Милан Кундера
Празникът на незначителността (32)

Сбогом на Мариана

След като и последните гости си тръгнаха, Шарл и Калибан прибраха белите сака в куфара и отново се превърнаха в обикновени хора. Натъжена, португалката им помогна да раздигнат чиниите, приборите, бутилките и да ги оставят в един ъгъл в кухнята, откъдето служителите от кетъринга щяха да ги приберат на другия ден. С най-добро намерение да им е полезна тя все се въртеше около тях и двамата приятели, твърде уморени, за да продължават да издават нелепи думи, нямаха и секунда спокойствие, нито миг, за да разменят нещо смислено на френски.

Лишен от бялото си сако, Калибан се струваше на португалката като бог, слязъл на земята, за да стане обикновен човек, с когото една бедна прислужница би могла лесно да разговаря.

— Наистина ли не разбирате нищо от това, което казвам? — попита го тя (на френски).

Калибан отговори нещо (на пакистански) много бавно, произнасяйки отчетливо всяка сричка, с поглед, впит в очите й.

Тя го изслуша внимателно, сякаш, като се говори забавено, този език може да стане по-разбираем. Но й се наложи да признае поражението си.

— Дори като говорите бавно, нищо не разбирам — каза тя нещастно. После, към Шарл: — Можете ли да му кажете нещо на неговия език?

— Само най-прости фрази, свързани с кухнята.

— Знам — въздъхна тя.

— Той харесва ли ви? — попита Шарл.

— Да — каза тя и пламна.

— Какво мога да направя за вас? Да му кажа ли, че го харесвате?

— Не — отговори тя и силно заклати глава. — Кажете му, кажете му… — Размисли. — Кажете му, че сигурно се чувства много самотен тук, във Франция. Много самотен. Искам да му кажа, ако има нужда от нещо, от някаква помощ, или дори ако иска да хапне… че аз бих могла…

— Как се казвате?

— Мариана.

— Мариана, вие сте ангел. Ангел, появил се по средата на пътуването ми.

— Не съм ангел.

Внезапно разтревожен, Шарл кимна.

— И аз се надявам, че не сте. Защото ангел виждам едва към края. А края бих искал да го отложа колкото е възможно.

Мислейки за майка си, той забрави какво Мариана бе поискала от него; спомни си, когато тя каза умолително:

— Моля ви, господине, кажете му…

— А, да — отвърна Шарл, обърна се към Калибан и произнесе няколко нелепи звука.

Калибан се приближи до португалката. Целуна я по устата, но момичето държеше устните си стиснати и целувката им се оказа непоклатимо целомъдрена. После тя избяга.

Тази свенливост пробуди у тях носталгия. Двамата мълчаливо слязоха по стълбите и седнаха в колата.

— Калибан! Събуди се! Тя не е за теб!

— Знам, но остави ме да посъжалявам. Тя е пълна с доброта и аз искам да направя нещо добро за нея.

— Но ти не можеш да направиш нищо добро за нея. С присъствието си можеш само да я нараниш — каза Шарл и подкара колата.

— Знам. Но това е положението. Тя ме накара да изпитвам носталгия. Носталгия по целомъдрието.

— По кое? По целомъдрието?

— Да. Въпреки тъпата ми репутация на неверен съпруг аз изпитвам неутолима носталгия по целомъдрието! — И добави: — Да прескочим до Ален.

— Той вече спи.

— Ще го събудим. Пие ми се. С теб и с него. Искам да вдигна тост в прослава на целомъдрието.