Милан Кундера
Празникът на незначителността (41)

Рамон разговаря с Ален за епохата на пъповете

Да, това беше Рамон.

— Сутринта ми се обади жената на Калибан — каза той на Ален. — Разказа ми за вечерта ви. Знам всичко. Шарл е заминал за Тарб. Майка му агонизира.

— Знам — каза Ален. — А Калибан? Когато беше у дома, падна от един стол.

— Тя ми каза. Не е било толкова безобидно. Според нея той едва ходи. Боли го. Сега спи. Искаше да види Шагал с нас. Няма да го види. Впрочем и аз няма. Не понасям да се редя на опашка. Виж!

Той посочи към тълпата, която бавно се придвижваше към входа на музея.

— Опашката не е толкова дълга — каза Ален.

— Може да не е толкова дълга, но все пак е отвратителна.

— Досега колко пъти си идвал и си си отивал?

— Вече три пъти. Така че всъщност не идвам тука, за да видя Шагал, а за да установя, че с всяка изминала седмица опашките стават все по-дълги и следователно планетата все по-населена. Погледни ги! Да не мислиш, че внезапно са заобичали Шагал? Готови са да отидат, където и да е, да вършат каквото и да е, само и само да убият времето, с което не знаят какво да правят. Не разбират нищо от нищо, затова се оставят да ги управляват. Те са забележително управляеми. Извини ме. В лошо настроение съм. Вчера много пих. Наистина много пих.

— Какво искаш да правим тогава?

— Да се разходим из парка! Времето е хубаво. Знам, че в неделя има малко повече хора. Но това не е проблем. Виж! Слънцето!

Ален не се възпротиви. И наистина в парка беше спокойно. Имаше хора, които тичаха, имаше просто минувачи, на моравата застанали в кръг хора правеха странни бавни движения, някои ядяха сладолед, зад оградите играеха тенис…

— Тук — каза Рамон — се чувствам по-добре. Разбира се, еднаквостта царува навсякъде. Но в този парк има по-голям избор от еднаквости. Така можеш да запазиш илюзията за своята индивидуалност.

— Илюзия за индивидуалност… Интересно, преди няколко минути проведох странен разговор.

— Разговор? С кого?

— А и пъпът…

— Какъв пъп?

— Не съм ли ти казал? От известно време много мисля за пъпа…

И сякаш някакъв невидим режисьор се бе намесил, две много млади момичета с разголен пъп минаха покрай тях.

Рамон можа само да каже:

— Аха…

А Ален:

— Да се разхождаш така с гол пъп, е модно. Тази мода продължава вече почти десет години.

— И ще отмине като всички моди.

— Но не забравяй, че новото хилядолетие започна с модата на пъпа! Сякаш на тази символична дата някой повдигна щората, която през вековете ни бе пречила да видим главното — че индивидуалността е илюзия!

— Да, несъмнено, но каква е връзката с пъпа?

— Върху еротичното тяло на жената има няколко златни места. Винаги съм мислел, че са три: бедрата, задните части, гърдите.

Рамон размисли и каза:

— Би могло…

— После един ден разбрах, че има и четвърто — пъпът.

След кратък размисъл Рамон кимна.

— Да, може би.

А Ален:

— Бедрата, гърдите, задните части имат у всяка жена различна форма. Тези три златни места не са само възбуждащи, те изразяват и индивидуалността на жената. Не можеш да сбъркаш задника на жената, която обичаш. Любимия задник ще го разпознаеш измежду стотици други. Но не можеш да разпознаеш жената по пъпа. Всички пъпове са еднакви.

Двайсетина деца, които се смееха и викаха, се разминаха, тичайки, с двамата приятели.

Ален продължи:

— Всяко от тези четири места изпраща еротично послание. Питам се какво еротично послание се съдържа в пъпа. — След кратка пауза: — Едно е очевидно: за разлика от бедрата, задника и гърдите пъпът не казва нищо за жената, която го носи, той говори за нещо, което не е тази жена.

— За какво?

— За зародиша.

— За зародиша, разбира се — одобри Рамон.

А Ален:

— Някога любовта е била празник на индивидуалното, на неподражаемото, била е славата на уникалното, на онова, което не понася повторението. Докато пъпът не само не се бунтува срещу повторението, той е зов за повторение! И в нашето хилядолетие ние ще живеем под знака на пъпа. Под този знак ние всички до един сме войници на секса с един и същи поглед, фиксиран не в любимата жена, а в онази дупчица насред корема, която представлява единственият смисъл, единствената цел, единственото бъдеще на всяко еротично желание.

Внезапно една неочаквана среща прекъсна разговора им. Срещу тях, по същата алея, се задаваше Д’Ардело.