Милан Кундера
Празникът на незначителността (28)

Рамон оплаква края на шегите

Далечното ехо от смеха на Сталин едва доловимо отекна в салона. Зад дългата маса с напитките Шарл все още следеше с поглед перцето над щръкналия показалец на голямата Франк, а Рамон, сред всички тези обърнати нагоре глави, се радваше, че е дошъл моментът, когато ще може, без никой да го забележи, съвсем дискретно да излезе с Жюли. Погледна наляво и надясно, но нея я нямаше. Все още чуваше гласа й; последните й думи звучаха като покана. Все още виждаше великолепния й задник, който се отдалечаваше, изпращайки му поздрави. А ако е отишла в тоалетната? Да си напудри носа? Влезе в едно коридорче и зачака пред вратата. Няколко дами излязоха, изгледаха го подозрително, но тя не се появи. Беше пределно ясно. Отишла си е. Дала му е пътя. Веднага му се прииска да напусне това зловещо сборище, да го напусне, без да се колебае, незабавно, и се отправи към изхода. Но ето че се появи Калибан с поднос в ръце.

— Господи, Рамон! Какъв си тъжен! Я пийни едно уиски!

Как да откажеш на приятел? А и внезапната им среща притежаваше неустоим чар — след като всичките глупаци наоколо гледаха като хипнотизирани нагоре, той можеше най-после да остане сам с Калибан тук, долу, на земята, да останат само двамата, като на остров на свободата. Спряха се и Калибан, за да каже нещо весело, заговори на пакистански.

Рамон отвърна (на френски):

— Поздравявам те, драги, за великолепното ти езиково изпълнение. Но вместо да ме развеселиш, ти отново ми напомняш за мъката ми.

Той взе чаша уиски от подноса, изпи я, остави я, взе втора и я задържа в ръката си.

— Вие двамата с Шарл измислихте фарса с пакистанския език, за да се забавлявате на светските коктейли, на които сте само жалки лакеи на снобите. Удоволствието от мистификацията имаше защитна цел. Впрочем такава беше стратегията на всички ни. Отдавна сме разбрали, че вече не е възможно да се разруши този свят, нито да се преизгради, нито да се спре нещастният му ход напред. Само една съпротива е възможна: да не се взема на сериозно. Установявам обаче, че шегите ни са изгубила цялата си мощ. Ти се опитваш да говориш на пакистански, за да се развеселиш. Напразно. Изпитваш само умора и отегчение.

Той замълча и видя, че Калибан е сложил пръст на устните си.

— Какво има?

Калибан направи знак с глава към един дребен плешив мъж, застанал на два-три метра от тях, единственият, който отправяше поглед не нагоре, а към тях.

— Е и? — попита Шарл.

— Не говори на френски, той ни слуша — прошепна Калибан.

— Но какво от това?

— Моля те, не говори на френски! От един час насам имам чувството, че ме дебне.

Схванал от какво се бои приятелят му, Рамон произнесе няколко неправдоподобни думи на пакистански. Калибан не реагира, след това, съвсем мъничко по-спокоен, каза:

— Сега гледа другаде.

После:

— Отива си.

Смутен, Рамон изпи уискито си, остави празната чаша на подноса и машинално взе още една (третата). След това каза сериозно:

— Кълна ти се, че дори не се бях сетил за тази възможност. Но имаш право! Ако някой поборник на истината открие, че си французин! Тогава, разбира се, ще станеш подозрителен! Той ще си помисли, че сигурно имаш някаква съмнителна причина да криеш самоличността си! И ще се обади в полицията! Ще те разпитват! Ти ще обясниш, че говориш на пакистански на шега. Те ще ти се изсмеят: какво глупаво оправдание! Сигурно си подготвял някаква измама! Ще ти сложат белезници!

Рамон видя безпокойството отново да се изписва на лицето на Калибан.

— Не, не! Забрави каквото ти казах! Говоря глупости! Преувеличавам! — После добави по-тихо: — Но те разбирам. Шегите са станали опасни. Господи! Ти би трябвало добре да го знаеш! Спомни си историята за яребиците, която Сталин разказвал на приятелите си. Спомни си и за Хрушчов, който крещял в тоалетните! Той, големият герой на истината, плюел презрително! Тази сцена е била пророческа! Тя наистина е предвещавала ново време. Залезът на шегите! Епохата след залеза на шегите!

Калибан се огледа. Дребният плешив човек вече го нямаше; това го успокои и той се усмихна.

А Рамон продължи:

— А! Доброто настроение! Никога ли не си чел Хегел? Разбира се, че не си. Дори не знаеш кой е. Но маестрото, който ни е измислил, преди време ме накара да го изучавам. В размислите си за комичното Хегел казва, че истинският хумор е немислим без безкрайното добро настроение, слушай добре, буквално това казва: unendliche Wohlgemutheit. Не подигравката, не сатирата, не сарказмът. Само от висотата на безкрайното добро настроение можеш да наблюдаваш под себе си вечната човешка глупост и да й се засмееш.

После, след кратка пауза, с чаша в ръка, той каза бавно:

— Но как да го намериш доброто настроение?

Пи и остави празната чаша на подноса. Калибан му се усмихва за сбогом, обърна се и се отдалечи. Рамон вдигна ръка към приятеля си и извика:

— Как да намерим доброто настроение?