Милан Кундера
Празникът на незначителността (12)

Ален открива непризнатата нежност на Сталин

Когато след седмица Ален отново се видя с приятелите си в едно бистро (или у Шарл, не знам точно), той веднага прекъсна бъбренето им.

— Бих искал да ви кажа, че не намирам нищо необяснимо във факта, че Сталин е дал името на Калинин на прочутия град на Кант. Не знам на какви обяснения сте се натъкнали вие, но аз виждам само едно: Сталин е изпитвал към Калинин изключителни нежни чувства.

Ироничната изненада, която прочете по лицата на приятелите си, му хареса и дори го вдъхнови.

— Знам, знам. Словосъчетанието нежни чувства не се връзва с репутацията на Сталин, той е Луцифер на века, знам, животът му е бил изпълнен със заговори, предателства, войни, затвори, убийства, кланета. Не оспорвам това, напротив, искам дори да го подчертая, за да стане пределно ясно, че като се има предвид огромната тежест на жестокостите, които е трябвало да понесе, извърши и изживее, не е било възможно да разполага със също толкова огромно количество състрадание. Това би било свръх човешките сили! За да може да живее живота си такъв, какъвто е бил, не е могъл да направи друго, освен да упои и след това напълно да забрави способността си да съчувства. Но в присъствието на Калинин, в кратките паузи между кланетата, в сладките моменти на бъбрива почивка всичко се е променяло — тогава се е сблъсквал със съвсем различна болка, малка, конкретна, индивидуална, разбираема. Тогава е гледал страдащия си другар и със сладко учудване е усещал да се пробужда у него слабо, скромно, почти непознато чувство, във всеки случай, забравено: обичта към човек, който страда. В свирепия му живот този момент е бил като отмора. Нежността се е увеличавала в сърцето на Сталин със същия ритъм както натискът на урината в мехура на Калинин. Преоткриването на чувство, което отдавна бил спрял да изпитва, е съдържало в себе си неописуема красота.

В това виждам, продължи Ален, единственото възможно обяснение на любопитното преименуване на Кьонигсберг в Калининград. Случило се е трийсет години преди раждането ми, но си представям ситуацията: войната е свършила, руснаците са присъединили към империята си един прочут германски град и са длъжни да му дадат ново име с руско звучене. И не какво да е име, а прочуто по цялата планета име, чийто блясък да затвори устата на враговете! Русите имат богат набор от такива велики имена! Екатерина Велика! Пушкин! Чайковски! Толстой! Без да споменавам генералите, победили Хитлер, които по това време са обожавани навсякъде! Как да разберем тогава защо Сталин избира името на толкова невзрачен човек? Че взема подобно очевидно идиотско решение? За това могат да съществуват само съкровени и тайни причини. И на нас те са известни — той мисли с нежност за човека, който е страдал за него, пред очите му, и иска да му благодари за верността, да му достави удоволствие заради неговата всеотдайност. Ако не се лъжа — Рамон, поправи ме, ако греша! — през този кратък момент от Историята Сталин е най-могъщият държавник в света и той го знае. И изпитва лукава радост от факта, че измежду всички президенти и крале той е единственият, който може да пренебрегне сериозността на цинично пресметнатите големи политически жестове, единственият, който може да си позволи да вземе лично решение, решение капризно, неразумно, изключително необичайно, крайно нелепо.

На масата имаше отворена бутилка червено вино. Чашата на Ален вече беше празна; той я напълни и подхвана:

— Като я разказвам сега пред вас, виждам в тази история все по-дълбок смисъл. — Отпи една глътка, после продължи: — Да страдаш, за да не изцапаш панталона си… Да си мъченик на чистотата си… Да се бориш с урината, която се ражда, расте, напредва, заплашва, напада, убива… Съществува ли по-прозаичен и по-човешки героизъм? Не ме е грижа за тъй наречените велики мъже, чиито имена увенчават улиците ни. Те са се прочули благодарение на своята амбиция, на суетата, лъжите, жестокостта си. Калинин е единственият, чието име ще остане в паметта ни като спомен за страдание, каквото всяко човешко същество познава, като спомен за отчаяна битка, която не е причинила зло на никого, освен на самия него.

Ален приключи с изложението си и всички се почувстваха затрогнати.

Помълчаха, после Рамон каза:

— Имаш пълно право, Ален. След като умра, бих искал да се събуждам на всеки десет години, за да проверявам дали Калининград е останал Калининград. Докато това е така, ще мога да се чувствам донякъде солидарен с човечеството и след като се сдобря с него, отново да сляза в гроба.