Милан Кундера
Празникът на незначителността (40)

Диалог върху мотора

На другия ден, към единайсет часа сутринта Ален имаше среща с приятелите си Рамон и Калибан пред музея до Люксембургската градина. Преди да излезе от гарсониерата си, той се обърна, за да каже „довиждане“ на майка си на снимката. После излезе на улицата и се отправи към мотора си, паркиран недалеч от дома му. Докато го яхаше, изпита смътното чувство, че зад гърба му има тяло. Сякаш Мадлен беше с него и лекичко го докосваше.

Тази илюзия го развълнува; тя сякаш изразяваше любовта, която изпитваше към приятелката си. Ален потегли, след което чу зад себе си един глас:

— Исках да поговорим.

Не, не беше Мадлен. Разпозна гласа на майка си.

По улицата имаше задръстване и той чу още:

— Искам да съм сигурна, че между нас двамата няма недоразумение, че добре се разбираме…

Наложи му се да удари спирачките. Някакъв пешеходец се опитваше да пресече платното и отправяше заплахи в неговата посока.

— Ще бъда откровена. Винаги ми се е струвало ужасяващо да изпратя в света някой, който не ме е молил за това.

— Знам — каза Ален.

— Огледай се. От всички, които виждаш, нито един не е тук по своя воля. Разбира се, това, което току-що казах, е най-баналната от всички истини. Толкова банална и толкова фундаментална, че сме спрели да я виждаме и чуваме.

Той подкара мотора между един камион и една лека кола, които от няколко минути го притискаха от двете страни.

— Всички дрънкат за правата на човека. Ама че смешка! Твоето съществуване не се основава на никакво право. Дори да отнемеш живота си по своя воля не ти позволяват тези рицари на човешките права.

Светофарът на кръстовището светна червено. Той спря. Пешеходците от двете страни на улицата тръгнаха към отсрещния тротоар.

Майката продължи:

— Виж ги! Гледай! Поне половината от тези, които виждаш, са грозни. Да си грозен, също ли е човешко право? А знаеш ли какво значи да носиш тази грозота през целия си живот? Без никаква почивка? И пола си не си избирал. Нито цвета на очите си. Нито века си. Нито страната си. Нито майка си. Нито едно от важните неща. Правата, които може да има човекът, се отнасят само до незначителни неща, за които няма причина да се бориш или да пишеш прословути Декларации!

Той отново караше и гласът на майка му омекна.

— Ти си такъв, какъвто си, защото аз проявих слабост. Аз съм виновна. Моля те да ме извиниш.

Ален мълчеше, после каза с кротък глас:

— За какво се чувстваш виновна? Задето не си имала силата да предотвратиш раждането ми? Или задето не си се сдобрила с живота ми, който случайно не е чак толкова лош?

След кратко мълчание тя отговори:

— Може би си прав. Значи, съм двойно виновна.

— Аз трябва да се извинявам — каза Ален. — Аз съм цопнал в живота ти като говеждо лайно. Прогонил съм те чак до Америка.

— Спри да се извиняваш! Какво знаеш ти за живота ми, идиотчето ми! Позволяваш ли ми да те наричам идиот? Да, не се сърди, според мен ти си идиот. И знаеш ли откъде идва идиотизмът ти? От добротата ти! От нелепата ти доброта!

Стигнаха до Люксембургската градина и той паркира мотора.

— Не ми възразявай и ме остави да се извиня — каза той. — Аз съм от извиняващите се. Такъв сте ме направили, ти и той. В качеството ми на извиняващ се аз се чувствам щастлив, когато двамата с теб се извиняваме един на друг. Не е ли красиво да се извиняваме един на друг?

После тръгнаха към музея.

— Повярвай ми — каза той, — съгласен съм с всичко, което каза. С всичко. Не е ли прекрасно да сме на едно мнение, аз и ти? Не е ли прекрасен съюзът ни?

— Ален! Ален!

Мъжки глас прекъсна разговора им.

— Гледаш ме така, сякаш никога не си ме виждал!