Милан Кундера
Празникът на незначителността (25)

Зовът на Каклик към добро настроение

Докато Ален гледаше бутилката арманяк горе на гардероба, Рамон не спираше да се упреква, че е там, където не би искал да бъде; всички тези хора наоколо не му допадаха; опитваше се и да избегне среща с Д’Ардело; в този момент го виждаше на няколко метра от себе си с голямата Франк, която се мъчеше да покори с красноречието си; за да е по-далече от него, Рамон още веднъж се приюти зад дългата маса, където Калибан наливаше бордо в чашите на трима от гостите и им показваше с жестове и гримаси, че виното е от най-висше качество. Запознати с добрите маниери, господата вдигнаха чашите си, затоплиха ги между дланите си, показаха един на друг лицата си — които първо изразиха дълбоко съсредоточаване, после учудена възхита — и накрая провъзгласиха на висок глас очарованото си задоволство. Всичко това продължи една минута, после този пир на вкуса бе прекратен от оживен разговор и докато ги наблюдаваше, Рамон изпита чувството, че присъства на погребение, на което трима гробари погребват величествения вкус на виното, като хвърлят върху ковчега му пръстта и прахта на дрънканиците си; на лицето му отново се появи весела усмивка, докато в същия миг един много слаб, почти недоловим глас, по-скоро полъх, отколкото реч, се разнесе зад гърба му.

— Рамон, какво правиш тук?

— Каклик! А ти какво правиш тук?

— Търся си ново гадже — отвърна Каклик и дребното му, крайно безинтересно личице светна.

— Драги мой — каза Рамон, — никак не си се променил.

— Знаеш ли, няма нищо по-лошо от скуката. Затова си сменям гаджетата. Иначе няма добро настроение!

— А! Добро настроение! — възкликна Рамон, сякаш при тези две думи бе получил просветление. — Да! Ти го каза! Добро настроение! За това става дума и за нищо друго! Ах, как се радвам да те видя! Преди няколко дни говорих за теб пред едни приятели, о, мой Каки, мой Какли, много неща имам да ти казвам…

В същия момент забеляза на няколко крачки пред себе си красивото лице на млада жена, която познаваше; това го очарова; сякаш тези две случайни срещи, магически свързани в един и същи времеви отрязък, го зареждаха с енергия; в главата му ехото от думите „добро настроение“ отекваше като зов.

— Извинявай — каза той на Каклик, — ще поговорим после, сега… нали разбираш…

Каклик се усмихна.

— Естествено, че разбирам! Върви, върви!

— Много се радвам да ви видя, Жюли — каза Рамон на младата жена. — От цяла вечност не съм ви срещал.

— Вие сте виновен — отвърна младата жена, като го гледаше дръзко в очите.

— До този миг не знаех каква безумна причина ме е довела на това зловещо празненство. Сега най-после знам.

— И изведнъж зловещото празненство вече не е зловещо — засмя се Жюли.

— Вие му отнехте зловещината — каза Рамон и също се засмя. — Но какво ви води насам?

Тя посочи към група хора, заобиколили една стара (много стара) университетска знаменитост.

— Той винаги има нещо да каже. — После додаде с обещаваща усмивка: — Нямам търпение да се видим по-късно тази вечер.

В отлично настроение, Рамон мерна Шарл, застанал зад дългата маса, странно отсъстващ, с поглед, втренчен някъде нагоре. Тази причудлива поза го заинтригува, после си каза: „Колко е приятно да не се занимаваш със случващото се горе, колко е приятно да присъстваш тук долу“. И той погледна към Жюли, която се отдалечаваше; движенията на задните й части го поздравяваха и канеха.