Милан Кундера
Празникът на незначителността (16)

Тя се връща вкъщи

Постепенно усеща, че водата става по-плитка, стъпва на дъното, изправя се; изгубва обувките си в тинята и няма сили да ги търси; излиза боса от водата и се изкачва към пътя.

Преоткритият свят показва негостоприемното си лице и в този миг я обхваща тревога — няма го ключът от колата! Полата й е без джобове. Тръгнал ли е към смъртта, човек не го е грижа какво оставя по пътя си. Когато е излязла от колата, бъдещето не е съществувало. Нямала е какво да крие. Докато сега изведнъж всичко трябва да крие. Да не оставя никаква следа. Безпокойството й се усилва: къде може да е ключът? Как ще се прибера вкъщи?

Ето я до колата, дърпа вратата, която за нейна изненада се отваря. Ключът я чака, забравен на арматурното табло. Тя сяда зад волана и поставя голите си мокри крака на педалите. Продължава да трепери. Трепери и от студ. Блузата й, полата й са наквасени със солената речна вода, която се стича от тях. Жената завърта ключа и потегля.

Този, който е искал да й наложи да живее, е мъртъв, удавен. А този, когото е искала да убие в корема си, е жив. Мисълта за самоубийство е зачеркната завинаги. Няма да има повторение. Младежът е мъртъв, зародишът е жив и тя ще направи всичко необходимо никой да не узнае какво се е случило. Тя трепери и волята й се пробужда; мисли само за непосредственото си бъдеще — как да излезе от колата, без да я забележат? Как да се промъкне незабелязано с мократа си рокля покрай портиерката?

В този момент Ален усети силен удар в рамото.

— Внимавай, идиот такъв!

Ален се обърна и видя на тротоара до него младо момиче, което го задминаваше с бърза и енергична крачка.

— Извинете — извика той след нея (със слабия си глас).

— Тъпанар! — отвърна тя (със силен глас), без да се обръща.