Милан Кундера
Празникът на незначителността (27)

Краят на една мечта

Над вдигнатата ръка на голямата Франк перцето продължаваше да се премята и аз си представям двайсетина мъже, скупчени около голяма маса, да отправят поглед нагоре, дори ако там не се рее никакво перце; те са особено объркани и изнервени от обстоятелството, че нещото, което ги плаши, не се намира срещу тях (като враг, когото биха могли да убият), нито под тях (като капан, който тайната полиция би могла да открие), а някъде над тях, като заплаха — невидима, безтелесна, необяснима, неуловима, ненаказуема, коварно тайнствена. Няколко от мъжете стават от столовете си, без да знаят къде искат да отидат.

Виждам в края на голямата маса Сталин, който ръмжи:

— Успокойте се, страхливци! От какво се боите?

После, по-силно:

— Сядайте, заседанието не е свършило!

До прозореца стои Молотов и шепне:

— Йосиф, нещо се готви. Разправят, че ще демонтират статуите ти.

После, под подигравателния поглед на Сталин, послушно свежда глава и отива да седне на стола си до масата.

Когато всички се връщат по местата си, Сталин казва:

— Това се нарича краят на една мечта! Всички мечти свършват някой ден. Това е толкова неочаквано, колкото и неизбежно. Не го ли знаехте, невежи?

Всички мълчат, освен Калинин, който, тъй като не може да се контролира, обявява на висок глас:

— Каквото и да се случи, Калининград завинаги ще си остане Калининград!

— И правилно. Радвам се, че името на Кант ще остане завинаги свързано с твоето — казва Сталин, все по-развеселен. — Защото, право да си кажем, той го заслужава.

И смехът му, весел и самотен, дълго се разнася из голямата зала.