Милан Кундера
Празникът на незначителността (23)

Рамон идва на коктейла в много лошо настроение

Въпреки състраданието, обзело го в края на срещата им в Люксембургската градина, Рамон не можеше да промени факта, че Д’Ардело е от хората, които са му неприятни. Вярно е, че двамата имаха нещо общо: страстта да омайват другите; да ги изненадват със забавно размишление; да покоряват някоя жена пред очите им. Само че у Рамон нямаше нищо нарцистично. Той обичаше успеха, но го бе страх да не предизвика завист; харесваше, когато му се възхищаваха, но бягаше от почитателите си. Дискретността му се бе превърнала в любов към уединението след няколко рани, нанесени му в личния му живот, и главно след миналата година, когато се наложи да се присъедини към зловещата армия на пенсионерите; антиконформистките му изказвания, които някога го подмладяваха, сега го превръщаха, въпреки че още се държеше, в персонаж неактуален, отживял времето си, следователно — стар.

Затова реши да бойкотира коктейла, на който бившият му колега (все още непенсиониран) го бе поканил, и промени решението си в последния момент, когато Шарл и Калибан му се заклеха, че само неговото присъствие може да направи поносима все по-тягостната им мисия на сервитьори. Пристигна обаче много късно, дълго след като един от гостите бе произнесъл реч в прослава на домакина. Апартаментът беше претъпкан. Тъй като не познаваше никого, Рамон се отправи към дългата маса, зад която двамата приятели предлагаха напитки. За да им подобри настроението, той им каза няколко думи, които трябваше да имитират пакистанско бръщолевене. Калибан му отговори с автентичната версия на същото бръщолевене.

После, с чаша вино в ръка, все така в лошо настроение, разхождайки се между непознатите си гости, той бе привлечен от вълнението на няколко души, които се бяха обърнали към вратата на салона. Там се появи жена — стройна, красива, на около петдесет години. Навела назад глава, тя няколко пъти прекара ръка през косите си, като ги повдигаше, после ги оставяше грациозно да паднат, и предлагаше на всеки сладострастно трагическото изражение на лицето си; никой от присъстващите не я познаваше, но всички бяха виждали снимката й — това беше голямата Франк. Тя спря пред дългата маса, наведе се, съсредоточи се и показа на Калибан няколко вида хапки, които би искала да опита.

Чинията й скоро се напълни и Рамон си спомни какво му разказваше Д’Ардело в Люксембургската градина — изгубила страстно обичания си спътник, в момента на смъртта му тъгата й, благодарение на някаква чудотворна намеса на небесата, бе трансмутирала в еуфория, а жаждата й за живот се бе удесеторила. Наблюдаваше я: тя поставяше хапките в устата си и дъвкателните й мускули енергично раздвижваха лицето й.

Когато дъщерята на Д’Ардело (Рамон я познаваше по физиономия) забеляза прочутата красавица, устата й спря (тя също дъвчеше нещо) и краката й се затичаха.

— Скъпа!

Поиска да я целуне, но чинията, която известната жена държеше пред корема си, й попречи.

— Скъпа! — повтори тя, докато голямата Франк обработваше в устата си голяма маса хляб и салам.

Като не можеше веднага да преглътне, тя си послужи с езика си, за да изблъска хапката в пространството между кътниците и бузата си; после с усилие се опита да каже няколко думи на момичето, което не разбра нищо.

Рамон направи две крачки напред, за да ги огледа по-отблизо. Младата Д’Ардело погълна каквото имаше в устата си и заяви звънко:

— Знам всичко! Знам всичко! Но никога няма да ви оставим сама! Никога!

С вперени в празното очи (Рамон се досети, че тя не знае коя е тази, която я е заговорила) голямата Франк премести част от залъка в средата на устата си, сдъвка го, погълна половината и каза:

— Човешкото същество е изтъкано от самота.

— О, колко вярно е това! — възкликна младата Д’Ардело.

— И е оградено от самотници — добави голямата Франк, после преглътна остатъка, обърна се и се отдалечи.

Рамон не усети как устните му се разтягат в лека иронична усмивка.