Милан Кундера
Празникът на незначителността (30)

Рамон си отива

Рамон очарован наблюдаваше тази сцена и усещаше как смехът се възражда в тялото му. Смехът? Дали доброто Хегелово настроение най-после го бе забелязало отгоре и решило да го приеме при себе си? Дали това не беше зов да хване този смях, да го задържи възможно най-дълго?

Погледна крадешком към Д’Ардело. През цялата вечер бе успявал да го избегне. Трябваше ли от учтивост да му каже довиждане? Не! Нямаше да развали единствения голям момент на своето добро настроение! Бързо трябваше да си излезе.

Развеселен и напълно пиян, той слезе по стълбите, озова се на улицата и потърси такси. От време на време избухваше в смях.