Милан Кундера
Празникът на незначителността (42)

Пристига Д’Ардело

Той също беше много пил, зле спал и сега се освежаваше с разходка в Люксембургската градина. Появата на Рамон отначало го смути. Беше го поканил на коктейла си само от учтивост, защото му бе намерил двама симпатични сервитьори за празника. Но като се има предвид, че този пенсионер беше вече без значение за него, Д’Ардело дори не се опита да намери начин да го посрещне и да му пожелае добре дошъл на коктейла. Чувствайки се виновен, той разтвори ръце и възкликна:

— Рамон! Приятелю!

Рамон си спомняше, че се е измъкнал от коктейла, без дори да каже едно обикновено „Довиждане“ на бившия си колега. Но шумният поздрав на Д’Ардело облекчи съвестта му; той също разтвори ръце и извика:

— Привет, приятелю!

После му представи Ален и сърдечно го покани да се присъедини към тях.

Д’Ардело добре си спомняше, че точно в този парк в момент на внезапно вдъхновение бе измислил странната лъжа с неизлечимата си болест. Какво да прави сега? Не можеше да се отрече от думите си; можеше само да продължи да бъде тежко болен; впрочем той не намираше това за много трудно, защото бързо бе разбрал, че няма никаква нужда да потиска доброто си настроение, напротив, закачливите му и весели думи правеха трагично болния мъж още по-привлекателен и достоен за възхищение.

Затова започна с лек и забавен тон да си бъбри с Рамон и приятеля му за парка, който бе част от най-съкровения му пейзаж, от неговото „село“, както няколко пъти повтори; говореше за всички онези статуи на поети, художници, министри, крале; „Виждате ли — казваше, — Франция на миналото е още жива!“; после с мила и весела ирония показа белите статуи на великите дами на Франция, кралици, принцеси, регентки, всяка стъпила на висок пиедестал, в целия си ръст, от краката до главата; отдалечени една от друга на десет или петнайсет метра, те оформяха заедно много голям кръг, надвиснал над красив шадраван в подножието им.

Малко по-надалече се събираха деца, пристигащи на групи от различни посоки.

— Ах, децата! Чувате ли смеха им? — усмихна се Д’Ардело. — Днес има празник, забравих какъв. Детски празник.

Внезапно той се заслуша.

— Но какво става там?