато му отвърнах, че нямам намерение да спя с дете, той се намуси и отказа да шофира, затова взех ключовете, въпреки че никога преди това не бях карал, и след малко колата се затресе и заподскача в дъжда по посока Сохо; бях се привел напрегнато над волана с нос почти долепен до запотеното предно стъкло, докато, обзет от безмълвен гняв, Куеръл се свлече на седалката до мен и ядно обви тялото си с ръце. Бях толкова пиян, че не можех да фокусирам погледа си, затова си затворих едното око, за да не може бялата линия по средата на пътя непрекъснато да ми се раздвоява. Преди да разбера къде точно отиваме, спрях пред къщата на Лео Ротънстайн на Поланд Стрийт, където Ник вече се беше установил да живее — през следващите години повечето от нас щяха да пребивават там на пресекулки в нещо, което, предполагам, днес би се наричало комуна. Прозорецът на Ник светеше. Куеръл се облегна на звънеца — вече забравил за какво трябваше да ми се сърди, — докато аз застанах с лице, вдигнато към дъжда, и започнах да рецитирам Блейк:

Събуди се ти, заспалият на сенките в земята, събуди се и стани!

Ник отвори прозореца, подаде глава и изпсува:

— За бога, Виктор, бъди добро момче и се махай.

Въпреки това слезе да ни отвори. Беше във вечерен костюм, много блед, със сатанинско изражение. Последвахме го нагоре по тясното стълбище, като се лашкахме от перилата към стената и обратно, а Куеръл подхвана рефрена от „Йерусалим“:

Във теб съм аз и ти — във мен, заедно в любов божествена сме приласкани: човек с човека свързват нишките на любовта на Албиона в чудната земя.

В апартамента се вихреше неголям купон. Видях Бой, както и поета Абъркромби, лейди Мери Еди-коя-си и сестрите Лайдън. Били на парти в голямата къща на Ротънстайн на Портман Скуеър (А аз защо не бях поканен?) и сега допиваха бутилка шампанско от един галон. Двамата с Куеръл се спряхме на прага и ги зяпнахме.

— Чуйте — провикнах се, — изглеждате прекрасно.

Така си беше: групичка премалели пингвини.

Ник пусна злобния си смях.

— Вик, все повече започваш да звучиш като англичанин — каза. — Даваш го съвсем по туземски.

Много добре знаеше колко мразя да ми викат Вик. Куеръл обаче му го зачука, като подметна завалено:

— Поне не е довтасал тук от Палестина.

Сестрите Лайдън се изкикотиха.

Ник донесе две чаши за бира от кухнята и наля по една голяма глътка на двама ни. Чак сега, седнал в креслото в ъгъла, прехвърлил глезен върху коляното си, за пръв път забелязах чужд и в същото време притеснително познат деликатен младеж в копринен вечерен костюм, с лъснала от брилянтин коса, сресана назад, който пушеше цигара и ме наблюдаваше с хладна усмивка в премрежения си поглед.

— Здрасти, Виктор — каза въпросната персона. — Изглеждаш ми нещо скапан.

Беше Бейби. Всички се разсмяха на изумлението ми.

— Додо се обзаложи на галон шампанско, че няма начин да не я познае — обади се Ник. Лейди Мери — Додо — се плесна по бедрата, сви кльощавите си рамене и се направи на комично опечалена. Ник пък изкриви лице в гримаса и додаде: — Беше страхотно. Дори Лео не можа да я познае.

— А пък аз й се пуснах — каза Бой. — Представяш ли си.

Пак смях. Ник прекоси стаята с бутилката шампанско.

— Хайде, момичето ми — каза, — трябва да довършим печалбата ти.

Без да сваля очи от мен, Бейби му подаде чашата си. Тъмносините плюшени завеси на високия прозорец зад стола й бяха дръпнати, а върху ниска масичка няколко бледи рози издъхваха в бакърен съд, листенцата им изглеждаха тежко увиснали като мокър парцал. Стаята се смали, удължи се като ниска кутия, като вътрешността на нещо, на камера, на латерна магика. Изправих се и се олюлях, мехурчетата шампанско продължаваха да се взривяват в ноздрите ми, докато се оглеждах с пиянски обърканото ми зрение — брат и сестра като че ли се сляха, разделиха, пак се сляха, тъмно петно върху тъмно и бледо върху блещукащо бледо, Пиеро и Пиерета. Ник ме изгледа, усмихна се и каза:

— Виктор, я по-добре седни. Приличаш на Бен Търпин^[36].

Причерня ми, после се оказах седнал на пода до стола на Бейби с кръстосани под себе си крака „по шивашки“ и брадичка, подпряна на страничната облегалка, а ръката й с късите леко заострени пръсти и кървавочервени нокти изведнъж ми стана много важна; прииска ми се да взема всеки от тези пръсти между устните си и да ги смуча, смуча, докато лакираните нокти станат прозрачни като рибешки люспи. Най-сериозно й изложих теорията на Дидро за статуите. Има една фаза в пиянството, когато изведнъж ти се струва, че с изненадваща, дори смешна лекота влизаш през врата, която цяла нощ напразно си се мъчил да отвориш. Зад нея всичко е светлина, яснота и спокойна увереност.

— Дидро казва — започнах аз, — че това, което правим, е да си издигаме мислено статуя по наш образ и подобие — идеализирана, разбира се, но разпознаваема, — а после цял живот полагаме усилия да заприличаме на нея. Това е моралният императив. Според мен страшно умно, нали? Всъщност точно така се чувствам и аз. Само дето понякога не знам кое е статуята и кое съм аз.

Това последното ми се стори толкова тъжно, че бях в състояние да се разплача. Зад мен Бой рецитираше на висок глас „Балът в Инвърнес“^[37] и сестрите Лайдън цвилеха от смях. Покрих ръката на Бейби с моята. Колко студена беше; студена и възбуждащо неотзивчива.

— Какво мислиш? — попитах я с натежал от чувственост глас. — Кажи ми какво мислиш.

Тя седеше в стола си неподвижно като — точно така, неподвижно като статуя, преметнала единия си облечен в копринен крачол крак над другия, с ръце, протегнати напред, върху двата подлакътника, андрогинна като жрица, с леко маниакално изражение и коса, толкова силно опъната назад, че ъглите на очите й изглеждаха скосени; седеше с обърната към мен глава, гледаше ме, но нищо не каза. Или не гледаше към мен, а по-скоро някъде около мен. Така правеше. Погледът й не се отместваше от лицето и човек се чувстваше като погълнат от него, като набелязан и отделен, сякаш със самото си вторачване пораждаше около теб нещо като невидим ореол, силово поле, в което се оказваш изолиран, наблюдаван и сам. Дали пък не й придавам прекалено голяма тежест, дали не я превръщам в нещо като сфинкс, нещо като женско чудовище, жестока, безчувствена и невъзможно, недосегаемо далечна? Беше си човешко същество като мен, и тя крачеше опипом в света, ала когато ме погледна, усетих как греховете ми излязоха наяве, така осветени, че всички да ги видят. Опияняващо усещане, особено когато си вече пиян.

В четири сутринта Куеръл ме закара вкъщи. На Лестър Скуеър се блъснахме леко в един уличен стълб, но останахме вътре, заслушани в тиктакането на радиатора, загледани в рекламата на „Боврил“^[38], която светваше и угасваше. Площадът беше безлюден. На пориви вятърът погваше сухите листа и ги въртеше в кръг върху тротоарите, от които наскоро спрелият дъжд вече се изпаряваше, очертавайки големи петна с формата на географски карти. Всичко беше много пусто, красиво и тъжно и аз отново си помислих, че ще се разплача.

— Тъпи хора — измърмори Куеръл и включи угасналия двигател, — но тъпата война ще ги постави намясто.

На сутринта скочих изведнъж, напълно разсънен, обзет от пристъп на увереност. Знаех точно какво трябва да направя. Всъщност не беше скачане от леглото, а нещо като левитация; почувствах се като някоя от онези сияйни фигури на Блейк, които се превръщат в пламък. Телефонът издрънча в ръцете ми. Бейби отговори още при първото иззвъняване. Не звучеше сънено. Зад гласа й се простря огромната тишина на очакването.

— Виж какво — казах й, — трябва да се оженя за теб.

Тя не отговори. Представих си я как се носи в това море от тишина и големи палмови листа от черна коприна се полюшват около нея.

— Вивиън? Там ли си?

Колко странно прозвуча името й.

— Да — отговори тя. — Тук съм.

Както винаги тя като че ли се мъчеше да потисне смеха си, но това не ме обиди.

— Ще се ожениш ли за мен?

Тя пак млъкна. Една чайка кацна на перваза на прозореца ми и ме изгледа с грейнал празен поглед. Небето беше с цвят на белезникава кал. Имах усещането, че всичко това се е случвало и преди.

— Да — отговори ми тя.

И затвори.

 

 

По-късно същия ден се видяхме за обяд в „Савой“. Беше странна среща, напрегната и малко театрална, като че ли участвахме в някоя от онези пресилено остроумни салонни комедии, които бяха популярни по онова време. Ресторантът беше пълен с познати, което усилваше усещането ни, че сме на показ. Както обикновено Бейби беше облечена в черно сако с подплънки на раменете и тясна пола, които на дневна светлина, поне на мен, ми приличаха на вдовишки траур. Както винаги изглеждаше едновременно наблюдателна и отнесена, въпреки че май долових леко вълнение в начина, по който непрекъснато се пресягаше към табакерата ми и я обръщаше и преобръщаше върху покривката. Не улесних нещата, като най-напред изтърсих колко ужасно се чувствам. Точно така, сякаш някой беше извадил очите ми, беше ги топнал в гореща жарава, след което ги беше върнал в пулсиращите ми орбити. Показах й треперещите си ръце и й казах, че сърцето ми прескача. Тя направи презрителна гримаса.

— Защо мъжете винаги се фукат с махмурлука си?

— Предполагам, защото в наше време почти няма друго, с което да се фукаме — отвърнах й троснато.

Извърнахме погледи един от друг. Тишината се разтегли и отъня. Бяхме като неуверени плувци, застанали до сивия и неприветлив прибой. Бейби първа се хвърли в него.

— Ами — започна тя, — никога не са ми правили предложение по телефона.

В смеха й припламна нервна искра. Неотдавна беше приключила неясната си връзка с някакъв американец. Моят янки, така му викаше с тънка резервирана усмивка на огорчение. Никой от нас не го беше виждал. Бавно и с удивление ненадейно си дадох сметка колко малко я познавам.

— Сигурно — казах аз. — Съжалявам, но на момента ми се стори, че трябва да го направя.

— Още ли?

— Какво?

— Ти се струва така?

— Да, разбира се. Не ми ли вярваш?

Тя се умълча. Този неин поглед сякаш излизаше от дъното на очите й.

— Ник е прав — каза тя, — все повече заприличваш на англичанин.

Келнерът се появи и двамата с облекчение се наведохме над менютата. По време на обяда поведохме преднамерено разхвърлян разговор за новия ми пост в Института, за странното самоназначение на Ник за съветник на фамилията Ротънстайн, за последната неприятност, която Бой Банистър си бе навлякъл, и за предстоящата война. Предполагах, че тя няма да се интересува от политика, и затова, неясно защо, се подразних, когато разбрах, че е яростен противник на умиротворяването, всъщност показа се като истински войнолюбец. Когато отнесоха чиниите, тя отвори табакерата ми и си взе цигара — от резките й движения пролича, че е неспокойна, — спря с още горящата клечка в ръка и каза:

— Приемам, че ме обичаш.

Келнерът я изгледа и бързо извърна очи. Хванах китката й, придърпах ръката й към себе си и духнах клечката кибрит. Бяхме започнали втора бутилка вино.

— Да — казах. — Обичам те.

Никога преди това не го бях казвал на друг, освен на Хети като дете. Бейби кимна отривисто, сякаш й бях разяснил някакъв дребен и незначителен въпрос, който я бе занимавал от дълго време.

— Нали знаеш, че трябва да се видиш с мама — каза тя.

Погледнах я безизразно. Тя пусна една иронична усмивка.

— За да поискаш ръката ми.

Двамата погледнахме едновременно към моите пръсти, които още докосваха леко китката й. Ако наистина имаше публика, моментът щеше да предизвика спорадичен смях.

— Не трябва ли да говоря с баща ти? — попитах.

И без това Големия Бобър се канеше да издаде моята монография върху германската барокова архитектура.

— О, на него му е все едно.

В таксито се целунахме, обърнахме се странично един към друг и непохватно се прегърнахме като два манекена от витрина, които изведнъж оживяват. Спомням си, че нещо подобно се беше случило преди колко — шест или седем години? — и си казах колко странно нещо е животът. Носът й беше студен и леко влажен. Докоснах едната й гърда. По Оксфорд Стрийт духаше силен студен вятър. Бейби отпусна глава върху рамото ми. Малката й ръка с пълни пръсти се приюти в дланта ми.

— Как да те наричам? — попита. — Виктор не става, нали? Звучи повече като титла, отколкото като име, и то на древен римлянин.

Вдигна глава и ме погледна. Докато минавахме покрай затворените магазини, светлините им се отразяваха в очите й като бързо сменящи се диапозитиви пред обектива на развален прожекционен апарат. В тъмнината усмивката й изглеждаше сияйна и дръзка, сякаш едва сдържаше сълзите си.

— Нали знаеш, че аз не те обичам — промълви тихо.

Обвих пръсти около нейните.

— Знам — отвърнах. — Но това няма значение, нали?

 

 

Заминах с влак за Оксфорд в един от онези измамно меки топли дни в края на октомври. Всичко беше обляно в мелодраматична светлина и светът като че ли беше притихнал не на прага на зимата, а на някакво огромно огнено начало. Носех нов и доста елегантен костюм и докато влакът препускаше, се загледах с възхищение в ръба на крачола си и кестенявия гланц върху бомбетата на лъснатите ми до блясък обувки. Имах ясно определена представа за себе си: уравновесен, спретнат, наконтен и намазан с брилянтин, мъж с мисия. Бях много спокоен за предстоящата ми среща с госпожа Бобър, дори я очаквах с нетърпение, обзет от високомерна любезност и снизхождение. Какво толкова можех да се боя от тази вятърничава персона? Но колкото повече приближавах, взе да ме обзема нещо от неумолимостта на пътя, по който влакът се носеше с грохот и необратимо отмяташе гара след гара, пушекът му се виеше покрай прозореца, сякаш блъвнал направо от пъкъла, и докато пристигна в Оксфорд, абсолютният ужас беше впил нокти в сърцето ми.

Момичето, което ми отвори, беше нова прислужница, тежка в ханша и плоска в лицето, изгледа ме недоверчиво и пое шапката ми, сякаш й подадох нещо мъртво. Семейство Бревоорт се гордееха с вечно несполучливия си избор на непоносими прислужнички; това подхранваше бохемската представа на госпожа Бобър за самата нея.

— Мадам е в кухнята, в килера — каза момичето и думите й отекнаха някак странно като част от детска песничка.

Подуших топла и противна сладникава миризма. Тръгнах след поклащащия се ханш на момичето през гостната, където тя ме остави, отстъпи назад и затвори вратата зад гърба ми с определено самодоволна усмивка. Стоях по средата на стаята, заслушан в ударите на сърцето си, загледан през прозорците със зеленикави като бутилка стъкла към дъгоцветната, но някак безвкусно пищна градина. Времето минаваше. Сетих се за първото си посещение в тази стая преди повече от десет години: Ник се беше изтегнал на канапето, а на горния етаж Бейби слушаше джазовите си плочи. Изведнъж се почувствах много стар и се видях не като изтупан светски мъж, както бях преценил, че изглеждам на тръгване, а по-скоро като гнусен особняк, съсухрен и консервиран, като някое от онези джуджета по панаирите — мъж в сбръчканото тяло на момче.

Без предупреждение вратата се отвори със замах и госпожа Бревоорт застана на прага в позата на Сара Бернар — с ръка върху дръжката на вратата, с отметната назад глава, с оголена, пълна, бяла и леко развълнувана гръд.

— Сливи! — извика тя. — Невъзможна плодовитост.

Носеше шал с ресни, широка кадифена рокля с цвят на засъхнала кръв, а двете й ръце бяха отрупани с тънки златни гривни почти до лактите, като комплект пружини, което говореше повече за цирков манеж, отколкото за царски сараи. Чак сега се сетих на кого ми напомняше видът й: на някоя от светските интригантки от романите на Хенри Джеймс, мадам Мерле или госпожа Асингам^[39], но без да притежава тяхното остроумие или проницателност. Тръгна към мен, движеше се както винаги, като на невидима количка, сграбчи ме за раменете, целуна ме драматично по двете бузи, после ме отблъсна на една ръка разстояние, изгледа ме продължително с трагична сериозност и бавно закима с голямата си глава.

— Бейби казала ли ви е? — попитах плахо.

Кимна още по-рязко, така че брадичката почти се заби в гърдите й.

— Вивиън — отговори тя — ми се обади по телефона. Двамата с баща й говорихме надълго и нашироко. Ние сме толкова…

Беше невъзможно да се разбере какво ще последва. Тя продължи да ме съзерцава, очевидно потънала в размисъл, но ето че изведнъж се сепна и се активизира.

— Елате! — заповяда ми. — Имам нужда от мъжка помощ.

Въпросният килер представляваше стилизиран модел на вещерска пещера. През нисък малък прозорец, който гледаше към зеленчуковата градина, блещукаше наситено зелена зловеща светлина, която изглеждаше едновременно по-силна и по-слаба от дневната. Огромен казан със сладко от сливи клокочеше върху черна тумбеста газова печка с тънки крака и затова приличаше на тежкоатлет, привел се да вдигне огромната щанга, а върху дъската за изцеждане до очуканата мивка беше строен и чакаше цял ескадрон от стъклени буркани в различни размери. Госпожа Б. се наведе над клокочещия казан, присви очи, а ноздрите на големия й заострен като клюн нос се издуха, загреба от сладкото с черпак и го огледа недоверчиво.

— Макс смята, че някой трябва да върши тази работа — каза тя и изключи газта, — не мога да разбера защо. — Погледна ме крадешком и се ухили като някое зло бабе. — Той е голям тиранин, нали знаете. Искате ли престилка? Но сакото си трябва да свалите.

Задачата ми беше да държа бурканите, докато тя ги пълни с черпака.

— Трябва да се напълнят, докато сладкото е още топло, иначе ще се разхерметизират. — Първият буркан се пукна от горещото сладко, вторият преля и ми изгори пръстите, при което изпсувах, но госпожа Б. се направи, че не ме е чула.

— Добре — каза тя, — може би трябва малко да поизстине. Да отидем в градината. Такъв хубав ден. Искате ли нещо за пиене, или е още рано? Мод ще ни донесе нещо. Мод! Божичко, къде се е запиляло това момиче? А, ето те, как само се промъкваш. Какво ще обичате, господин Маскел? Гостите ми много хвалят моето вино от глухарчета. Или джин? Да, добре, сигурна съм, че имаме някъде. Мод, донеси джин за господин Маскел. И… тоник и всичко каквото трябва.

Мод ме погледна и за кратко по лицето й отново пробягна язвителна усмивчица, после се изниза.

Госпожа Бревоорт въздъхна:

— Подозирам, че много си позволява, но никога не мога да я хвана натясно. Толкова са хитри, а и посвоему умни.

Градината беше пред последното си пищно издихание, цялата в златисто и зелено, в умбра и червен брош^[40]. Есенното слънце грееше силно. Тръгнахме по свежата трева, подуших евкалипт и тънката гореща миризма на върбинката, седнахме на една протъркана дървена пейка, която се клатушкаше, макар и опряна до грубия каменен зид под арка, обрасла с пълзящи рози. Затулено, лишено от блаженство кътче.

— Много ли ви боли ръката? — попита госпожа Б. — Може би трябваше да й сложим нещо.

— Листа от лапад — казах.

— Какво?

— Майка ми ги използваше. Втората ми майка.

— Така ли? — Огледа градината разсеяно и безпомощно. — Не знам дали тук има листа от лапад…

В този момент се появи Мод с моя джин и зелена чаша със столче, пълна с подобна на урина течност, за госпожа Бобър, което реших, че трябва да е прехваленото й вино от глухарчета. Гаврътнах половината си питие на един дъх. Госпожа Б. пак се направи, че не забелязва.

— Говорехте ми за втората си майка — подкани ме тя и отпи от виното, докато ме гледаше изпитателно над ръба на чашата си.

— Така ли? Казва се Хърмайъни — казах, леко объркан.

— Много… много хубаво име. И тя ли е ирландка?

— Да. Произхожда от семейство на квакери.

— Квакери! — изграчи пронизително тя, ококори очи, разтвори пръсти и се шляпна по напращялата си гръд с доловим плясък.

Останах с впечатлението, че изобщо не знае какво е квакер.

— Да, разбира се, човек не може да носи отговорност за роднините си — подхвърли. — Никой не го знае по-добре от мен.

Отметна глава назад и нададе дрезгаво тремоло от гръмогласен смях — безрадостен и налудничав като смеха на героиня в трагична опера. Почудих се дали да не й спомена за роднинството на майка ми с кралицата; не че съм сноб, разбира се, но такова нещо прави впечатление.

Изпих си джина и продължих демонстративно да въртя в ръце празната чаша, но тя отказа да откликне на намека.

— Имаш и брат, така ли?

И изведнъж живо се заинтересува от мъхнатото кадифе на роклята си, изпънато докрай върху големите й овални колене.

— Да — отговорих.

Гласът ми прозвуча пискливо и напрегнато като на кротък убиец при първия заплашителен прокурорски въпрос.

— Да — повтори тихо. — Защото не го спомена.

— Не е ставало дума.

— А ние си мислехме, че си единствено дете.

— Съжалявам.

Не знаех за какво се извинявам. Обля ме вълна мъчителен гняв. Ник: Ник им е казал. Госпожа Бревоорт постави чашата с вино на пейката до себе си, стана, направи няколко крачки към ливадата, спря, обърна се и се вторачи умислено в тревата под краката си.

— Разбира се — каза тя, — ще ни трябва удостоверение.

— Удостоверение ли?…

— Да, медицинско свидетелство от лекар, нали разбирате. Макс ще намери надежден човек. Толкова често тези неща се предават по наследство, не бихме искали Вивиън да страда. Разбирате, нали? — Стоеше леко приведена напред с ръце, сключени под гърдите й, гледаше ме със сериозна, блага и тъжна половинчата усмивка. — Господин Маскел, ние не се съмняваме, че вие…

— Наричайте ме Виктор, ако обичате — измънках аз. Напуши ме маниакален, зъл смях, който се надигна в гърдите ми и заплашваше да ме задуши.

— Не се съмняваме — продължи тя, неудържима като боен кораб, — че вие, разбира се, лично не сте… засегнати, ако мога така да се изразя. Но, кръвта, нали разбирате. — Вдигна сключените си ръце, пъхна ги под брадичката си в обаятелен позьорски жест, обърна се, измина няколко крачки наляво и пак се върна. — Ние, господин Маскел, въпреки прекалената ни изисканост, сме примитивни хора. Разбира се, имам предвид моя народ. Евреите са страдали много и без съмнение има още да страдат — беше права: нейният брат, жена му и трите им деца щяха да загинат в лагера Треблинка, — но през хилядите години на нашата история ние винаги сме се придържали здраво към най-съществените неща. Семейството. Децата. И към нашата кръв, господин Маскел: кръвта.

Отпусна ръце, обърна се и закрачи, този път надясно, и пак се върна в центъра на сцената. Почувствах се като театрален зрител, заклещен някъде по средата на нескончаемо второ действие, който дочува, че навън вие пожарникарска сирена и се движи по посока на собствения му дом.

— Госпожо Бревоорт… — започнах, но тя вдигна длан, широка като на пътен полицай.

— Моля ви — каза с широка ледена усмивка. — Само още две думи и обещавам да млъкна.

Зърнах, че прислужницата минава пред прозореца на гостната, и отчаяно си помислих дали да не й извикам да ми донесе още едно питие, или… направо цялата бутилка. Има ли нещо по-безнадеждно от празна, стоплена в дланта, лепкава чаша джин? Помислих си дали да не засмуча резенчето лимон, но знаех, че точно сега госпожа Б. няма да го схване като признак на отчаяние.

— Когато Вивиън се обади по телефона — продължи тя, — за да ни каже за вашето сгодяване, което, нали разбирате, беше голяма… изненада — шок беше точната дума, която премълча — за нас с баща й, аз се затворих в музикалната стая и не помръднах оттам цял следобед. Трябваше да премисля много неща. Музиката винаги помага. Пуснах си Брамс. Тези могъщи мрачни акорди. Така преливащи от тъга и все пак… окриляващи. — Наведе глава, бавно затвори клепачи и остана за миг така, сякаш вглъбена в молитва, но ето че изведнъж отвори очи и ме прониза с поглед. — Тя ни е единствена дъщеря, господин Маскел; нашето единствено скъпоценно момиченце.

Изправих се. От мускусното ухание на рози и всичко останало ме заболя глава.

— Госпожо Бревоорт — започнах. — Вивиън е на двайсет и девет години. Не е дете. Ние се обичаме — тук тя повдигна дебелите си лъскави вежди и поклати глава в знак на несъгласие: самата госпожа Тъчит^[41] — и мислим, че е време да се оженим — изпелтечих аз; не точно това исках да кажа или поне не по този начин. — Брат ми страда от синдром, чието име едва ли ще ви говори нещо, а в момента и аз не си го спомням. — Нещата вървяха от зле към по-зле. — Заболяването му не е наследствено. Резултат е от това, че мозъкът му е изпитвал недостиг на кислород още в утробата. — При тази дума тя определено се стресна, а аз продължих: — Надявахме се на вашата благословия и тази на господин Бревоорт, но ако отказвате да ни я дадете, ще минем и без нея. Мисля, че трябва да сте наясно.

Изведнъж с разгорещяването на спора нещата взеха да се оправят. Усещах невидим колосан нашийник, който стягаше гърлото ми, и никак нямаше да се учудя, ако сведа поглед и открия, че нося редингот и ботуши за езда: дори и лорд Уорбъртън не би могъл да заеме по-високомерна поза. Щях изцяло да владея положението, ако не беше пулсиращата упоритост на думата утроба, която продължаваше да се търкаля помежду ни като омекнала футболна топка, която нито един от нас не смееше нито да вдигне, нито да изрита. Млъкнахме. Долавях как собственото ми дишане хрипти тихо в ноздрите ми. Госпожа Б. направи някакво причудливо движение с горната част на тялото си — полусвиване на раменете, полуизпъване на гърба, и отсече:

— Разбира се, вие ще получите нашата благословия. Както и Вивиън. Изобщо не става дума за това.

— Тогава за какво?

Понечи да каже нещо, но не посмя, устните й се раздвижиха, очите й се покриха с гланц, погледът й се разфокусира. Страхувах се да не припадне — думата апоплексия изплува в ума ми, както и, неизвестно защо, шоуто с Пънч и Джуди, което като малък бях гледал всяко лято на крайбрежната улица в Карикдръм и което ме изпълваше с притеснение дори когато се превивах от смях — но след това, за мое най-голямо учудване, тя се разплака. Никога преди това не я бях виждал да си изпуска нервите, нямаше да я видя и след това. Предполагам, че самата тя се изненада не по-малко от мен. Очевидно се сърдеше на себе си, което добави и сълзи на гняв към другите, какъвто и да е бил източникът им.

— Абсурд, абсурд — промълви и взе да търка очи, гривните й издрънчаха, килна глава на една страна, сякаш нещо беше влязло в ухото й, и за миг я зърнах така, както би изглеждала на старини.

Домъчня ми за нея, но се намеси и друго чувство, от което се засрамих, а не можех да го скрия: ликуване — гадно, подмолно, на дребно, но все пак ликуване. Има моменти като този — случват се рядко, но много изразително, когато силата преминава от единия опонент към другия тихо и мигновено, както електрическа искра прескача между електродите. Започнах да я утешавам с кухи и вероятно неискрени слова, но тя махна сърдито с ръка, сякаш пъдеше оса. Бързо се съвзе. Сълзите й секнаха. Смръкна силно и вирна глава така, че брадичката й сочеше мен.

— Не искам да сме врагове, господин Маскел.

— Не — отговорих, — не е желателно.

Макс Бревоорт пристигна малко след това, когато отново бях в гостната, а госпожа Б. беше отишла да пооправи вида си. Май върхът на тънкия му нос потрепери, щом подуши атмосферата наоколо. Имаше невероятен нюх за дебнеща опасност. Наистина приличаше на бобър с лъскавата си пригладеност, потриване на ръцете и душеща муцуна.

— Доколкото разбирам, ще си имаме зет — каза и пусна една от своите противни, лишени от чувство за хумор, озъбени усмивки. — Поздравления.

Нямаше какво повече да си кажем и останахме да стърчим малко неловко, загледани в обувките си. После заговорихме едновременно и отново потънахме в мъчително мълчание. Госпожа Б. се появи, напълно възвърнала обичайното си кралско самочувствие, но улових как Макс й хвърли строг въпросителен поглед и след така получената информация реши да продължи по-предпазливо.

— Какво ще кажете за едно питие? — попита и добави плахо: — За да отпразнуваме събитието.

— Защо не? — отвърна жена му и го озари със сияйна светкавична усмивка. — Шампанско? Ние си поговорихме. — И се обърна към мен: — Нали, господин Маскел.

— Виктор — отвърнах.

 

 

Не беше шумна сватба, така се казваше по онова време. Церемонията се състоя в гражданското на Марлъбън. Присъстваха семейство Бобър, Ник с родителите си и някаква престаряла леля, която никога не бях виждал — много богата; Бой Банистър, разбира се, и Лео Ротънстайн, както и няколко от приятелките на Бейби, вече зрели момичета със смешни шапки. Баща ми и Хети бяха пристигнали предишната вечер с ферибота, гледаха стреснато и уплашено, типични провинциалисти, срамувах се заради тях и от тях. Ник беше шафер. След това отидохме да обядваме в „Клариджис“, Бой се напи и дръпна една безобразна реч, по време на която госпожа Бобър седеше с ужасена застинала усмивка на лицето си, като не спираше да усуква една салфетка, сякаш извиваше врата на малко бяло безгръбначно животинче. Прекарахме медения си месец в Таормина. Беше горещо, а над Етна заплашително се виеше неизменен стълб дим. Четяхме, обикаляхме развалините, а вечер, докато се хранехме, Бейби ми разказваше за предишните си любовници, които се оказаха внушителна бройка. Не знам защо, но изпитваше нужда да ми говори за тези приключения, които на мен ми изглеждаха еднакво тъжни; може би това беше някакъв вид заклинание за прогонване на духове. Нямах нищо против. В известен смисъл ми беше приятно да седя и да си отпивам от виното, докато тази призрачна върволица от банкери, играчи на поло и нещастни американци се точи през претрупания с орнаменти мрачен ресторант и после изчезва в топлата осеяна със звезди нощ.

Сексът се оказа по-лесно нещо, отколкото очаквах или се боях. С голямо удоволствие открих една друга Бейби — топла, податлива, дори мечтателна, — много по-различна от онази сковаващо сурова персона, за която се бях оженил, докато тя от своя страна се забавляваше добре и направо се трогна, когато откри, че се е омъжила за трийсет и една годишен девственик. В началото имах известни трудности, но тя се изсмя, прибра косата си назад и каза:

— Милото ми, дай да ти помогна, аз съм твоето сукалче.

Последната вечер си дадохме тържествена клетва, макар и пияни, че няма да имаме деца. По Коледа тя беше вече бременна.