Милан Кундера
Празникът на незначителността (11)

Следващия път Шарл изнася пред приятелите си лекция за Калинин и за столицата на Прусия

От самото си основаване прочутият пруски град се е наричал Кьонигсберг, което значи „кралската планина“. Едва след последната война става Калининград. Тоест градът на Калинин. Векът, който имахме късмета да надживеем, много си падаше по прекръстванията. Царицин беше преименуван на Сталинград, после Сталинград на Волгоград. Прекръстиха Санкт Петербург в Петроград, после Петроград в Ленинград и накрая Ленинград в Санкт Петербург. Кемниц стана Карлмарксщат, после отново Кемниц. Преименуваха Кьонигсберг в Калининград, но… внимание: Калининград остана и завинаги ще си остане с това име. Славата на Калинин се оказва по-голяма от славата на всички други.

— Но кой е бил той? — попита Калибан.

— Човек без никаква реална власт — обясни Шарл, — нещастна невинна кукла на конци, който обаче дълго време е бил председател на Върховния съвет, следователно, от протоколна гледна точка, най-висшият представител на държавата. Виждал съм снимката му — стар работнически активист с остра брадичка, облечен в зле скроено сако. По това време Калинин е вече възрастен и увеличената му простата го принуждава много често да ходи да пикае. Позивът за уриниране бил винаги толкова внезапен и толкова силен, че му се налагало да тича до тоалетната дори по време на официален обяд или насред речта, която сам произнасял пред многобройна публика. Успял обаче да си изработи много хитра система. И до днес цяла Русия си спомня за тържественото откриване на нова оперна зала в един украински град, където Калинин изнасял дълга встъпителна реч. Принуден бил обаче да я прекъсва на всеки две минути и всеки път, веднага щом се отдалечал от катедрата, оркестърът започвал да свири народна музика, а на сцената изскачали хубави русокоси украински балерини и започвали да танцуват. Когато се връщал на сцената, Калинин бил приеман с ръкопляскания; когато отново я напускал, ръкоплясканията се засилвали, поздравявайки появата на русокосите балерини; и със зачестяването на влизанията и излизанията ръкоплясканията ставали по-дълги, по-силни, по-сърдечни, така че официалното честване се превърнало във весела, луда, оргиастична вакханалия, каквато съветската държава не била нито виждала, нито чувала.

Уви, когато Калинин се намирал в ограничения кръг на другарите си през паузите между две тоалетни, никой не смятал да аплодира уринирането му. Сталин разказвал вицовете си, а Калинин бил твърде дисциплиниран, за да намери смелост да го притеснява с чести посещения на тоалетните. Още повече че Сталин, докато разказвал, го гледал право в лицето, което ставало все по-бледо и се сгърчвало в мъчителна гримаса. Това карало Сталин да говори още по-бавно, да добавя към разказа си описания, лирични отстъпления и да отлага развръзката до момента, когато напрегнатото лице отсреща му внезапно се отпускало, гримасата изчезвала, изражението се успокоявало и над главата засиявал мирен ореол. Едва тогава, като знаел, че Калинин още веднъж е изгубил голямата си битка, Сталин бързо минавал към развръзката, ставал от масата и с весела приятелска усмивка закривал заседанието. Другите също ставали и хвърляли палави погледи на другаря си, който се изправял зад масата или зад някой стол, за да скрие напикания си панталон.

Приятелите на Шарл с удоволствие си представяха сцената и едва след кратка пауза Калибан наруши радостната тишина.

— Обаче това ни най-малко не обяснява защо Сталин е дал името на бедния човек с болната простата на германския град, в който прекарал целия си живот…

— Имануил Кант — подсказа му Ален.