Милан Кундера
Празникът на незначителността (39)

Сталин и Калинин се измъкват

Падналият ангел със сигурност е знак. В залата в Кремъл всички са се втренчили в прозореца и всички се страхуват. Сталин се усмихва и възползвайки се от това, че никой не го гледа, се отправя към една дискретна вратичка в дъното на залата. Отваря я и се озовава в нещо като килер. Там сваля красивото сако на официалната си униформа, навлича стара и износена канадка, после взема дълга ловджийска пушка. Така дегизиран като ловец на яребици, той се връща в залата и се отправя към голямата врата, която се отваря към коридора. Всички са се вторачили в прозорците и никой не го вижда. В последния момент, тъкмо да постави ръка на дръжката на вратата, той спира за миг, сякаш за да хвърли последен поглед на другарите си. Тогава погледът му среща този на Хрушчов, който започва да вика:

— Той е! Виждате ли му костюма? Всички ще помислят, че е ловец! Ще ни остави сами да се оправяме! Само че той е виновен! Ние всички сме жертви! Негови жертви!

Сталин вече се е отдалечил в коридора и Хрушчов тупа по стената, удря по масата, тъпче пода с огромните си, зле лъснати украински ботуши. Насърчава другите също да се възмущават и скоро вече всички викат, кряскат, тропат с крака, подскачат, удрят с юмруци по стената и по масата, блъскат по пода със столовете си и така се стараят, че в помещението се разнася адски шум. Същата гълчава, както когато преди, по време на почивките, са се събирали всички в тоалетните, пред керамичните писоари, украсени с цветни мотиви.

Всички са там, както някога. Само Калинин дискретно се е отдалечил. Преследван от ужасно желание да уринира, той се лута из коридорите на Кремъл, но не намира писоар; накрая излиза и хуква по улиците.