Ханс Хайнц Еверс
Белото момиче

Доналд Мак Леан очакваше в кафенето. Когато Лотар влезе, той го повика:

„Най-после. Аз вервах, че нема да дойдете вече“.

Лотар седна и забѫрка сиропа, който му донесе момичето.

„Какво има?“ попита той.

Мак Леан се наведе малко напред.

„Дали би ви интересувало това“, каза той. „Все пак, вие изучавате преобразяванията на Афродита, нали? — Е, тогава вие бихте могли да видите родената в пена в една нова одежда“.

Лотар се прозина:

„Ах! — Наистина ли?“

„Наистина“, каза Мак Леан.

„Позволете един момент“, продѫлжи Лотар. „Венера е сѫщинска дѫщеря на Протеус, но аз вервам да познавам всички нейни преобразявания. Аз бех повече от една година при Клаус Петерсен…“

„Е, та?“ попита Шотландеца.

„Е, та? — Значи вие не познавате Клаус Петерсен? — Господни Клаус Петерсен е един талант, един гений, може би! — В сравнение с него маршал Гий де Ре е един мошеник!“

Доналд Мак Леан клатеше рамене:

„Това не е единственото искуство!“

„Разбира се, не! Но почакайте само. Както знаете, Оскар Уайлд беше мой приятел. — А Инец Зекел аз познавам от дѫлги години. Всеко име требва да вѫзбуди у вас буря от любопитство!“

„Обаче не всички“, вѫзрази художника.

„Не всички?“ Лотар барабанчеше по масата. „Но най-добрите! — Впрочем накѫсо: аз познавам Венера, преобразяваща се на Ерос, познавам сѫщата преобрѫщаща се на звер и вѫртяща бич. Аз познавам Венера като свинкс, който кѫрвожадно забива ноктите си в нежно детско тело. Знам Венера, която сладострастно се кѫпи в зловонна мѫрша и познавам тѫмната богиня на любовта, рѫсяща гнусна жертва вѫрху бялото тело на девиците при сатанинската литургия на жреца. Лорета Дюмон ме вѫведе в своя зоологически парк и аз знам това, което малцина знаят, какво страно очарование крие Содом! Нещо повече, аз прозрех в Женева тайната на Леди Катлин Мак Мардош, за която никой жив човек не знае! Аз познавам най-разгулната Венера — или по-скоро — «най-чистата» която обрича цветята на човека! — Вярвате ли още, че богинята на любовта би могла да избере една маска, която да бѫде нова за мене?“

Мак Леан бавно пиеше своето питие.

„Не Ви обещавам нищо“, каза той. „Аз знам само, че херцог Еторе Алдобрандини от три дни е отново в Неапол. Вчера го срещнах на Toledo“.

„Аз бих бил щастлив да се запозная с него“, отвѫрна Лотар. „Аз сѫм чувал вече често за него. Той изглежда да е един от малцината хора, които умеят да украсят своя живот — и които — имат средство за това“.

„Вярвам да не сѫ Ви разказали твѫрде много, продѫлжи шотландския художник. Вие бихте могли скоро сам да се убедите: херцога сѫбира в други ден общество и аз искам да Ви заведа!“

„Благодаря“ каза Лотар.

Шотландецѫт се смееше.

„Алдобрандини беше твѫрде весел, когато го срещнах. Поради това, сѫвѫршенно ясно е, че необикновенното време, за което той ме покани — 5 часа след обед — има своите основания. Вярвам, че херцога е приготвил за своите приятели една особенна изненада; в такѫв случай, можете да бѫдете убедени, че ние ще изживеем нещо нечувано. Херцогѫт не вѫрви никога по отѫпканите пѫтища“.

„Дано Вие имате право!“ вѫздѫхна Лотар. „И така, аз ще имам удоволствието да Ви взема други ден от Вашия дом?“

„Моля“ — отвѫрна художника.

* * *

„Largo San Domenico!“ извика Мак Леан на коларя. „Palazzo Corigliano“

Двамата изкачиха широките, художественно декорирани стѫлби и един английски слуга ги вѫведе в салона. Там те завариха седем, или осем господа всички в фрак; между тях беше само един свещенник в виолетово рухо.

Мак Леан представи приятеля си на херцога, който подаде рѫката си на Лотар.

„Благодаря Ви, че сте дошли“, каза той с любезна усмивка. „Надявам се, че не ще се разочаровате“.

Той се поклони, след това се обѫрна с по-висок глас кѫм всички присѫтствуващи.

„Господа!“ каза той. „Моля Вашето извинение, че Ви обезпокоих в един така неподходящ час. — Обаче, аз се намирам в едно положение, което ми наложи това: малката сѫрничка, която ще имам честа днес да Ви представя, е за жалост от едно извѫнредно добро и благородно семейство. Тя можа да дойде при мене с голями трудности и требва на всека цена да бѫде отново в кѫщи в шест и половина часа вечерта, за да не забележат нищо нито майката, нито бащата, нито английската гувернантка. Но това, господа, сѫ обстоятелства, които един кавалер требва да вземе под внимание! — А сега, моля Ви да ме простите за няколко минути. Аз требва да направя още некои малки приготовления. Имайте добрината, през това време, да вкусите от малкото разхладителни тука!“

Херцогѫт кимна на своите слуги, направи отново няколко поклони и излезе. Един господин с голями Виктор Емануел мустаци се приближи да Лотар; това беше ди Нардис, политическия редактор на Pungolo, който пишеше под псевдонима „Fuoco“.

„Обзалагам се, че ние ще видим някоя арабска шега“, засмя се той, „херцогѫт е пристигнал направо от Багдат“.

Свещеникѫт клатеше глава.

„Не, Don Coffredo“, каза той, „ние ще се насладим на някоя находка от римското вѫзраждане. От една година херцогѫт изучава тайната история на Боржиа, която, след дѫлги молби, директора на богатата архива в Severino e Sosio му е заел“.

„Впрочем, ще видим“, каза Мак Леан. „Искате ли да ми дадете за утре бегачите, които ми обещахте?“

Редакторѫт извади бележника си и се вдѫлбочи с свещеника и шотландския художник в един продѫлжителен спортен разговор. Лотар бавно ядеше портокалено ледено от една кристална подложка. Той разглеждаше хубавата златна лѫжичка, която носеше герба на Алдобрандини — назѫбени, напречни стѫлбове между шест звезди.

След половин час един слуга разтвори вратите.

„Господин херцогѫт моли!“ извика той. Той прекара господата през две малки стаи, после отвори една двойна врата и когато всички влезоха бѫрзо затвори след тях. Всички се намериха в един голем твѫрде дѫлѫг салон, който беше твѫрде слабо осветлен. Един виненочервен килим покриваше пода, прозорците и вратите беха забулени с тежки завеси от сѫщия цвят с който беше боядисан и тавана. Стените, сѫвѫршенно голи, бяха облепени сѫщо така с виненочервени тапети; с сѫщата материя бяха облечени и малкото столове, диванки и кресла, които се намираха покрай стената. Вѫтрешния край на салона беше сѫвѫршенно тѫмен — с мѫка можеше да се разпознае там един голям инструмент, покрит с тежка, червена покривка.

„Моля, господата да седнат“, извика херцогѫт. Сам той седна, а останалите последваха примера му. Слугата премина бѫрзо от едина златен светилник кѫм другия и угаси малкото свещи. Когато залата стана сѫвѫршенно тѫмна, чуха се едни слаби акорди от пиано. Тихо прехврѫкна сноп от трептящи звуци през салона.

„Палестрина!“ прошепна тихо свещенникѫт. „Виждате, Don Coffredo, че нямахте право с вашите арабски предположения“.

„Що“, отвѫрна редакторѫт сѫщо така тихо, „дали вие отгатнахте по-добре, като мислехте за Цезар Боржиа?“

Между това, разбра се, че инструмента е един стар шпинет^[1].) Простите тонове вѫзбуждаха едно странно чувство у Лотар, той помисли, но не можа да определи какво собственно беше то. В всеки случай, това беше нещо, което той отдавна, отдавна не бе чувствувал.

Ди Нардис се наведе кѫм него така близо, че дѫлгите мустаци докосваха страните му.

„Аз не сѫм!“ пошепна му той в ухото. „Аз сѫвсем не знаех, че мога да бѫда така наивен!“

Лотар чувствуваше, че той има право.

След няколко мига мѫлчаливия слуга запали две свещи. Едно бледо, почти страшно блещукане затрепера в залата.

Музиката продѫлжаваше…

„И вѫпреки това“ — шепнеше Лотар на своя сѫсед, „и вѫпреки това, една странна свирепост се крие в тези звуци. Бих желал да кажа една невинна свирепост“.

Мѫлчаливият слуга запали отново няколко свещи. Лотар се втренчи в червения цвят, който изпѫлни целия салон, като кѫрвава мѫгла.

Този кѫрвав цвят почти го душеше. Душата му се сливаше с тоновете, които сѫбуждаха в него чувството за някаква бледо блестяща белота. Но червенотата надделяваше, печелеше надмощие: все повече свещи палеше мѫлчаливия слуга.

„Това е вече непоносимо“, чуваше Лотар да мѫрмори редактора до него между зѫбите си.

Сега залата беше полуосветлена. Червенотата, притискаща обвиваше всичко, а белия цвят на невинната музика ставаше все по-слаб — по-слаб…

И пристѫпи тогава от зад шпинета некаква фигура, едно младо момиче, обвито в голема, бела тога. То прекрачи бавно по средата на залата — един сияещ, бел облак всред червената жарава.

И там момичето спре. То разтвори рѫцете си и копринения плащ падна от него. Като неми лебеди се обви тогата около краката и ги целуваше, но белотата на голото моминско тело сияеше още повече.

Лотар се обѫрна, като неволно закри очите си.

„Това почти заслепява“, вѫздѫхна той.

А това беше едно младо, едва развито момиче с една очарователна, напѫпкваща незрелост. Сино-черните коси, разделени по средата, се вѫлнуваха над слепите очи и ушите, за да се вплетат отзад в тежѫк вѫзел. Големите, черни очи блестяха право кѫм господата, равнодушно, без да гледат некого. Те, като че ли се смееха, както и устните: с една странна, несѫзнателна усмивка на жестока невинност.

А лѫчистото бело тело сияеше така силно, че червенотата наоколо, като че ли, се губеше. То звучеше като един блик от музика…

Сега Лотар прѫв забелеза, че момичето дѫржеше един снежнобел гѫлѫб в рѫката си. То извиваше главата назад и издигаше рѫката си, тогава белия гѫлѫб протягаше главицата си.

И гѫлѫба целуваше белото момиче. То го галеше, ласкаеше главицата му и леко притискаше птичето кѫм гѫрдите си. Белият гѫлѫб разпери малко крилата си и се присви близо, близо до сияещето тело.

„Блаженния гѫлѫб!“ прошепна свещеника.

Тогава — с едно внезапно, бѫрзо движение, белото момиче издигна гѫлѫба с двете рѫце, отхвѫрли главата си назад, и след това, след това с един силен замах то разкѫса белия гѫлѫб по средата. Червената крѫв бликна надолу в дѫлги ленти по раменете и гѫрдите, по лѫчистото тело на белото момиче без да докосне с нито една капка лицето. Червенотата наоколо се сле, каточели белото момиче се подложи на някаква кѫрвава баня. Треперящо, тѫрсящо помощ то падна на земята. Тогава плѫзнаха от всички страни сластни пламѫци, пода се отвори като огнени уста: ужасната червенота забули белото момиче.

В следващата секунда бездната се отново затвори. Мѫлчаливия слуга разтвори вратите и вѫведе господата бѫрзо в предната стая.

Никой нямаше желание да продума. Мѫлчаливи всички взеха своите палта и излезоха. Херцога беше изчезнал.

* * *

„Господа!“ каза на улицата редакторѫт на Pungolo на Лотар и шотландския художник. „Не желаете ли да вечеряме в Bertolinis Terrasse?“

Тримата се изкачиха горе. Мѫлчаливо те пиеха шампанско, нямо се взираха кѫм жестоко хубавия Неапол, когото залезващето слѫнце кѫпеше в блестяща жарава.

Редакторѫт извади бележника си и написа няколко числа.

„Осемнадесет = крѫв, четири = гѫлѫб, двадесет и едно = девица“, каза той. „Едно хубаво число, тази седмица аз ще заложа с него на томбола!“

Бележки

[1] Шпинет — малко, старо пияно. ↑