Р. Словцов
Харунъ Алъ Рашидъ

Р. Словцов
Харун Ал Рашид

„И Шехеразада казала:

— Говорятъ за царя на епохата, халифътъ Харунъ Алъ Рашидъ, който повикалъ веднъжъ своя везиръ Джафаръ и му казалъ: «Азъ искамъ да слѣза въ града и да попитамъ народа за поведението на представителитѣ на властьта, и всѣки, отъ когото се оплачатъ, ние ще го уволнимъ, а когото похвалятъ — ще наградимъ». — «Слушамъ и се подчинявамъ» — казалъ Джафаръ. И халифътъ съ Джафаръ и Масуръ слѣзли и преминали презъ цѣлия градъ, като обиколили всички улици и площади“.

Историкътъ разказва за багдатския халифъ по-другояче отъ Шехеразада въ „Хиляда и една нощь“. Харунъ Алъ Рашидъ е ходѣлъ не веднъжъ нощемъ по Багдатъ „инкогнито“ съ своя любимецъ Джафаръ, синътъ на великия везиръ Яхия, и евнуха Масуръ. Но той съвсемъ не мислѣлъ да защитява отъ несправедливитѣ сѫдии вдовицитѣ и сирацитѣ, да оженва влюбенитѣ бедняци или да наказва рушветчиитѣ полицаи. Тия нощни разходки напомняли по-скоро „турнето на великитѣ князе“ по Багдатския „Монмартръ“. Когато халифътъ се уморявалъ отъ разкоша на придворния животъ, харема, любимцитѣ, ласкателитѣ-поети, музиката и пиршествата — той търсѣлъ промѣна, търсѣлъ оная свобода, която дава простиятъ плащъ, вмѣсто коприната и скѫпоценноститѣ.

Страната се управлявала отъ великия везиръ Яхия, който произхождалъ отъ знаменитото персийско семейство Бармекидитѣ; още при дѣдото на Харунъ той заемалъ високъ постъ въ държавата. Такива постове заемали сѫщо неговитѣ синове и роднини. Яхия билъ възпитатель на Харуна: Кайзуранъ умъртвила своя най-голѣмъ синъ Хади и сложила на престола по-младия. Синътъ на Яхия, Фадлъ, забележителенъ полководецъ, командвалъ армията и билъ губернаторъ на една далечна провинция. Ролята на това семейство била толкова голѣма въ епохата на разцвѣта на арабския халифатъ, толкова огромно било тѣхното влияние и богатство, че „вѣкътъ на Харунъ Алъ Рашидъ“ съ сѫщото право може да се нарече „вѣкъ на Бармекидитѣ“. И тѣхниятъ неочакванъ трагически край се явява най-мрачното събитие въ блѣскавото царуване на Харунъ Алъ Рашидъ, най-тъмното петно върху паметьта на не приказния, а действително исторически багдатски халифъ.

Харунъ, наричанъ „царь на царетѣ“, билъ отъ династията на Абасидитѣ (786—829). Той властвувалъ надъ огромна империя, която се простирала, номинално разбира се, отъ брѣговетѣ на Атлантически океанъ до степитѣ на Туркестанъ, отъ Черно море до Индия. Нейниятъ центъръ билъ Багдатъ — градъ съ 800,000 жители, столица не само на халифа, но и на цѣла цивилизация, тая, която въ IX вѣкъ на нашата ера достигнала единъ разцвѣтъ, аналогично много по-голѣмъ отъ по-късния западенъ Ренесансъ. Бармекидитѣ управлявали съ голѣмо изкуство. Търговията и промишленостьта на страната разцъвтѣли. Месопотамия се явила истински кръстопѫть на търговията на Изтокъ. Полетата давали приказна жътва благодарение на превъзходната система на оросяването. Пѫтища, мостове, крепости, дворци, джамии извиквали очудването на чужденцитѣ. А въ своя дворецъ халифътъ — просвѣтенъ меценатъ — събиралъ най-добритѣ поети, музиканти, учени, и съ тия събрания могли да съперничатъ само праздницитѣ на Бармекидитѣ, велможи съ изященъ вкусъ, любители на спороветѣ между ученитѣ и теолозитѣ. Тѣ, както и Харунъ въ първия периодъ на своето царуване, дълбоко почитайки Корана, внасяли въ религията на персийския духъ критика и тънко тълкувание.

Славата на Харунъ Алъ Рашидъ се разнасяла далече задъ предѣлитѣ на Азия. Въ 800 година на халифа съобщили, че нѣкакъвъ краль на име Карлъ, властуващъ надъ невѣрнитѣ нѣкѫде далече, още по-далече отъ Византия и арабска Испания, изпратилъ при него двама посланици съ странни имена — графъ Ландфридъ и графъ Сигизмундъ. Тѣхенъ преводчикъ билъ единъ евреинъ на име Исакъ. Харунъ доста дълго накаралъ да чакатъ посланицитѣ на Карлъ Велики, тръгнали отъ Франция преди три години. Тѣ имали предъ халифа трудна задача: — кральтъ на франкитѣ искалъ да получи отъ Харунъ Алъ Рашидъ правото да защищава християнитѣ-поклонници, отправящи се на Гроба Господенъ. Но предлогътъ за посолството билъ избранъ другъ — още по-невиненъ. Карлъ твърде много обичалъ рѣдкитѣ звѣрове и си устроилъ въ Аахенъ истинска зоологическа градина. Той молѣлъ всемогѫщия халифъ да му подари единъ слонъ за своята звѣрилница. Халифътъ приелъ най-после посланицитѣ, но безъ особени почести, такива каквито той оказвалъ на посланицитѣ на китайския багдиханъ, византийския императоръ или индийския владѣтель. Двамата френски графове и източния евреинъ имали за това твърде скроменъ видъ. Но Харунъ благосклонно изслушалъ преведенитѣ отъ Исака приветствия отъ „Карле“, царствуващъ макаръ и въ далечна страна, но знаещъ за блѣсъка и могѫществото на халифа. Харунъ заповѣдалъ да дадатъ на посланицитѣ на „Карле“ единъ хубавъ слонъ, а заедно съ това се съгласилъ и на другата молба на християнския краль: „Нека той защищава своитѣ едновѣрци на Изтокъ, стига съ това да не намалява властьта и престижа на халифа“.

Графоветѣ Ландфридъ и Сигизмундъ си тръгнали обратно. Съ тѣхъ тръгналъ и ловкиятъ Исакъ, който каралъ слона. Презъ октомврий 801 година тѣ благополучно слѣзнали на каталонското пристанище Вандъ и се започнало триумфалното шествие на слона презъ цѣла Франция до самия Аахенъ, кѫдето Исакъ предалъ слона на Карлъ Велики, за негово най-голѣмо удоволствие.

Отношенията, които се създали между Харунъ Алъ Рашидъ и краля на франкитѣ при посрѣдничеството на скромния евреинъ и голѣмия слонъ не се прекѫснали. Карлъ Велики още нѣколко пѫти пращалъ посланици въ Багдатъ за разрешение на въпроситѣ, свързани съ „мандата“ на френската империя надъ християнската община на Изтокъ. Харунъ Алъ Рашидъ на свой редъ изпратилъ въ Аахенъ посланици съ богати подаръци. Преминаването по Франция на великолепнитѣ арабски велможи, напомнящо източнитѣ приказки, направило не по-малко впечатление отъ изпратения преди нѣколко години слонъ отъ халифа.

Самъ Харунъ често пѫтувалъ изъ своето царство, като участвувалъ въ военни походи или ходѣлъ на поклонение въ Мека. Най-значително било поклонението въ 802 година. Халифътъ билъ съпровожданъ отъ двамата си синове — Еминъ и Мамунъ, великия везиръ Яхия и Джафаръ, сѫщо изпълняващъ везирска длъжность. Въ свещената стая Кааби халифа трѣбвало да разреши дълго измѫчващия го въпросъ, сѫдбоносенъ въпросъ за всѣки източенъ владѣтель — кого отъ синоветѣ си да назначи за наследникъ на престола. „Владѣтелю на хората, — напомнялъ му старикътъ Яхия — всѣка грѣшка може да се поправи, освенъ тая, що се отнася до престолонаследието“.

Следъ дълги колебания, Харунъ решилъ да раздѣли властьта между двамата си синове, като мислѣлъ по тоя начинъ да удовлетвори и тѣхнитѣ привърженици. Той прочелъ своята заповѣдь въ самия храмъ и накаралъ синоветѣ си да се закълнатъ, че тѣ ще я уважаватъ. После, за по-голѣма важность, новата заповѣдь била закачена на стената на джамията. Но прислужникътъ, който вземалъ свитъка, го изпустналъ и той се търкулналъ въ краката на халифа. Лошъ знакъ. Съ натѫжено сърдце се връщалъ въ своята столица Харунъ.

По пѫтя той се спрѣлъ въ Аибаръ, на Ефратъ, кѫдето имало халифски дворецъ. Джафаръ сѫщо ималъ тукъ свой разкошенъ домъ. И сега халифътъ билъ благосклоненъ къмъ своя любимецъ. Но нѣколко дена следъ пристигането, Джафаръ узналъ, че по заповѣдь на Харуна билъ убитъ неговиятъ секретарь. Джафаръ, развълнуванъ, отишълъ въ двореца.

— Той бѣше невѣрующъ, — спокойно казалъ Харунъ. — Но ти не се вълнувай! Невѣрующия е презренъ човѣкъ. А Джафаръ си остава Джафаръ. Той и неговото семейство сѫ най-голѣмо украшение на моето царство.

И халифътъ заповѣдалъ да изпратятъ на Джафаръ и неговия братъ скѫпи подаръци — дрехи и украшения. На другия день тѣ отишли заедно на ловъ, но вечерьта Харунъ не поканилъ при себе си Джафаръ. „Азъ ще прекарамъ вечерьта въ харема, а ти си отиди въ кѫщи и се весели. Твоя другарь нѣма да те забрави“. Халифътъ не отишълъ въ харема. Той останалъ самъ и повикалъ при себе си Масуръ, най-вѣрния евнухъ.

— Иди веднага при Джафаръ и ми донеси главата му.

Масуръ стоялъ неподвижно, — така невѣроятна му се струвала заповѣдьта. На устнитѣ на халифа се показала пѣна отъ ярость. Евнухътъ се поклонилъ и излѣзълъ.

Следъ нѣколко минути той билъ въ дома на фаворита. Джафаръ слушалъ музика. Слѣпиятъ поетъ Абузакаръ свършвалъ своята пѣсень: „Не отивай далече. Нѣма човѣкъ, при когото презъ нощьта или деня не би дошла смъртьта“.

— Халифътъ те вика при себе си, — казалъ, ниско покланяйки се, Масуръ.

И едва тѣ излѣзли изъ вратата — и хората, които стояли въ засада, хванали Джафаръ, здраво го свързали и го отвели въ двореца. Масуръ влѣзълъ при халифа.

— Кѫде е главата на Джафаръ?

— Тукъ въ двореца, — отговорилъ Масуръ.

— Азъ ти заповѣдахъ да ми я донесешъ, не се бави, иначе ще хвръкне твоята глава!

Масуръ се върналъ въ стаята, кѫдето чакалъ свързаниятъ Джафаръ, и следъ нѣколко минути главата на другаря лежала предъ халифа на меденъ щитъ, — окървавена и съ угаснали очи.

А въ това време конници вече препускали къмъ Багдатъ и навсѣкѫде, кѫдето Бармекидитѣ имали имения, дворци, видни привърженици. Да се арестуватъ всички, да се конфискува всичко, смѣнятъ отъ всички длъжности — гласѣла заповѣдьта на халифа. Привечерь въ Багдатъ докарали на едно муле, като простъ ужасенъ товаръ, главата и трупа на Джафаръ. Тѣлото разкѫсали на две части и го поставили на странични мостове на града. Главата висѣла надъ главния мостъ.

Потресающо било впечатлението, което направила тая неочаквана разправа съ Бармекидитѣ. Тѣ въплъщавали въ себе си хорското щастие и успѣхъ, удивлявали имъ се, завиждали имъ, но и ги обичали. И ето, съ едно махане на рѫката на халифа всичко се срутило въ долината на смъртьта, затвора и униженията. Харунъ искалъ да унищожи всѣки споменъ за хората, които дали такъвъ блѣсъкъ и на самата негова слава. Той забранилъ публично да се произнася тѣхното име, да се пѣятъ за тѣхъ пѣсни; полицията разгонвала любопитнитѣ, които се събирали около тѣхнитѣ разорени домове. Но нещастието станало така легендарно, както и успѣхътъ, и поетитѣ припомняли за сѫдбата на Бармекидитѣ, които призовавали хората да бдятъ надъ своето щастие. На когото то се усмихва, да не забравя трупа на Джафаръ, висящъ на багдатския мостъ.

Какво е предизвикало тая разправа съ Бармекидитѣ? Защо Харунъ така коварно и жестоко убилъ Джафара, който отъ детинство му билъ най-близкия човѣкъ? Той искалъ да унищожи семейството, което станало истински неговъ съперникъ въ властьта; противъ Бармекидитѣ интригувала и жената на халифа Зобеида, имаща надъ него голѣмо влияние. Но имало, вѣроятно, и други, по-интимни и по-дълбоки, причини. Харунъ далъ на Джафара за жена своята сестра Абасу, която той обичалъ така горещо, както и Джафаръ. Но въ любовьта си къмъ Абасу халифътъ изпитвалъ не само другарски чувства, но и братска привързаность. Това е чисто източно сплитане на страститѣ и ревностьта, което изглежда е погубило Джафара, а съ него и цѣлото семейство на Бармекидитѣ.

За Харунъ настѫпилъ новъ периодъ въ живота, мраченъ периодъ на държавни затруднения, безпокойства, религиозенъ фанатизъмъ, душевна самотность. На пръстена на халифа билъ изрѣзанъ девиза: „Богъ е опората на Харунъ“. Той заповѣдалъ да го замѣнятъ съ тревожното предупреждение: „Бѫди на поста, Харунъ!“

Въ разнитѣ краища на държавата се бунтували покоренитѣ племена. Харунъ самъ потушавалъ тия въстания. На два пѫти презъ последнитѣ години той воювалъ срещу Византия. Императоръ Никифоръ Логофетъ, щомъ стѫпилъ на престола, дръзко отказалъ да плати на халифа данъцитѣ. „Императрицата, моя предшественица, ви считаше за «туръ», а азъ — за «пешка», — писалъ Никифоръ, очевидно, обичащъ шахмата. — Тя ви плащаше данъкъ, тогава когато вие сами сте длъжни да ни плащате двойно. Това е извинително само за една слаба и глупава жена“. Харунъ отговорилъ кратко: „Харунъ е повелителя на вѣрующитѣ. Никифоръ е християнско куче. Азъ прочетохъ твоето писмо, сине на езичницитѣ. Ти ще видишъ моя отговоръ много по-скоро, отколкото ще го чуешъ“. Противъ „християнското куче“ Харунъ трѣбвало да води две войни. Втората се свършила въ 806 г. съ вземането на Хераклей и разгрома на гръцката армия.

Презъ лѣтото на 808 г. избухнало въстание въ Бухара. Харунъ, безъ да гледа на своето неразположение (той билъ тогава 50-годишенъ) самъ застаналъ начело на войскитѣ. По пѫтя се разболѣлъ и легналъ въ Туса, малъкъ персийски градъ. Пристигналиятъ отъ Индия лѣкарь не помогналъ. Халифътъ не можалъ да спи, постоянно го мѫчели кошмари, явявали му се сѣнкитѣ на избититѣ, — трупътъ на убития му братъ, презъ който той прекрачилъ, качвайки се на престола, и окървавената глава на Джафаръ. Но сѫщевременно го обхващали и припадъци на жестокость. Той заповѣдалъ да разстрелятъ брата на водителя на бунтовницитѣ въ негово присѫтствие, и не само да го разстрелятъ, но и да разрѣжатъ трупа на части. Не дочаквайки, впрочемъ, края на страшното зрелище, той изгубилъ съзнание.

На другия день Харунъ почувствувалъ, че смъртьта приближава. Той заповѣдалъ да донесатъ материята за савана и самъ избралъ парчето отъ тънко платно. После го изнесли въ градината. Тукъ той посочилъ мѣстото за своя гробъ и заповѣдалъ въ негово присѫтствие да се изкопае гроба въ червената глинеста земя. После той си написалъ завещанието, разпредѣлилъ голѣми суми на близкитѣ си и беднитѣ и вече спокойно очаквалъ своя край. „Не се грижете за мене, — говорѣлъ той, — никой отъ моитѣ прадѣди не е умиралъ спокойно. Мислете за това какъ да се потуши въстанието“. Той умрѣлъ на 24 мартъ 809 г. Неговитѣ последни думи били: „Харунъ е владиката на вѣрующитѣ. Въ неговия родъ умѣятъ да умиратъ“.

Халифътъ билъ погребанъ въ гроба, изкопанъ предъ неговитѣ очи. Направили му разкошенъ мавзолей. Платани шумѣли надъ паметника и въ тѣхнитѣ клоне пѣели птици. Минали години и столѣтия, и следъ четири вѣка не останала нито следа отъ мавзолея на великия халифъ. Армиитѣ на варваритѣ разрушили всичко, и последнитѣ остатъци отъ цивилизацията на Харунъ Алъ Рашидъ.

Но отъ изчезналата гробница излѣзълъ новиятъ образъ на Харуна, още по-великолепенъ и вече безсмъртенъ. Предъ него се открили вратитѣ на легендата, чудеснитѣ градини на Хиляда и една нощь.

„И Шехеразада казала:

— Говорят за царя на епохата, халифът Харун Ал Рашид, който повикал веднъж своя везир Джафар и му казал: «Аз искам да сляза в града и да попитам народа за поведението на представителите на властта, и всеки, от когото се оплачат, ние ще го уволним, а когото похвалят — ще наградим». — «Слушам и се подчинявам» — казал Джафар. И халифът с Джафар и Масур слезли и преминали през целия град, като обиколили всички улици и площади“.

Историкът разказва за багдадския халиф по-другояче от Шехеразада в „Хиляда и една нощ“. Харун Ал Рашид е ходел неведнъж нощем по Багдад „инкогнито“ със своя любимец Джафар, синът на великия везир Яхия, и евнуха Масур. Но той съвсем не мислел да защитава от несправедливите съдии вдовиците и сираците, да оженва влюбените бедняци или да наказва рушветчиите полицаи. Тия нощни разходки напомняли по-скоро „турнето на великите князе“ по Багдадския „Монмартър“. Когато халифът се уморявал от разкоша на придворния живот, харема, любимците, ласкателите поети, музиката и пиршествата — той търсел промяна, търсел оная свобода, която дава простият плащ, вместо коприната и скъпоценностите.

Страната се управлявала от великия везир Яхия, който произхождал от знаменитото персийско семейство Бармекидите; още при дядото на Харун той заемал висок пост в държавата. Такива постове заемали също неговите синове и роднини. Яхия бил възпитател на Харун: Кайзуран умъртвила своя най-голям син Хади и сложила на престола по-младия. Синът на Яхия, Фадл, забележителен пълководец, командвал армията и бил губернатор на една далечна провинция. Ролята на това семейство била толкова голяма в епохата на разцвета на арабския халифат, толкова огромно било тяхното влияние и богатство, че „векът на Харун Ал Рашид“ със същото право може да се нарече „век на Бармекидите“. И техният неочакван трагически край се явява най-мрачното събитие в бляскавото царуване на Харун Ал Рашид, най-тъмното петно върху паметта не на приказния, а действително исторически багдадски халиф.

Харун, наричан „цар на царете“, бил от династията на Абасидите (786 — 829). Той властвувал над огромна империя, която се простирала, номинално разбира се, от бреговете на Атлантически океан до степите на Туркестан, от Черно море до Индия. Нейният център бил Багдад — град с 800,000 жители, столица не само на халифа, но и на цяла цивилизация, тая, която през IX век на нашата ера достигнала един разцвет, аналогично много по-голям от по-късния западен Ренесанс. Бармекидите управлявали с голямо изкуство. Търговията и промишлеността на страната разцъфтели. Месопотамия станала истински кръстопът на търговията на Изток. Полетата давали приказна жътва благодарение на превъзходната система на оросяването. Пътища, мостове, крепости, дворци, джамии извиквали учудването на чужденците. А в своя дворец халифът — просветен меценат — събирал най-добрите поети, музиканти, учени и с тия събрания могли да съперничат само празниците на Бармекидите, велможи с изящен вкус, любители на споровете между учените и теолозите. Те, както и Харун през първия период на своето царуване, дълбоко почитайки Корана, внасяли в религията на персийския дух критика и тънко тълкувание.

Славата на Харун Ал Рашид се разнасяла далече зад пределите на Азия. През 800 година на халифа съобщили, че някакъв крал на име Карл, властвуващ над неверните някъде далече, още по-далече от Византия и арабска Испания, изпратил при него двама посланици със странни имена — граф Ландфрид и граф Сигизмунд. Техен преводач бил един евреин на име Исак. Харун доста дълго накарал да чакат посланиците на Карл Велики, тръгнали от Франция преди три години. Те имали пред халифа трудна задача — кралят на франките искал да получи от Харун Ал Рашид правото да защищава християните поклонници, отправящи се на Гроба Господен. Но предлогът за посолството бил избран друг — още по-невинен. Карл твърде много обичал редките зверове и си устроил в Аахен истинска зоологическа градина. Той молел всемогъщия халиф да му подари един слон за неговата зверилница. Халифът приел най-после посланиците, но без особени почести, такива каквито той оказвал на посланиците на китайския багдихан, византийския император или индийския владетел. Двамата френски графове и източния евреин имали за това твърде скромен вид. Но Харун благосклонно изслушал преведените от Исак приветствия от „Карле“, царствуващ, макар и в далечна страна, но знаещ за блясъка и могъществото на халифа. Харун заповядал да дадат на посланиците на „Карле“ един хубав слон, а заедно с това се съгласил и на другата молба на християнския крал: „Нека той защищава своите едноверци на Изток, стига с това да не намалява властта и престижа на халифа“.

Графовете Ландфрид и Сигизмунд си тръгнали обратно. С тях тръгнал и ловкият Исак, който карал слона. През октомври 801 година те благополучно слезли на каталонското пристанище Ванд и се започнало триумфалното шествие на слона през цяла Франция до самия Аахен, където Исак предал слона на Карл Велики, за негово най-голямо удоволствие.

Отношенията, които се създали между Харун Ал Рашид и краля на франките при посредничеството на скромния евреин и големия слон не се прекъснали. Карл Велики още няколко пъти пращал посланици в Багдад за разрешение на въпросите, свързани с „мандата“ на френската империя над християнската община на Изток. Харун Ал Рашид на свой ред изпратил в Аахен посланици с богати подаръци. Преминаването по Франция на великолепните арабски велможи, напомнящо източните приказки, направило не по-малко впечатление от изпратения преди няколко години слон от халифа.

Сам Харун често пътувал из своето царство, като участвувал във военни походи или ходел на поклонение в Мека. Най-значително било поклонението през 802 година. Халифът бил съпровождан от двамата си синове — Емин и Мамун, великия везир Яхия и Джафар, също изпълняващ везирска длъжност. В свещената стая Кааби халифът трябвало да разреши дълго измъчващия го въпрос, съдбоносен въпрос за всеки източен владетел — кого от синовете си да назначи за наследник на престола. „Владетелю на хората — напомнял му старикът Яхия — всяка грешка може да се поправи, освен тая, що се отнася до престолонаследничеството“.

След дълги колебания, Харун решил да раздели властта между двамата си синове, като мислел по тоя начин да удовлетвори и техните привърженици. Той прочел своята заповед в самия храм и накарал синовете си да се закълнат, че те ще я уважават. После, за по-голяма важност, новата заповед била закачена на стената на джамията. Но прислужникът, който вземал свитъка, го изпуснал и той се търкулнал в краката на халифа. Лош знак. С натъжено сърце се връщал в своята столица Харун.

По пътя той се спрял в Аибар, на Ефрат, където имало халифски дворец. Джафар също имал тук свой разкошен дом. И сега халифът бил благосклонен към своя любимец. Но няколко дена след пристигането, Джафар узнал, че по заповед на Харун бил убит неговият секретар. Джафар, развълнуван, отишъл в двореца.

— Той беше неверующ — спокойно казал Харун. — Но ти не се вълнувай! Неверующият е презрян човек. А Джафар си остава Джафар. Той и неговото семейство са най-голямо украшение на моето царство.

И халифът заповядал да изпратят на Джафар и неговия брат скъпи подаръци — дрехи и украшения. На другия ден те отишли заедно на лов, но вечерта Харун не поканил при себе си Джафар. „Аз ще прекарам вечерта в харема, а ти си отиди вкъщи и се весели. Твоят другар няма да те забрави“. Халифът не отишъл в харема. Той останал сам и повикал при себе си Масур, най-верния евнух.

— Иди веднага при Джафар и ми донеси главата му.

Масур стоял неподвижно — така невероятна му се струвала заповедта. На устните на халифа се показала пяна от ярост. Евнухът се поклонил и излязъл.

След няколко минути той бил в дома на фаворита. Джафар слушал музика. Слепият поет Абузакар свършвал своята песен: „Не отивай далече. Няма човек, при когото през нощта или деня не би дошла смъртта“.

— Халифът те вика при себе си — казал, ниско покланяйки се, Масур.

И едва те излезли из вратата — и хората, които стояли в засада, хванали Джафар, здраво го вързали и го отвели в двореца. Масур влязъл при халифа.

— Къде е главата на Джафар?

— Тук в двореца — отговорил Масур.

— Аз ти заповядах да ми я донесеш, не се бави, иначе ще хвръкне твоята глава!

Масур се върнал в стаята, където чакал свързаният Джафар, и след няколко минути главата на другаря лежала пред халифа на меден щит — окървавена и с угаснали очи.

А в това време конници вече препускали към Багдад и навсякъде, където Бармекидите имали имения, дворци, видни привърженици. Да се арестуват всички, да се конфискува всичко, сменят от всички длъжности — гласяла заповедта на халифа. Привечер в Багдад докарали на едно муле, като прост ужасен товар, главата и трупа на Джафар. Тялото разкъсали на две части и го поставили на странични мостове на града. Главата висяла над главния мост.

Потресаващо било впечатлението, което направила тая неочаквана разправа с Бармекидите. Те въплъщавали в себе си хорското щастие и успех, удивлявали им се, завиждали им, но ги и обичали. И ето, с едно махване на ръката на халифа всичко се срутило в долината на смъртта, затвора и униженията. Харун искал да унищожи всеки спомен за хората, които дали такъв блясък и на самата негова слава. Той забранил публично да се произнася тяхното име, да се пеят за тях песни; полицията разгонвала любопитните, които се събирали около техните разорени домове. Но нещастието станало така легендарно, както и успехът, и поетите припомняли за съдбата на Бармекидите, които призовавали хората да бдят над своето щастие. На когото то се усмихва, да не забравя трупа на Джафар, висящ на багдадския мост.

Какво е предизвикало тая разправа с Бармекидите? Защо Харун така коварно и жестоко убил Джафар, който от детинство му бил най-близкият човек? Той искал да унищожи семейството, което станало истински негов съперник във властта; против Бармекидите интригувала и жената на халифа Зобеида, имаща над него голямо влияние. Но имало вероятно и други, по-интимни и по-дълбоки причини. Харун дал на Джафар за жена своята сестра Абасу, която той обичал така горещо, както и Джафар. Но в любовта си към Абасу халифът изпитвал не само другарски чувства, но и братска привързаност. Това е чисто източно сплитане на страстите и ревността, което изглежда е погубило Джафар, а с него и цялото семейство на Бармекидите.

За Харун настъпил нов период в живота, мрачен период на държавни затруднения, безпокойства, религиозен фанатизъм, душевна самотност. На пръстена на халифа бил изрязан девиза: „Бог е опората на Харун“. Той заповядал да го заменят с тревожното предупреждение: „Бъди на поста, Харун!“

В разните краища на държавата се бунтували покорените племена. Харун сам потушавал тия въстания. На два пъти през последните години той воювал срещу Византия. Император Никифор Логофет, щом стъпил на престола, дръзко отказал да плати на халифа данъците. „Императрицата, моя предшественица, ви считаше за «тур», а аз — за «пешка» — писал Никифор, очевидно обичащ шахмата. — Тя ви плащаше данък, тогава, когато вие сами сте длъжни да ни плащате двойно. Това е извинително само за една слаба и глупава жена“. Харун отговорил кратко: „Харун е повелителят на верующите. Никифор е християнско куче. Аз прочетох твоето писмо, сине на езичниците. Ти ще видиш моя отговор много по-скоро, отколкото ще го чуеш“. Против „християнското куче“ Харун трябвало да води две войни. Втората се свършила през 806 г. с вземането на Хераклей и разгрома на гръцката армия.

През лятото на 808 г. избухнало въстание в Бухара. Харун, без да гледа на своето неразположение (той бил тогава 50-годишен) сам застанал начело на войските. По пътя се разболял и легнал в Туса, малък персийски град. Пристигналият от Индия лекар не помогнал. Халифът не могъл да спи, постоянно го мъчели кошмари, явявали му се сенките на избитите — трупът на убития му брат, през който той прекрачил, качвайки се на престола, и окървавената глава на Джафар. Но същевременно го обхващали и припадъци на жестокост. Той заповядал да разстрелят брата на водителя на бунтовниците в негово присъствие, и не само да го разстрелят, но и да разрежат трупа на части. Не дочаквайки впрочем края на страшното зрелище, той изгубил съзнание.

На другия ден Харун почувствувал, че смъртта приближава. Той заповядал да донесат материята за савана и сам избрал парчето от тънко платно. После го изнесли в градината. Тук той посочил мястото за своя гроб и заповядал в негово присъствие да се изкопае гроба в червената глинеста земя. После той си написал завещанието, разпределил големи суми на близките си и бедните и вече спокойно очаквал своя край. „Не се грижете за мене — говорел той, — никой от моите прадеди не е умирал спокойно. Мислете за това как да се потуши въстанието“. Той умрял на 24 март 809 г. Неговите последни думи били: „Харун е владиката на верующите. В неговия род умеят да умират“.

Халифът бил погребан в гроба, изкопан пред неговите очи. Направили му разкошен мавзолей. Платани шумели над паметника и в техните клони пеели птици. Минали години и столетия, и след четири века не останала нито следа от мавзолея на великия халиф. Армиите на варварите разрушили всичко, и последните остатъци от цивилизацията на Харун Ал Рашид.

Но от изчезналата гробница излязъл новият образ на Харун, още по-великолепен и вече безсмъртен. Пред него се открили вратите на легендата, чудесните градини на Хиляда и една нощ.