Милан Кундера
Празникът на незначителността (37)

Старият арманяк се излива на паркета

И наистина, на какво е знак това падане? На една убита утопия, след която няма да има нищо друго? На епоха, от която няма да останат следи? На книги, на картини, обречени на забрава? На Европа, която няма да е вече Европа? На вицовете, на които вече никой няма да се смее?

Ален не си задаваше тези въпроси, докато ужасен наблюдаваше Калибан, който, стиснал бутилката в ръка, току-що бе паднал от стола. Наведе се над тялото му, което лежеше по гръб, без да мърда, а старият (о, много старият) арманяк се изливаше на паркета.

В същия момент на другия край на Париж една красива жена се събуждаше в леглото си. Тя също бе чула силен и кратък звук, подобен на удар с юмрук по масата; зад затворените й очи спомените за сънищата й все още бяха живи; полуразбудена, тя си спомняше, че сънищата са били еротични; конкретните им подробности бяха избледнели, но тя беше в добро настроение, защото, без да са завладяващи или незабравими, тези сънища бяха несъмнено приятни.

После чу: „Беше прекрасно“; едва тогава отвори очи и видя на вратата мъж, който тъкмо си тръгваше. Гласът беше тънък, слаб, проточен, крехък като самия мъж. Познаваше ли го? Но, да, имаше смътен спомен — коктейл у Д’Ардело, присъстваше и старият Рамон, който бе влюбен в нея; за да му избяга, тя прие да я изпрати непознат човек; спомняше си, че той бе много мил, толкова дискретен, почти невидим, че тя дори не можеше да определи в кой момент се бяха разделили. Но боже мой, бяха ли се разделили?

— Наистина прекрасно, Жюли — повтори той, застанал до вратата, и тя си каза с леко учудване, че този мъж несъмнено бе прекарал нощта в леглото й.