Милан Кундера
Празникът на незначителността (43)

Пристигат един ловец и един пикльо

На голямата алея, откъм авеню „Обсерватоар“, един петдесетинагодишен мъж, мустакат, облечен в стара износена канадка, с дълга ловна пушка, овесена на рамото му, тича към кръга на великите мраморни дами. Той жестикулира и крещи. Минувачите се спират и го гледат с учудване и симпатия. Да, със симпатия, защото в мустакатото лице има някаква кротост и това освежава атмосферата в градината, като й придава нещо идилично, дошло от минали времена. Мъжът напомня на женкар, на селски прелъстител, на авантюрист, при това истински мил, защото е вече стар и улегнал. Покорена от селския му чар, от мъжествената му доброта, от фолклорния му вид, тълпата му отправя усмивки, на които той отговаря, доволен и любезен.

После, все така тичайки, той вдига ръка и сочи към една статуя. Всички проследяват жеста му и виждат друг мъж, много стар, болезнено слаб, с малка заострена брадичка, който се опитва да се предпази от недискретните погледи и се крие зад високия пиедестал на една голяма мраморна дама.

— Хубава работа, хубава работа! — казва ловецът, вдига пушката на рамо, прицелва се и стреля в посока към статуята.

Това е Мария Медичи, кралица на Франция, прочута със своето старо, дебело, грозно, арогантно лице. Изстрелът откъртва носа й, така че тя вече изглежда по-стара, по-грозна, по-дебела, по-арогантна, а старият човек, който се е скрил зад пиедестала на статуята, хуква да бяга, подплашен, и накрая, за да се предпази от недискретни погледи, се спотаява зад херцогинята на Орлеан Валентина от Милано (много по-красива от предишната).

Отначало хората са смутени от този неочакван изстрел и от обезносеното лице на Мария Медичи; не знаейки как да реагират, те гледат наляво и надясно в очакване на знак, който да ги осветли — как да изтълкуват поведението на ловеца? Трябва ли да го смятат за осъдително, или за просто забавно? Трябва ли да го освиркат, или да му ръкопляскат?

Сякаш отгатнал объркването им, ловецът извиква:

— Забранено е да се пикае в най-прочутия френски парк!

После поглежда към малката си публика и избухва в смях. И този смях е толкова весел, толкова свободен, толкова невинен, толкова селски, толкова братски, толкова заразителен, че всички наоколо с облекчение също се разсмиват.

Старият човек с острата брадичка излиза иззад статуята на Валентина от Милано, закопчавайки дюкяна си; лицето му изразява щастието от облекчаването.

И ето че доброто настроение се изписва на лицето на Рамон.

— Не ти ли напомня нещо този ловец? — пита той Ален.

— Напомня ми, разбира се. Шарл.

— Да, Шарл е с нас. Това е последният акт от куклената му пиеса.