Милан Кундера
Празникът на незначителността (4)

Тайното очарование на тежката болест

Тъкмо там, близо до великите мраморни дами, Рамон срещна Д’Ардело, който предишната година все още беше негов колега в институция, чието име не ни интересува. Двамата се спряха един срещу друг и след обичайните поздрави Д’Ардело заразказва със странно възбуден глас:

— Приятелю, нали я знаете голямата Франк? Преди два дни любимият й умря.

Д’Ардело замълча и в паметта на Рамон се появи лицето на красивата прочута жена, която познаваше само от снимки.

— Много мъчителна агония — продължи Д’Ардело. — А тя е била неотлъчно до него. Толкова е страдала!

Рамон изумено гледаше радостното изражение на човека, който му разказваше тази зловеща история.

— Представете си, че същата вечер, след като сутринта го бе държала умиращ в прегръдките си, вечеряхме с нея и няколко приятели и, няма да повярвате, но тя беше почти весела! Възхитих й се! Каква сила! Каква любов към живота! С очи, все още зачервени от сълзите, тя се смееше! А всички знаехме колко го бе обичала! Колко беше страдала! Тази жена е толкова силна!

Точно както четвърт час по-рано при лекаря, в очите на Д’Ардело заблестяха сълзи. Защото, говорейки за моралната сила на голямата Франк, той мислеше за себе си. Нима той също не бе живял цял месец в присъствието на смъртта? Нима силата на характера му също не беше подложена на тежко изпитание? Дори превърнал се в обикновен спомен, ракът оставаше с него като светлината на малка крушка, която по някакъв тайнствен начин го очароваше. Но той успя да овладее чувствата си и продължи с по-прозаичен тон:

— Апропо, ако не се лъжа, вие познавате човек, който умее да организира коктейли, да осигури хапването и всичко останало.

— Не се лъжете — отвърна Рамон.

Д’Ардело:

— Смятам да дам малко празненство за рождения си ден.

След развълнуваните думи за голямата Франк лекият тон, с който бе произнесена последната фраза, позволи на Рамон да се усмихне.

— Виждам, че добре си живеете.

Любопитен факт: тази фраза не се хареса на Д’Ардело. Сякаш прекалено лекият тон унищожаваше странната красота на доброто му настроение, като по вълшебство белязано от патоса на смъртта, споменът за която не спираше да го обсебва.

— Да — каза той, — доста добре. — След кратка пауза добави: — Макар че…

Още една пауза и после:

— Знаете ли, идвам от моя лекар.

Хареса му смущението, което се изписа по лицето на събеседника му. Удължи мълчанието, докато Рамон не се видя принуден да попита:

— Какво? Проблеми ли има?

Д’Ардело отново помълча и отново Рамон се видя принуден да попита:

— Какво ви каза лекарят?

Точно в този момент Д’Ардело видя в очите на Рамон собственото си лице като в огледало: лице на вече възрастен, но все още хубав мъж, белязано с тъга, която го правеше още по-привлекателно. Каза си, че този хубав тъжен мъж скоро ще празнува рождения си ден, и мисълта, хрумнала му преди посещението у лекаря, отново го навести, очарователната мисъл за двоен празник, отбелязващ едновременно раждането и смъртта. Продължи да се съзерцава в очите на Рамон, после с много спокоен и много мек глас каза:

— Рак…

Рамон измънка нещо и несръчно, приятелски, докосна ръката на Д’Ардело.

— Но това се лекува…

— Уви, твърде късно е. Но забравете какво съм ви казал и не го споделяйте с никого. Мислете за моя коктейл! Трябва да се живее! — каза Д’Ардело и преди да продължи пътя си, вдигна ръка за поздрав.

Този дискретен, почти срамежлив жест притежаваше неочакван чар, който развълнува Рамон.