Милан Кундера
Празникът на незначителността (20)

Белите сака и младата португалка

Пристигнаха в апартамента на Д’Ардело два часа преди началото на коктейла.

— Това е моят асистент, госпожо. Той е пакистанец. Извинявам се, но не знае и дума на френски — каза Шарл, а Калибан се поклони церемониално пред госпожа Д’Ардело, произнасяйки няколко неразбираеми фрази.

Леко преситеното безразличие на г-жа Д’Ардело, която не му обърна никакво внимание, затвърди у Калибан чувството за безполезност на с мъка изобретения език и той усети да го обзема меланхолия.

За щастие, веднага след това разочарование той намери утеха в едно дребно удоволствие — прислужницата, на която госпожа Д’Ардело нареди да е на разположение на господата, не можеше да откъсне очи от това толкова екзотично създание. Девойката на няколко пъти се обърна към него, а когато разбра, че той говори само собствения си език, първо се смути, после по някаква странна причина се отпусна. Всъщност отпусна се, защото беше португалка. След като Калибан й говореше на пакистански, тя имаше рядката възможност да изостави френския език, който не харесваше, и да говори на родния си език. Общуването на два езика, които не разбираха, ги сближи.

После пред къщата спря камионетка и двама служители качиха поръчаното от Шарл: бутилки вино и уиски, шунка и различни колбаси, петифури, като оставиха всичко в кухнята. С помощта на прислужницата Шарл и Калибан покриха дългата маса в салона с огромна покривка и подредиха отгоре й чинии, плата, чаши и бутилки. После, когато наближи часът на коктейла, се оттеглиха в стаичката, определена им от госпожа Д’Ардело. Извадиха от един куфар две бели сака и ги облякоха. Нямаха нужда от огледало. Огледаха се един в друг и не можаха да не се засмеят. Този кратък момент винаги им доставяше удоволствие. Почти забравяха, че работят по необходимост, за да си изкарват прехраната. Като се гледаха в белите си премени, имаха чувството, че се забавляват.

После Шарл се отдалечи към салона, като остави Калибан да подреди последните плата. Едно съвсем младо момиче уверено влезе в кухнята и се обърна към прислужницата.

— Да не си стъпила в салона! Гостите ще се разбягат, ако те видят!

После, поглеждайки устните на португалката, момичето прихна.

— Откъде го изрови този цвят! Приличаш на африканска птица! На папагал от Буранбубу!

Разсмя се още по-силно и излезе от кухнята.

С навлажнени очи португалката каза на Калибан (на португалски):

— Госпожата е мила! Но дъщеря й! Толкова е зла! Каза това, защото й харесвате! В присъствието на мъже е винаги лоша с мен! Доставя й удоволствие да ме унижава пред мъже!

Тъй като нищо не можеше да отговори, Калибан я погали по косата. Тя вдигна очи към него и каза (на френски):

— Погледнете, толкова ли ми е грозно червилото?

И взе да върти глава наляво и надясно, та да може той хубаво да огледа устните й.

— Не — отвърна той (на пакистански). — Цветът на червилото ви е много добре подбран.

С бялото си сако Калибан изглеждаше на прислужницата още по-великолепен, още по-невероятен и тя му каза (на португалски):

— Толкова се радвам, че сте тук.

А той, понесен от собственото си красноречие (все така на пакистански):

— И не само устните, но и лицето ви, и тялото ви, вие цялата, такава, каквато ви виждам пред себе си, сте красива, много красива…

— О, колко се радвам, че сте тук — отвърна прислужницата (на португалски).