Милан Кундера
Празникът на незначителността (44)

Празникът на незначителността

Междувременно петдесетина деца се отделят от тълпата и се подреждат в полукръг като хор. Ален прави няколко крачки към тях, любопитен да види какво става, и Д’Ардело казва на Рамон:

— Виждате ли, тук режисурата е отлична. Тези двамата са съвършени! Сигурно са актьори без ангажимент. Безработни. Вижте ги! Те нямат нужда от сцена. Алеите на парка им стигат. Те не се отказват. Искат да бъдат активни. Борят се за живот.

После се сеща за тежката си болест и за да припомни трагичната си съдба, добавя по-тихо:

— Аз също се боря.

— Знам, приятелю, и се възхищавам на смелостта ви — казва Рамон и в желанието си да го подкрепи в нещастието, додава:

— Знаете ли, Д’Ардело, отдавна исках да поговоря с вас за нещо. За стойността на незначителното. Преди време мислех главно за отношенията ви с жените. Тогава исках да ви говоря за Каклик. Мой голям приятел. Не го познавате. Знам. Както и да е. Сега виждам незначителното от съвсем различна гледна точка, в по-ярка, по-многозначителна светлина. Незначителното, приятелю, стои в основата на съществуването. То е с нас навсякъде и винаги. То присъства дори там, където не искаме да го видим — в ужаса, в кървавите битки, в най-лошите нещастия. Често е необходима смелост, за да го разпознаем в подобни драматични условия, за да го назовем с името му. Но не става дума за разпознаване, трябва да обичаме незначителното, да се научим да го обичаме. Тук, в този парк, пред нас, погледнете, приятелю, то ни се представя в цялата си очевидност, в цялата си красота. Да, красота. Както сам казахте: съвършена режисура… и напълно безполезна, деца, които се смеят… без да знаят защо, не е ли красиво? Проникнете се, Д’Ардело, приятелю, проникнете се от тази незначителност, която ни заобикаля, тя е ключът към мъдростта, тя е ключът към доброто настроение…

Точно в този момент, на няколко метра пред тях мустакатият мъж хваща стария човек с острата брадичка за раменете и се обръща към хората, които ги заобикалят, с думи, произнесени с красив тържествен глас:

— Другари! Моят стар приятел ми даде честната си дума, че вече никога няма да пикае върху великите дами на Франция!

След това още веднъж избухва в смях, хората ръкопляскат, викат и майката казва:

— Ален, щастлива съм, че съм тук с теб.

После гласът й се превръща в лек, спокоен и нежен смях.

— Ти се смееш? — казва Ален, защото за първи път чува смеха на майка си.

— Да.

— Аз също съм щастлив — казва той развълнувано.

Затова пък Д’Ардело дума не обелва и Рамон разбира, че възхвалата му на незначителното не е могла да се хареса на този човек, толкова привързан към сериозността на големите истини; тогава решава да подходи по друг начин.

— Видях ви вчера, голямата Франк и вас. Прекрасни бяхте двамата.

Той наблюдава лицето на Д’Ардело и установява, че този път думите му са приети много по-добре. Този успех го вдъхновява и го спохожда хрумване за лъжа толкова нелепа, колкото и очарователна, което решава да превърне в подарък, подарък за човек, на когото не му остава много да живее.

— Но внимавайте! Когато човек ви види заедно, всичко е прекалено ясно!

— Ясно? Кое? — пита Д’Ардело с едва прикрито удоволствие.

— Ясно, че сте любовници. Не, не отричайте, всичко разбрах. И не се безпокойте, няма по-дискретен човек от мен!

Д’Ардело поглежда в очите на Рамон, където като в огледало се отразява образът на трагично болен и все пак щастлив мъж, приятел на прочута дама, която никога не е докосвал и на която внезапно е станал таен любовник.

— Драги мой, приятелю — казва той и целува Рамон.

После си тръгва с навлажнени очи, щастлив и весел.

Детският хор вече се е подредил в съвършен полукръг и диригентът, десетгодишно момче, облечено в смокинг, с палка в ръка, се готви да подаде сигнал за началото на концерта.

Но му се налага да изчака няколко секунди, защото една малка каляска, боядисана в червено и жълто и теглена от две понита, се приближава шумно. Мустакатият със старата износена канадка вдига високо дългата си ловна пушка. Кочияшът, също хлапе, се подчинява и спира каляската. Мустакатият и старият човек с брадичката се качват, сядат, поздравяват за последен път публиката, която, очарована, маха с ръце, докато детският хор започва да пее „Марсилезата“.

Малката каляска потегля, тръгва по една широка алея, напуска Люксембургската градина и бавно поема по улиците на Париж.