Милан Кундера
Празникът на незначителността (21)

Снимката на стената

Не само за Калибан, който вече не намира нищо забавно в мистификацията, но и за всичките ми герои вечерта е облъхната от тъга — за Шарл, който довери на Ален страха за болната си майка; за Ален, разчувстван от синовната обич, каквато никога не беше изпитвал, разчувстван и от образа на старата селянка от непознат нему свят, която въпреки това будеше у него толкова носталгия. За съжаление, когато му се искаше да продължи разговора, Шарл бързаше и се наложи да затвори. Тогава Ален набра номера на Мадлен. Но телефонът й звънеше ли, звънеше. Напразно. Както често в подобни моменти, той вдигна поглед към една закачена на стената снимка. В гарсониерата му нямаше друга снимка, освен тази — снимка на млада жена, на майка му.

Няколко месеца след раждането на Ален тя бе напуснала съпруга си, който, с присъщата си дискретност, никога не каза нещо лошо за нея. Беше фин и кротък човек. Детето не разбираше как една жена може да напусне подобен фин и кротък мъж и още по-малко разбираше как е могла да напусне сина си, който също (съзнаваше го) беше от детинство (ако не от зачеването си) фино и кротко същество.

— Тя къде живее? — бе попитал тогава баща си.

— Вероятно в Америка.

— Как така „вероятно“?

— Не й знам адреса.

— Но тя е длъжна да ти го даде.

— Тя няма никакви задължения към мен.

— А към мен? Не иска ли да знае как съм? Не иска ли да знае какво правя? Не иска ли да знае, че мисля за нея?

Един ден баща му не можа да се сдържи.

— След като настояваш, ще ти кажа. Майка ти не искаше да се раждаш. Не искаше да се разхождаш тук, да потъваш в това кресло, в което се чувстваш така добре. Не те искаше. Разбра ли най-после?

Баща му не беше агресивен човек. Но въпреки цялата си сдържаност не бе успял да скрие дълбокото си несъгласие с жената, поискала да попречи на едно човешко същество да види бял свят.

Вече разказах за последната среща на Ален с майка му край басейна на наетата за ваканцията вила. Тогава той беше на десет години. И на шестнайсет, когато баща му почина. Няколко дни след погребението откъсна снимката на майка си от един семеен албум, поръча да я поставят в рамка и я окачи на стената. Защо в гарсониерата му нямаше снимка на баща му? Не знам. Нелогично ли е? Със сигурност. Несправедливо? Без съмнение. Но е факт: в гарсониерата му бе окачена една-единствена снимка — на майка му. С която от време на време разговаряше.